Горе настаненият в леглото Делий благодареше на всички богове, че бе проявил достатъчно съобразителност да припадне. Според думите на Темистофан го очакваха доста неудобства, ако не и болка — но това беше ниска цена за избавлението му. Не влизаше в плановете му Антоний да заминава за Самосата — защо му бе да го прави, щом не си беше помръднал и пръста, за да прогони партите? „Може би — реши Делий — няма да е зле да оздравея като по чудо и да прекарам няколко месеца в Рим, като се опитвам да бъда мил с Октавиан“.

Южният вятър наистина задуха и корабът, който не носеше друг багаж, освен Антоний и нещата му, можеше да си позволи две смени гребци на борда. Вятърът обаче не беше най-подходящият, а капитанът не обичаше откритото море, така че се придържаше покрай брега през целия път от Ликия до Александрийски порти. Антоний не можеше да си намери място. Добре поне, че Помпей Велики бе прочистил всички пирати от тези удобни заливчета и твърдини на Памфилия и Киликия Трахия. Иначе Марк Антоний можеше да бъде заловен и задържан за подкуп като толкова много римляни, в това число и самия Божествен Юлий.

Дори четенето бе трудно, тъй като корабът непрекъснато се люшкаше нагоре-надолу. Макар да нямаше приливи и отливи като в океана, Нашето море бе доста неспокойно и можеше да бъде опасно при буря. Добре поне, че беше лято — най-добрият сезон за корабоплаване. Един от малкото начини Антоний да убие времето бе да играе на зарове с екипажа за жалки сестерции, но дори и тогава гледаше да губи. Обикаляше палубата, поддържаше мускулите си във форма, като вдигаше бъчви с вода и изнасяше други подобни представления пред моряците. Почти не минаваше нощ, в която капитанът да не настоява да спрат в някой залив или да хвърлят котва на пуст плаж. Седемстотин мили със скорост тридесет мили в добрите дни. Понякога Антоний имаше чувството, че ще плава до края на живота си.

Когато всичко му омръзваше, той се облягаше на перилата и вперваше поглед във водата с надеждата да съзре някое гигантско морско чудовище, но най-голямото, което видя, бяха делфините, които лудуваха около кораба, играеха си между кормилните весла и скачаха като морски зайци. Откри, че прекаленото взиране го кара да се чувства самотен и изоставен, изтощен и разочарован, и се запита какво става с него.

Накрая реши, че измяната на Вентидий е унищожила някаква част от душата му и това го изпълни не с обичайната ярост, която бе характерна за борбения му дух, а с черно отчаяние. Да, помисли си той, ужасявам се от срещата с него. Ужасявам се от мисълта, че ще намеря доказателство за вероломството му. Какво мога да сторя? Да го махна, разбира се. Да го пратя в Рим с проклетия му триумф, за който така си мечтае. Но с кого да го заместя? С някое скимтящо псе като Сосий ли? С кого другиго, ако не с него? Канидий го бива. И братовчед ми Каниний. И все пак… щом Вентидий е приел подкуп, защо да не го направят и тези, с които не сме свързани от годините в Оттатъшна Галия и кампаниите на Цезар по време на гражданската война? Аз съм на четиридесет и пет, а останалите са с по десет-петнайсет години по-млади. Калвин и Вация са за Октавиан, също и Апий Клавдий Пулхер, доколкото разбирам — най-важният консул от времето на Калвин. Може би това е разковничето? Невярност. Измяна.

Точно след един месец корабът най-сетне пристигна в Александрийски порти и Антоний трябваше да намери коне за слугите си. Самият той бе взел със себе си Клеменция, своя пъстър сив държавен кон, висок и достатъчно силен, за да го издържи. Потегли към Самосата, все така обхванат от мрачно настроение.

Когато стигна Ефрат, градът се издигна пред него като черна тухла. Антоний с изненада откри, че Самосата е голямо населено място със стени като на Амида, тъй като бе принадлежал на асирийците по времето, когато бяха владели тази част от света. Черни базалтови блокове и градеж, наричан от гърците циклопски — гладък и невероятно висок, пред който стенобойните машини и обсадните кули бяха безсилни. Моментално разбра, че Делий го е заблудил, не знаеше само дали го е направил нарочно, или просто е бил подлъган от информатора си от Шести легион. Това не беше кирпичено кападокийско село на някой висок чукар и би представлявало сериозна задача дори за Цезар, чийто обсаден опит бе съвсем различен. По време на Цезаровите войни Вентидий не беше виждал нищо, което би могло да го подготви за това тук.

Въпреки това оставаше някаква вероятност военачалникът да е взел подкуп. Схванат и натъртен, Антоний скочи от Клеменция на централния плац на лагера, недалеч от квартирата на генерала.

Вентидий излезе да види какво е причинило суетнята навън. Той беше едър мъж и изглеждаше на годините си със сивите си къдрици, от които темето му приличаше на астраган. Лицето му грейна.

— Антоний! — извика той и приближи да го прегърне. — Какво, в името на Юпитер, те води в Самосата?

— Исках да видя как върви обсадата.

— А, това ли! — весело се разсмя Вентидий. — Преди два дни помолиха за мир. Портите са отворени и Антиох се измъкна, проклетият му irrumator.

— От страната на даващия, нали?

— Е, поне в това отношение. Във всяко друго е поемащ.

Вентидий предложи на Антоний полеви стол и отиде при гарафите.

— Отвратително червено, още по-лошо бяло или хубава вода от Ефрат?

— Половинка червено и половинка вода. Става ли за пиене?

— Доста е пикантна за вода. Градът няма нито акведукт, нито канализация. Правят кладенци, вместо да пият от реката, а после копаят отходните си ями до кладенците. — Вентидий се намръщи. — Глупаци! Страдат от стомашни разстройства и през лятото, и през зимата. Построих акведукт за моите хора и им забраних да контактуват с местните. Реката е толкова дълбока и широка, че просто отведох каналите на лагера в нея. Участъците за плуване и баните са нагоре, макар че течението е опасно.

След като бе посрещнал госта си както подобава, Вентидий се отпусна в курулното си кресло и впери проницателния си поглед в Антоний.

— Има нещо друго, освен любопитството около обсадата, Антоний. Какво е станало?

— Един човек в Атина ми каза, че си взел от Антиох хиляда таланта подкуп, за да проточиш обсадата.

— Мътните да го вземат! — Вентидий рязко се изправи и радостта в погледа му изчезна. Изсумтя. — Е, щом си тук, значи си повярвал на гадния глист. Кой е той? Мисля, че имам право да знам.

— Първо един въпрос. Имаш ли проблем с командирите на Шести?

Очите на Вентидий се разшириха.

— Шести?

— Да, Шести.

— Антоний, Шести не е тук от април. Силон има проблеми с интронизирането на Ирод и помоли за още един легион. Пратих му Шести.

На Антоний му призля. Стана и отиде до прозореца в кирпичената стена. Всичко му стана ясно, освен едно — защо Делий беше измислил цялата тази история. С какво го беше обидил Вентидий?

— Информаторът ми беше Квинт Делий. Водел кореспонденция с един легат от Шести. Той му бил казал за подкупа и твърдял, че цялата войска знаела.

Вентидий бе бял като платно.

— Антоний, това ме убива! Направо заби нож в сърцето ми! Как можеш да повярваш на един жалък, окаян сводник като Делий, без дори да ми пишеш и да попиташ какво става? А вместо това се явяваш лично! Това означава, че си повярвал на клеветите му. Срещу мен! Какво доказателство ти посочи?

Антоний се насили да се откъсне от прозореца.

— Никакво. Каза, че информаторът му искал да остане анонимен. Но отиде и по-далеч — от обвиненията за подкупа, искам да кажа. Каза, че си подправил счетоводните книги за хазната.

По набразденото лице на Вентидий потекоха сълзи. Генералът се извърна от Антоний.

— Квинт Делий! Блюдолизец, духач, мръсен подмазвач! И ти си изминал целия този път само заради казаното от него? Би трябвало да те заплюя!

— Нямам извинение — нещастно рече Антоний. Искаше му се да можеше да се махне — където и да е, само не тук! — Сигурно е заради живота в Атина. Толкова далеч от действията, затрупан от купища документи, напълно откъснат от всичко… Вентидий, с цялото си сърце те моля за прошка.