Защо бе позволил на онази сбирщина в Тарент да намали процентите му? Трябваше просто да вдигне платна и да отплава, а не го стори. Мислеше си, че остава, за да осигури безопасността и добруването на войниците си, когато тръгне срещу царството на партите. А му пробутаха някакви празни обещания! Да, обещавам, че ще ти дам двадесет хиляди добре обучени легионери, лъжеше го в очите Октавиан. Обещавам, че ще ти пратя твоите четиридесет процента веднага щом отворим съкровищницата на Секст. Обещавам ти, че ще бъдеш консул. Обещавам ти, че ще станеш старши триумвир. Обещавам да се грижа за интересите ти на Запад. Обещавам това, обещавам онова. Лъжи, лъжи и само лъжи!

„Мисли, Антоний. Мисли! Твои са над седемстотин от общо хилядата сенатори. Можеш да си осигуриш поддръжници сред горните класи и да контролираш закони и избори. И въпреки това не можеш да се справиш с него, с Цезар Октавиан. Защото той е в Рим, а ти не си. Дори това безкрайно лято, в което физически си тук, не можеш да използваш силите си и да го унищожиш. Сенаторите чакат да видят колко ще получат от ковчежетата на Секст Помпей — по-точно онези, които не са потърсили спасение от вонящия и потящ се Рим в крайморските си вили. А народът започва лека-полека да те забравя. Сега си се върнал и мнозина не могат да те познаят от пръв поглед, макар от последното ти посещение да са минали само две години. Може и да мразят Октавиан, но той е позната и обичана омраза — от онзи тип хора, за които всеки си мисли, че задължително трябва да мрази. А мен дори вече не ме смятат за спасител на Рим. Чакаха прекалено дълго да се докажа. Минаха пет години от Филипи, а аз още не съм успял да сторя онова, което обещах за Изтока. Конническото съсловие ме ненавижда повече, отколкото Октавиан — той им дължи милиони и затова е техен. Аз не им дължа нищо, но и не съм превърнал Изтока в безопасно място за делови начинания. Точно това не могат да ми простят.

Месец юли мина и замина, секстилий бързо чезне в тази паст, която така и не разбирам. Защо времето лети тъй бързо? Догодина — трябва да бъде догодина! В противен случай ще бъда минало, забравен състезател. А онова дребно лайно ще победи“.

Влезе Октавия, подвоуми се с колеблива усмивка и пристъпи напред, когато Антоний й направи знак да приближи.

— Не гледай така уплашено — с дълбок глас рече той. — Няма да те изям.

— Не съм си и помислила, мили. Просто се питах кога ще потеглим за Атина.

— На септемврийските календи. — Той прочисти гърлото си. — Ще кажа на теб, но не и на децата. В края на годината ще бъда в Антиохия, което за вас означава изгнание в Атина. Децата ще се чувстват далеч по-добре в Рим, под закрилата на брат ти.

Лицето й посърна, очите й се изпълниха със сълзи.

— О, ще бъде много тежко! — изстена тя. — Те се нуждаят от мен.

— Можеш да останеш и ти, ако искаш — рязко рече той.

— Не, Антоний, не мога. Мястото ми е с теб, дори и да не пребиваваш в Атина много често.

— Както искаш.

В живота на Антоний имаше нов Квинт Делий — висок и изключително елегантен сенатор от сравнително старо семейство, от което преди сто години произлизаше и една весталка. Фамилията Фонтей Капитони бяха истински римски плебейски аристократи. Името му бе Гай Фонтей Капитон, беше красив като всеки Мемий и добре образован като всеки Муций Сцевола. Не беше и подлизурко. Наслаждаваше се на компанията на Антоний, разкриваше най-добрите му черти и като лоялен клиент му доставяше удоволствие да направи една или друга услуга на Антоний, но иначе си оставаше господар на самия себе си.

Когато напусна Рим и Италия в началото на септември и заедно с Октавия отплава с флагманския си кораб от Тарент, Антоний взе Фонтей със себе си. Към сто и двадесетте кораба от флота му се бяха присъединили още двадесет квинквереми, дарени от Октавия на брат й и платени с нейни лични средства. Всички сто и четиридесет кораба оставаха на котва в Тарент. Жителите на града бяха заети да построят сухи докове, за да могат корабите да бъдат изтеглени от водата преди идването на зимата.

Бе още раничко за равноденствените ветрове и затова Антоний бе нетърпелив да замине, надяваше се да изпревари вятъра и да прекоси цялото море до нос Тенар на Пелопонес, откъдето да продължи нагоре към Атина и Пирея.

Три дни след потеглянето обаче попаднаха в ужасна буря, която ги принуди да потърсят убежище в Коркира, прекрасен остров срещу гръцкия бряг непосредствено под Епир. Развилнялото се море не бе милостиво към Октавия, която наближаваше седмия месец, и тя с благодарност стъпи на твърда земя.

— Съжалявам, че закъсняваш, но си признавам, че предпочитам да останем тук за няколко дни — каза тя на Антоний. — Бебето ми трябва да стане войник, а не моряк.

Той не се усмихна на шегата й — беше твърде нетърпелив, за да се трогне от страданията на жена си или от опитите й да не досажда.

— Каже ли капитанът, че можем да продължим, тръгваме — безцеремонно отсече той.

— Разбира се. Ще бъда готова.

Тя не се появи на вечеря с оправданието, че стомахът й още се бунтува от морското изпитание, а Антоний бе уморен от обичайните си сътрапезници, които се чудеха как да спечелят вниманието му и очакваха благоразположение, каквото той не изпитваше. Всъщност единственият по-симпатичен бе Фонтей и затова го покани на тази вечеря. Бяха само двамата.

Ловък като роден дипломат и по-голям почитател на Антоний, отколкото е той самият на себе си, Фонтей прие учтиво поканата. Отдавна беше усетил, че Антоний е нещастен и може би сега щеше да му се отвори възможност да проучи раната му, да види дали ще намери отровната стреличка.

Вечерта бе идеална за задушевен разговор. Светлинките на лампите проблясваха като луди от бушуващия навън вятър. Той плющеше върху капаците на прозорците, буен поток шумно се спускаше надолу по склона. В няколко мангала проблясваха въглени, за да прогонят студа от стаята, а слугите се движеха като лемури в сенките.

Може би заради атмосферата, а може би защото Фонтей знаеше как точно да предизвика търсените реакции, Антоний изведнъж се усети, че без всякаква логика и ред излива своите страхове, ужаси, дилеми и тревоги.

— Къде е мястото ми? — запита той Фонтей — Какво искам? Истински римлянин ли съм, или ми се е случило нещо, което ме е направило по-малко римлянин, отколкото бях преди? Всичко е в ръцете ми, огромна власт… и въпреки това… и все пак… като че ли нямам място, което да нарека свое собствено. Или място е неподходяща дума? Просто не знам!

— Може би вместо място имаш предвид функция — внимателно предложи Фонтей. — Обичаш да гуляеш, да бъдеш с хората, които си избрал да наречеш свои приятели, и с жените, които си пожелал. Показваш се пред света като дързък, безочлив, просто устроен. Аз обаче виждам много сложни черти зад тази маска. Една от тях те поведе едва ли не към съучастие в убийството на Цезар — не, не го отричай! Не обвинявам теб, обвинявам Цезар. И той уби теб, като направи Октавиан свой наследник. Само мога да си представя колко дълбоко те е ранило това! Прекарал си целия си живот в служба на Цезар и човек с твоя темперамент не би могъл да разбере защо той заклеймяваше някои твои действия. И той остави завещание, в което дори не споменава името ти. Жесток удар, непоправимо съсипал репутацията ти. Защото хората се чудят защо Цезар остави името си, легионите си, парите си и властта на едно хубаво момче вместо на теб, неговия братовчед и мъж в разцвета на силите си. Те изтълкуваха завещанието на Цезар като знак за огромно неодобрение на твоите действия. Нямаше да има значение, ако той не беше Цезар, идолът на народа — направиха го бог, а боговете не вземат погрешни решения. Следователно ти не си достоен да бъдеш наследник на Цезар. Никога не би могъл да станеш втори Цезар. Цезар ти стори това, а не Октавиан. Той те лиши от твоята dignitas.

— Да, разбирам — бавно рече Антоний и сви юмруци. — Старото момче ме заплю.