Стените на Самосата бяха разрушени. Антоний искаше да използва материала за мост над Ефрат, но реката беше толкова дълбока и силна, че помиташе камъните като трески. Накрая се задоволи да ги пръсне из целия район.

Когато всичко приключи, нощите бяха започнали да стават мразовити. Антоний свали от трона Антиох, обложи го с тежка глоба и постави на трона брат му Митридат. Публий Канидий бе поставен начело на легионите, които се установиха на лагер край Антиохия и Дамаск. Трябваше да ги подготви за кампания в Армения и Мидия през следващата година — под личното командване на Антоний. Гай Сосий бе назначен за губернатор на Сирия и му бе заръчано да постави Ирод на трона веднага щом зимата отмине.

В Александрийски порти Антоний се качи на кораб, чийто капитан беше готов да излезе в открито море. Раната бавно зарастваше. Вече можеше отново да погледне другите римляни в очите, без да се пита какво си мислят. Трябваше му обаче и сладка женска гръд, в която да зарови главата си! Единственият проблем беше, че сладката женска гръд, за която копнееше, принадлежеше на Клеопатра.

Когато две години по-късно се върна покрит със слава от Оттатъшна Галия, Агрипа и двата легиона, които бе взел със себе си, се разположиха на лагер на Марсово поле извън померия. Сенатът му беше гласувал триумф, което означаваше, че върху него се налага религиозна забрана да влиза в града. Естествено, Агрипа очакваше Цезар да го посрещне на входа на прекрасната червена шатра, която трябваше да подслони генерала през краткото му изгнание. Само че никакъв Цезар не се виждаше. Нямаше и никакви сенатори. Какво пък, сигурно съм подранил, помисли си Агрипа и нареди на ординареца да внесе нещата му вътре. Самият той твърде много изгаряше от нетърпение да зърне Цезар в далечината, за да стои в шатрата. Очите му можеха да забележат проблясъка на метал от две мили разстояние, така че въздъхна с облекчение, когато видя как от Фонтиналската порта се появи голям отряд въоръжени германски телохранители и тръгна надолу по склона към Правия път. После се намръщи, сред телохранителите имаше носилка. Цезар в носилка? Да не би да е болен?

Макар да бе разтревожен и изпълнен с нетърпение, Агрипа се насили да остане на мястото си и да не се затича към тромавото превозно средство, което най-сетне приближи сред бурята весели викове и поздрави на германците.

Когато отвътре излезе Меценат, Агрипа ахна.

— Вътре — рече върховният манипулатор и се насочи към шатрата.

— Какво има? Какво е станало? Цезар болен ли е?

— Не, не е болен, просто пак е забъркан в каша — Меценат изглеждаше напрегнат. — Домът му е обкръжен от стражи и не смее да се покаже навън. Наложи се да го укрепява, представяш ли си? Стена и ров на Палатин!

— Защо? — попита напълно обърканият Агрипа.

— Нима не знаеш? Не можеш ли да се сетиш? Какво друго може да бъде, освен доставките на зърно? И данъците? И високите цени?

Агрипа мрачно впери поглед в орлите от двете страни на шатрата, украсени с венците на славата.

— Прав си, трябваше да се сетя. Няма ли най-накрая да дойде последната глава от тази безкрайна епопея? Богове, започва да става толкова мъчителна, колкото борбата с Тукидид!

— Плужекът Лепид — който държи шестнайсет легиона под свое командване! — остави Секст Помпей да отмъкне цялата пратка африканско зърно. После пък Менодор се изпокара със Сабин — не му харесвало да бъде под негово управление — и отново премина на страната на Секст. Взе със себе си само шест кораба, но казал на Секст откъде ще мине доставката от Сардиния, така че и тя замина. Сенатът остана без избор и трябваше да купи зърно от Секст, а той определи цена от четиридесет сестерции за модий. Това означава, че държавното зърно ще струва петдесет сестерции за модий, а частните доставчици го продават за шестдесет. Ако държавата иска да купи достатъчно за безплатната дажба, трябва да продава зърното по петдесет на онези, които си го купуват. Щом долните класи и простолюдието научиха това, настана истинска лудница. Бунтове, враждуващи банди… Цезар трябваше да докара един легион от Капуа да пази държавните хамбари, така че кварталът при Портата на тризнаците е пълен с войници, а пристанището е опразнено. — Меценат си пое дъх и протегна треперещите си ръце. — Това е криза, истинска криза.

— А трофеите от триумфа на Вентидий? — попита Агрипа. — Те не могат ли да оправят нещата и да върнат цената до четиридесет сестерции?

— Може би щяха, обаче Антоний настоя да получи половината като триумвир и военачалник на Изтока. Сенатът все още е пълен с негови хора и гласува да му бъдат отпуснати пет хиляди таланта — мрачно отвърна Меценат, страстта му вече бе угаснала. — След като легионите получиха своя дял, останаха само две хиляди. Някакви си петдесет милиона сестерции, а Секст ни е представил сметка за почти петстотин милиона. Цезар помоли да ги плати на части, но Секст отказа. Иска всичко предварително или нямало да даде никакво зърно. След още един месец хамбарите ще се опразнят.

— И абсолютно никакви пари за войната срещу онзи никаквец! — процеди през зъби Агрипа. — Е, аз нося още две хиляди в трофеи. Като се прибавят към останалото от Вентидий, това прави сто милиона от сметката за зърно. Би трябвало да измъкнем всички сенатори насред Форума и да оставим тълпата да ги пребие с камъни до последния! Но, естествено, всички те са избягали от Рим, познах ли?

— Да. Крият се по вилите си. Не само Рим е кипнал. Цяла Италия е в размирици. Казват, че вината не е тяхна и обвиняват лошото управление на Цезар. Проклети да са.

Агрипа тръгна към изхода.

— Това трябва да се прекрати, Меценате. Хайде, да идем при Цезар!

Меценат го зяпна.

— Агрипа! Не можеш! Пресечеш ли померия, ще изгубиш триумфа си!

— Какво е един триумф, щом Цезар се нуждае от мен? Ще го отпразнувам за някоя друга война. — И Агрипа закрачи самичък, все още облечен в доспехите си. Дългите му крака поглъщаха разстоянието. Мислите му бясно препускаха — знаеше, че няма решение, а в същото време духът му настояваше, че такова трябва да съществува. „Цезаре, не можеш да позволяваш някакъв си пират да държи теб и римския народ за заложници! Проклинам те, Секст Помпей, но още повече проклинам Антоний“.

На Меценат не му оставаше друго, освен да изпълзи в носилката си и да се надява, че час по-късно ще бъде в дома на Ливия Друзила, съпровождан от въоръжената си охрана. Агрипа, при това самичък! Тълпата ще го разкъса на парчета.

Градът вреше, всички магазинчета бяха затворени и със спуснати кепенци. Стените бяха целите в графити. Някои протестираха срещу цените на зърното, но повечето съдържаха цветисти послания по адрес на Цезар, забеляза Агрипа, докато се спускаше по Хълма на банкерите. Виждаха се отделни групички, въоръжени с камъни, сопи и тук-там по някой меч, но никой не го предизвика — той беше воин и това се забелязваше моментално и от най-агресивните. По фасадите и портиците на уважавани банки се стичаха разбити яйца и гнили зеленчуци, въздухът смърдеше на нощни гърнета, които никой не смееше да изпразни в най-близката обществена тоалетна. И в най-ужасните си кошмари Агрипа не бе виждал Рим толкова деградирал, омърсен и обезобразен. Липсваше единствено димът от пожарите — значи безумието все още не бе взело връх. Без да го е грижа за собствената му безопасност, Агрипа си запробива път през крещящата тълпа на Форума. По земята се търкаляха статуи, а многоцветните стени на храмовете бяха почти неразличими от графити и мръсотия. Той стигна стълбището и пое нагоре, като вземаше по четири стъпала наведнъж и изблъскваше всеки изпречил се на пътя му. Прекоси Палатин и ето че пред него се издигна висока, набързо издигната стена, зад която се виждаше редица германски стражи.

— Марк Агрипа! — извика един от тях и вдигна ръка. Мостът над широкия ров бе спуснат, решетката зад него се вдигна. Междувременно към шумните викове „Марк Агрипа!“ се прибавиха и радостни възгласи. Агрипа влезе вътре и моментално бе наобиколен от ликуващи убии.