— Но защо му е на Октавиан да постъпва така? — попита Клеопатра.
— Как, любов моя?
— Защо му е да ти праща твоя дял от съкровищата на Секст?
— Защото цялата му кариера се основава на подобни прояви на блестяща доброта. Това се харесва на Сената, а и за какво са му парите? Той е триумвир на Рим и хазната е на негово разположение.
— Сигурно е пълна догоре — замислено рече тя.
— Така изглежда, ако се съди по съпътстващото писмо от Октавиан.
— Което не си ми дал да прочета.
— Не си упълномощена да го четеш.
— Не съм съгласна. Кой ти помогна на това затънтено място? Аз, не Октавиан! Дай ми писмото, Антоний.
— Кажи моля.
— Не, няма! Мое право е да го прочета! Дай ми го.
Антоний напълни чашата си с вино и отпи голяма глътка.
— Започваш да се самозабравяш — рече той и се оригна. — Още малко и ще поискаш войнишки ботуши.
— Може и това да стане — каза тя и щракна с пръсти. — Длъжник си ми, Антоний, така че давай писмото.
Той намръщено й подаде единствения лист. Тя го прочете с един поглед, както би се справил и Цезар.
— Пфу! — изсумтя Клеопатра, смачка писмото и го запрати в ъгъла на шатрата. — Полуграмотен в най-добрия случай!
— Доволна ли си, че нищо не пише?
— Не съм си и помисляла, че пише, но съм равна на теб по сила, ранг и богатство. Аз съм твой пълноправен партньор в източното ни начинание. Трябва да ми бъде показвано всичко и да присъствам на всички твои съвети и събрания. Нещо, което Канидий разбира, но не и нищожества като Тиций и Ахенобарб.
— За Тиций съм съгласен, но не и за Ахенобарб. Той далеч не е нищожество. Стига, Клеопатра, престани да бъдеш така докачлива! Покажи на сътрудниците ми онази своя страна, която сякаш виждам единствено аз — милата, изпълнената с обич, разумната.
Малкият й крак, обут в позлатен сандал, тропна по отъпкания под на шатрата, а физиономията й стана още по-мрачна.
— Толкова съм уморена от Левке Коме, там е бедата — рече тя и прехапа устна. — Не можем ли да се преместим в Антиохия, където стаята ти не скърца и стене при всеки повей на вятъра?
Антоний примигна изненадано.
— Всъщност няма причина да не го направим. Да идем в Антиохия. Канидий ще поеме нещата тук, ще подготви войската. — Въздъхна. — Чак догодина ще мога да ги поведа отново към Фрааспа. Онзи мръсен предател Моназес! Ще получа главата му, кълна се!
— Ако получиш главата му, по-малко ли ще пиеш?
— Може би — отвърна той и остави тежко бокала, сякаш бе пълен с лава. — Ох, не разбираш ли? — извика той и потрепери. — Изгубил съм късмета си! Ако изобщо съм имал късмет. Да, имах — при Филипи. Но само там, сега така ми се струва. Преди и след това — абсолютно никакъв. Затова трябва да продължа да се бия с партите. Моназес отмъкна късмета ми, както и два от орлите ми. Четири, ако броим и двата, които открадна Пакор. Трябва да си ги върна — и късмета си, и орлите.
„Пак се започва — помисли си тя. — Все същата стара песен за изгубения късмет и триумфа при Филипи. Пияниците винаги говорят едно и също, дъвчат един и същи въпрос, все едно в него има някаква мъдрост, способна да премахне всяко нещастие и злина на света. Два месеца стоя тук и го слушам как повтаря и повтаря, как поглъща собствената си опашка. Може би ще се оправи, ако го отведа някъде другаде. Макар той да няма название на болката, която го мъчи, аз бих я нарекла дълбока меланхолия. Потиснат е, спи прекалено дълго, сякаш не иска да се събужда и да погледне собствения си живот, дори и когато аз съм част от него. Може би си мисли, че е трябвало да се самоубие онази нощ пред заплахата от бунт? Римляните са странни хора, имат някаква чест, която ги кара да падат върху мечовете си. За тях животът не е безценен, има си точка на прекъсване, наречена dignitas и не се боят да умрат, за разлика от повечето народи, в това число и египтяните. Трябва да изкореня меланхолията на Антоний или тя ще го задуши. Трябва да му върна неговото достойнство. Нужен ми е. Нужен ми е! Цял и непокътнат, старият Антоний. Способен да победи Октавиан и да постави сина ми на трона на Рим, който е празен вече петстотин години. И очаква Цезарион. Как само ми липсва Цезарион! Стигнем ли Антиохия, ще уговоря Антоний да идем в Александрия. А озове ли се там, той със сигурност ще се оправи.“
В Антиохия обаче ги очакваха изненади и никоя от тях не беше приятна. Антоний завари куп писма от Попликола, всяко датирано от външната страна, така че да може да ги прочете поред.
Писмата описваха живописно кампанията на Октавиан срещу Секст Помпей, макар от тях да ставаше ясно, че основната мъка на автора бе, че е бил изключен от много гладката операция, както я наричаше самият Попликола. Самият Октавиан не се е крил в италиански блата дори в тежката битка след като най-сетне успял да дебаркира при Тавромениум. Пристъпите на задушаване, обяснявал радостно той на всеки срещнат, изчезнали напълно след женитбата му. „Ха! — помисли си Антоний. — Две студени риби са се надушили една друга“.
Вестта за съдбата на Лепид го разгневи. Според условията на договора той трябваше да има думата по въпроси като отстраняването на Лепид от всичките му длъжности и провинции, но Октавиан не си бе направил труда да се свърже с него, оправдавайки се, че Антоний е изолиран някъде в Мидия. Тридесет легиона! Как е успял да събере и половината в такова затънтено място като провинция Африка? И Сенатът, в това число и поддръжниците на Антоний, бе гласувал горкият Лепид да бъде прогонен от самия Рим! Принудили го да заживее във вилата си в Цирцеи.
Имаше писмо и от него, пълно с извинения и самосъжаление. Жена му, сестрата на Брут, Юния Младата (Юния Старата беше съпруга на Сервилий Вация), невинаги му е била вярна и сега тровела живота му, защото не можела да се измъкне от него. Мрън, мрън, мрън. Антоний се отегчи от вайкането на Лепид и скъса писмото му, преди да стигне и до средата. Може би Октавиан бе прав донякъде. Дребният червей определено се бе справил хитро с войниците на Лепид. Как добре само можел да действа сладкият момък!
Октавиановата версия за случката с Лепид беше малко по-различна, макар той също да имаше какво да каже за присъединяването на вражеските легиони, както бе направил Лепид с войските на Секст Помпей.
Реших, че е крайно време Сенатът и римският народ ясно да разберат, че дните на снизходително отношение към вражеските войски са отминали, снизхождението може единствено да гложди, особено когато римски легионери трябва да търпят до себе си хора, с които са се сражавали само преди нундин. И да знаят, че тези презрени нещастници ще получат земя при уволнението си, сякаш никога не са вдигали меч срещу Рим. Сложих край на това. Разплатата с войниците, моряците и гребците на Секст Помпей беше много сурова — пишеше в писмото на Октавиан. — Римляните нямат обичай да вземат пленници, но пък нямат обичай и да освобождават заловените врагове, сякаш са римляни. Секст Помпей имаше малко римляни в легионите и екипажите си. А и те бяха държавни врагове. При други обстоятелства може би щях да ги продам в робство, но вместо това реших да ги използвам за пример на другите.
Самият Секст Помпей успя да се измъкне заедно с Либон и двама от убийците на божествения ми баща — Децим Турулий и Касий Пармензис. Избягаха на изток, с което се превръщат в твой проблем, а не в мой. Говори се, че са потърсили убежище в Митилена.
Естествено, това далеч не бе всичко, което имаше да каже Октавиан. Продължаваше праволинейно нататък, с уверени и твърди думи. Това беше един нов Октавиан, победител, дарен с невероятен късмет и много добре осъзнаващ това. Писмото определено не бе от онези, които Антоний би могъл да заплюе и скъса.
Вече би трябвало да си получил своя дял от съкровището на Секст Помпей заедно с писмото ми, така че мога да ти съобщя, че тази огромна сума, изплатена в монети на републиката, отменя задължението ми да ти изпратя двадесет хиляди войници. Разбира се, можеш винаги да дойдеш в Италия и да ги набереш лично, но аз нямам нито времето, нито намерението да ти върша мръсната работа. Избрал съм две хиляди от най-добрите, всички желаещи да служат с теб на Изток, и в най-скоро време ще ги изпратя в Атина. Тъй като лично видях, че седемдесет от бойните ти кораби са с прогнили и покрити с раковини греди, ще ти подаря седемдесет чисто нови пентери от собствения ми флот, както и превъзходна артилерия и обсадна техника, за да има с какво да замениш онази, която си изгубил в Мидия. Няма гласувани триумфи за кампанията срещу Секст Помпей, който трябва да се смята за римлянин. Аз обаче поздравявам от все сърце Марк Агрипа, който се прояви толкова блестящо на море, колкото и на суша. Луций Корнифиций, младши консул за тази година, прояви ум и храброст като командир, наред със Сабин, Статилий Таурус и Месала Корвин. Сицилия е умиротворена, а Марк Агрипа е определен за неин постоянен управител. Той е единственият на острова, притежаващ латифундия. Таурус замина да управлява провинция Африка. Отплавах с него до Утика, за да наглеждам началото на мандата му и мога да те уверя, че няма да го пресрочи. Всъщност вече никой няма да пресрочва мандата си, бил той консул, претор, губернатор или младши магистрат. Също така съобщих на римските легиони, че вече няма да им бъдат изплащани големи премии. В бъдеще те ще се сражават за Рим, а не за един или друг пълководец.
