— Можеш да ме молиш за прошка до погребалната си клада, Антоний. Все тая. — Вентидий избърса сълзите си с опакото на ръката. — Свършено е между теб и мен. Свършено. Самосата падна, така че хвърлям счетоводните книги на всеки, когото избереш да ги проверява. Няма да намериш никакви несъответствия, описана е и последната бронзова статуетка. Искам да бъда освободен, командире, и да се върна в Рим. Настоявам за своя триумф, но това беше последната ми кампания за Рим. Щом поставя лавровия си венец в краката на Юпитер и ще се прибера в Реате да отглеждам мулета. Рискувах живота си в битки за теб, а единствената ти благодарност е обвинение от такива като Делий. — Той стана и тръгна към една врата. — Квартирата ми е оттатък, но тази нощ няма да нощувам в нея. Можеш да се разполагаш както ти е удобно. Ти ми се доверяваше! А сега това.

— Публий, моля те! Моля те! Не можем да се разделим като врагове!

— Ти не си мой враг, Антоний. Твоят най-лош враг си ти самият, а не някакъв си пиценски мулетар, вървял в триумфа на Страбон преди петдесет години. Именно затова нас, италийците, все ни извозват — в края на краищата, Делий е римлянин. Това прави неговия свят по-добър от моя, това прави него по-добър от мен. До гуша ми е дошло от Рим, до гуша ми е дошло от войни, от полеви лагери, от изцяло мъжка компания. И недей да разчиташ на Силон — той също е италиец и може да вземе подкуп. Ще се върне у дома с мен. — Вентидий си пое дъх. — Успех, Антоний. Изтокът ти приляга, наистина ти приляга. Корумпирани гъзолизци, духачи, мазни ориенталски големци, които лъжат и самите себе си… — Лицето му се изкриви болезнено. — Което ми напомня, че Ирод е тук. Също и Полемон Понтийски, както и Аминт от Галатия. Няма да ти липсва компания, въпреки че Делий прояви страхливост и не дойде.

След като Вентидий затръшна вратата след себе си, Антоний изхвърли разреденото си питие през прозореца и напълни чашата си със силно, леко отровно червено вино.

„Едва ли можеше да е по-отвратително. И едва ли можех да проведа разговора по по-глупав начин. Вентидий е прав — помисли си Антоний и изгълта течността до капка. Когато стана да напълни отново евтината керамична чаша, взе гарафата със себе си. — Да, Вентидий е прав. Някъде във всичко това съм изгубил себе си, посоката си, самоуважението си. Иде ми да се нашибам с камшик! Защо повярвах на Делий? Всичко изглежда толкова отдавна… онзи ден в Атина, когато Делий изля отровата си в жадното ми за новини ухо. Кой е Делий? Как изобщо мога да повярвам на нечии приказки, които изобщо не звучат достоверно, а и не са подкрепени с доказателства? Просто съм искал да повярвам, това е единственото обяснение. Искал съм да видя стария си приятел опозорен. Жадувал съм за това. И защо? Защото води война, която беше моя. Война, която не си направих труда да поведа лично. Защото това означава здрава работа. Станало е традиция в Рим главнокомандващият да обира всички овации. Гай Марий положил началото й, когато му приписали заслугите за залавянето на Югурта. А не е трябвало. Сула свършил всичко — по най-блестящ начин. Марий обаче не можел да понесе да подели славата, така че дори не го споменал в комюникетата си. Ако Сула не беше публикувал спомените си, никой нямаше да разбере истината.

Исках да подготвя кампанията срещу партите през зимата, да запазя последния сблъсък за себе си, след като някой по-добър ги обезсили. А Вентидий открадна мълнията ми. Достатъчно дързък е, за да знае как да го стори — бум и тряс! Край. Колко гневен бях само, колко обезсърчен! Подценявах и него, и Силон, изобщо не ми мина през главата колко добри са всъщност. И точно затова повярвах на Делий. Не може да има друга причина. Исках да унищожа постиженията на Вентидий. Исках да го видя опозорен, може би дори осъден на смърт като Салвидиен. Това беше и мое дело, макар че Салвидиен бе по-некачествен човек, по-лош командир. Бях дотолкова погълнат от Октавиан, че оставих Изтока да се изплъзне от ръцете ми и дадох поводите на Вентидий, верния ми мулетар“.

Той заплака, като се люлееше напред-назад на нестабилния стол с кръстосани крака и кожена седалка и гледаше как сълзите му падат във виното. Пиеше собствената си мъка, както черното куче пие кръв. Каква мъка, какво съжаление! Никой вече нямаше да го погледне по същия начин. Честта му бе опетнена и нямаше начин да я изчисти.

Когато час по-късно Ирод се втурна през прага, Антоний бе толкова пиян, че не го позна и изобщо не реагира.

Влезе Вентидий, видя Антоний и се изплю на пода.

— Намери слугите му и им кажи да го сложат в леглото — рязко рече той. — Натам, в моята квартира. Когато дойде на себе си, ще съм прекосил половин Сирия.

И това бе всичко, което Ирод успя да разбере.

Антоний му разказа два дни по-късно — трезвен, но все още под влияние на виното.

— Повярвах на Делий — окаяно рече той.

— Да, било е доста необмислено — отвърна Ирод, като се мъчеше да звучи жизнерадостно. — Както и да е, всичко е свършено. Самосата е превзета, Антиох е избягал при персите, а плячката надхвърля всички очаквания. Добър край за една война.

— Как Вентидий е успял да завземе града?

— Той е новатор и това му помогна. Направи гигантска топка от парчета плътно желязо, завърза я на верига и окачи веригата на кула. После впрегна петдесет говеда и издърпа топката зад кулата. Когато веригата се опъна до последно, преряза ремъците между топката и добичетата. Тя полетя като чудовищен юмрук и удари стената с ужасен трясък — чак си запуших ушите. И стената се срути! За един ден събори достатъчно, за да вкара хиляди войници през нея. Оказа се, че освен стената местните жители нямат друга защита. Никакви войници, нищо!

— Чух, че изобретил и оловен снаряд.

— Ужасно оръжие! — възкликна Ирод. После положи длан върху ръката на Антоний. — Хайде, Антоний, сега вече ти си командващ. Трябва поне да огледаш мястото и да видиш какво стори желязната топка. Тези стени са издържали петстотин години, но нищо не може да устои на римската армия. Не ми се виждаш много гладен, но легатите… ъъъ… се мотаят безпомощно наоколо и не знаят какво да правят. Затова устроих вечеря в моя дом. Ела! Ще накарам всички да се почувстват по-добре, включително и ти.

— Главата ми ще се пръсне.

— Нищо чудно, като се има предвид каква пикня си пил. Намерих и по-поносимо вино, ако това искаш.

Антоний въздъхна, протегна ръце и ги погледна.

— Сякаш могат да се справят с всичко, нали? — попита той и потрепери. — А ето че изгубиха контрол.

— Глупости! Една добра трапеза с пресен хляб и крехко месо ще постави всичко на мястото му.

— Какво става в Юдея?

— Почти нищо. Силон е отличен мъж, но два легиона не бяха достатъчни. Докато пристигне третият, Антигон вече се беше окопал в Йерусалим. А той е труден за превземане, доста по-труден от този асирийски гарнизон. Между другото, Вентидий беше много добър с мен.

Антоний трепна.

— Стига си човъркал раната! В какъв смисъл?

— Даде ми достатъчно пари да ида до Египет и да снабдя с продукти Масада, където се намира семейството ми и семейството на Хиркан. Но аз не ставам по-млад, Антоний, а юдеите се нуждаят… ами, от тиран. Вече са започнали да се въоръжават и обучават.

Легатите бяха достатъчно тактични и никой не спомена за Вентидий, така че към края на първия нундин в Самосата Антоний вече се чувстваше съвсем като командир. Но провинението пред Вентидий означаваше, че градът пострада жестоко от ръцете Антоний. Цялото население бе продадено в робство в Ницефориум, където бе купено като работна ръка от един представител на новия цар на партите Фраат. Не му достигаха работници, тъй като бе екзекутирал значителна част от своя народ, от най-нисшите до най-знатните. Собствените му синове загинаха първи, но той пропусна един племенник — някой си Монез, който избяга в Сирия и изчезна там. Много дразнещо за Фраат, комуто се харесваше да е цар.