книга седма от поредицата  "Господарите на Рим"

Квинт Делий не беше войнолюбив, нито пък се проявяваше като герой по време на битка. Съсредоточаваше се върху това, в което го биваше най-много — да съветва тъй ловко силните на деня, че да ги накара да приемат идеите му като техни собствени.

Затова след Филипи, където нито се бе отличил, нито бе предизвикал недоволството на командирите си, Делий реши да присламчи незначителната си личност към Марк Антоний и да замине на изток.

Абсолютно невъзможно беше да избере Рим. Там всичко неизменно се свеждаше до вземане на страна в свирепите и разтърсващи битки между мъже, твърдо решени да контролират — не, Квинте, бъди честен! — твърдо решени да управляват Рим. След убийството на Цезар от Брут, Касий и останалите всички очакваха, че най-близкият му племенник Марк Антоний ще наследи неговото име, богатството му и буквално милионите му клиенти. А какво бе сторил Цезар? Беше написал завещание, с което оставяше всичко на осемнадесетгодишния си праплеменник Гай Октавий! Документът дори не споменаваше Антоний и той така и не успя да се оправи от този удар — толкова сигурен беше, че ще нахлузи високите червени ботуши на Цезар. Но както можеше да се очаква, Антоний нямаше никакво намерение да се задоволи с второто място. Отначало младокът, както всички наричаха Октавиан, не го безпокоеше. Антоний бе мъж в разцвета на силите си, прочут пълководец и водач на голяма сенатска фракция, докато Октавиан имаше вид на болнав юноша, когото можеш да смачкаш със същата лекота, с която стъпкваш бръмбар. Само че нещата не се развиха по този начин и Антоний не бе намерил начин да се справи с коварното момче със сладникаво личице, зад което се криеше интелект и мъдрост на седемдесетгодишен старец. Повечето римляни бяха уверени, че Антоний, който бе прочут прахосник и отчаяно се нуждаеше от богатствата на вуйчо си, за да погаси дълговете си, е участвал в заговора срещу Цезар. Поведението му след покушението само подкрепяше това виждане. Той не направи опит да накаже убийците — тъкмо обратното, на практика ги постави под защитата на закона. Но Октавиан, който бе страстно привързан към Цезар, постепенно подкопа авторитета на Антоний и го принуди да започне да ги преследва. Как успя да постигне това? Като подкупи значителна част от легионите на Антоний, спечели римската тълпа и отмъкна трийсетте хиляди таланта от военната каса на Цезар — при това тъй ловко, че дори Антоний не успя да докаже, че той е крадецът. След като се сдоби с войници и средства, Октавиан остави Антоний без избор и той бе принуден да го приеме като равен. След това Брут и Касий направиха опит да заграбят властта. Несигурни съюзници, Антоний и Октавиан прехвърлиха легионите си в Македония и посрещнаха силите на Брут и Касий при Филипи. Голямата победа за Антоний и Октавиан не бе решила спорния въпрос кой в крайна сметка ще стане Първенецът на Рим, некоронованият цар, който само привидно поддържа илюзията, че Рим е република, управлявана от върховната камара — Сената — и няколкото народни събрания. Заедно, Сенатът и римският народ. Senatus populusque Romanus, SPQR.

Мислите на Делий продължиха да лъкатушат нататък. Както можеше да се очаква, победата при Филипи бе заварила Марк Антоний без ясна стратегия как да отстрани Октавиан от уравнението на властта. Антоний бе като природна стихия — страстен, импулсивен, избухлив и не особено предвидлив. Имаше огромно лично обаяние и привличаше хората с типично мъжките си качества — смелост, Херкулесово телосложение, заслужена репутация на голям любовник и достатъчно ум, за да се прояви като силен оратор в Сената. Слабостите му обикновено се прощаваха, защото бяха също тъй мъжки — търсене на плътски удоволствия и необмислена щедрост.

Той реши проблема с Октавиан като раздели римския свят помежду им, с изключение на един незначителен дял за Марк Лепид, първожрец и водач на голяма сенаторска партия. Шейсетте години на ту засилваща се, ту затихваща гражданска война бяха довели Рим до разорение. Жителите му — както и останалите италийци — изнемогваха от ниските доходи, недостига на зърно и растящото убеждение, че управляващите ги първенци са колкото продажни, толкова и некадърни. Тъй като нямаше намерение да се прости с положението си на народен герой, Антоний реши да вземе лъвския пай и да остави разлагащите се останки на чакала Октавиан.

И тъй, след Филипи победителите си бяха разделили провинциите в полза по-скоро на Антоний, отколкото на Октавиан, който получи най-неапетитните части — Рим, Италия и големите острови Сицилия, Сардиния и Корсика. Там се отглеждаше зърното за отдавна изгубилите способността да се изхранват самостоятелно италийци. Тактиката подхождаше напълно на характера на Антоний — така той се погрижи Рим и Италия да виждат единствено физиономията на Октавиан, докато вестите за собствените му славни деяния прилежно обикаляха из града и полуострова. Така Октавиан обираше омразата, а самият той се оказваше неустрашим герой далеч от централната власт. Колкото до Лепид, той получи другата житница — затънтената провинция Африка.

О, Марк Антоний наистина бе получил лъвския пай! И то не само от провинциите, но и от легионите. Липсваха му единствено пари, но очакваше да ги изцеди от Изтока, тази неуморима златна кокошка. Естествено, беше си осигурил и трите Галии. Макар да се намираха на запад, те бяха напълно усмирени от Цезар и осигуряваха достатъчно средства за бъдещите му кампании. Многобройните галски легиони се командваха от доверените му генерали и Галия можеше да мине и без личното му присъствие.

Цезар бе убит три дни преди да потегли на изток, за да завоюва приказно богатото и могъщо Партско царство. Смяташе с награбеното отново да изправи Рим на крака. Възнамеряваше да отсъства за пет години и бе планирал кампанията с целия си легендарен гений. А сега, след смъртта му, Марк Антоний щеше да бъде този, който щеше да покори партите и отново да изправи Рим на крака. Той беше разучил внимателно плановете на Цезар и бе решил, че те напълно разкриват таланта на старото момче, но това не му пречеше да ги усъвършенства. Една от причините да стигне до това заключение бе природата на хората, които тръгваха на изток с него. Всички до един бяха угодници и ласкатели и много добре знаеха как да се заиграват с едрата риба в лицето на Марк Антоний, толкова податлив на хвалби и подмазване.

За жалост Квинт Делий все още не бе спечелил неговото внимание, макар че съветите му можеха да бъдат не по-малко ласкателни и да действат като балсам за егото на Антоний. Така че докато яздеше окаяното конче по Виа Игнация, с насинен задник и схванати крака, Квинт Делий все още очакваше шанса си. Той още не го бе споходил, когато Антоний се прехвърли в Азия и спря в Никомедия, столицата на провинция Витиния.

Всички дребни владетели и царе, клиенти на Рим1 на изток бяха усетили по някакъв начин, че великият Марк Антоний ще се насочи към Никомедия, и се тълпяха в най-добрите странноприемници или на лагер в околностите на града. А той бе прекрасен в своя сънен залив. Повечето хора бяха забравили колко го обичаше мъртвият Цезар. Но именно затова Никомедия все още изглеждаше преуспяваща — Цезар я бе освободил от данъци, а бързащите на запад към Македония Брут и Касий не бяха стигнали толкова далеч на север, за да я разграбят, както бяха сторили със стотици градове от Юдея до Тракия. Така че дворецът от розов и пурпурен мрамор, в който се бе настанил Антоний, можеше да предложи на легат като Делий мъничка стая, в която да прибере багажа и главния си прислужник, освободения роб Икар. След като приключи с това, Делий се зае да разучи какво става и да си осигури място, достатъчно близо до Антоний, за да може да участва в разговора по време на вечеря.