Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Как е възможно всичко това да стане веднага? Сенатът заседава в Рим — възрази Антоний.

— Защо? Става въпрос за война. Когато разисква военни въпроси, Сенатът трябва да се събере извън померия. А Тарент определено се намира извън померия. Тук са и твоите питомни седемстотин сенатори, толкова заети да ти се подмазват, че чак носовете им са станали кафяви — жлъчно рече Октавиан. — Разполагаме и с първожрец, ти си авгур, аз — жрец и авгур. Няма абсолютно никакви пречки, Антоний.

— Сенатът трябва да заседава в осветена сграда.

— Убеден съм, че ще намерим такава в Тарент.

— Забравяш едно нещо, Октавиане — обади се Лепид.

— Моля, осветли ме.

— Името на Секст Помпей вече е във фастите — това се получава, когато определяме консулите предварително, а после само се преструваме, че сме ги избрали. Заличаването му ще бъде светотатство.

Октавиан се изсмя.

— Защо да го заличаваме, Лепиде? Не виждам смисъл. Забрави ли, че в Рим си имаме и друг Секст Помпей от същата фамилия? Нищо не му пречи да стане консул по догодина — той беше един от шейсетте претори през миналата.

Лицата и на тримата се разтеглиха в усмивки.

— Блестящо, Октавиане! — извика Лепид. — Познавам го — внук на брата на Помпей Страбон. Ще бъде поласкан до смърт.

— По-добре да е почти до смърт. — Октавиан се протегна, прозя се и заприлича на доволен котарак. — Е, значи можем да сключим договора от Тарент, да се отправим към Рим и да оповестим радостната вест, че триумвиратът се подновява за още пет години и че дните на пирата Секст Помпей са преброени? Трябва да дойдеш, Антоний. И без това тази година вече е късно за кампания.

— Ах, Антоний, това е прекрасно! — извика Октавия, когато научи. — Ще мога да видя мама и малката Юлия — Ливия Друзила не се вълнува от състоянието й и не би си мръднала пръста, за да убеди Малкия… искам да кажа, Цезар Октавиан… да се интересува от дъщеря си. Боя се за мъничето.

— Пак си бременна! — просветна му на Антоний.

— Позна! Изумително! Стана съвсем скоро и изчаквах да мине достатъчно време, за да съм сигурна и да ти кажа. Надявам се да е син.

— Син, дъщеря, какво значение има? Имам достатъчно и от двете.

— Наистина е така — рече Октавия. — Повече от всеки друг мъж с положение, особено ако броиш и близнаците от Клеопатра.

На лицето му цъфна усмивка.

— Яд ли те е, скъпа?

— Богове, не! Просто съм горда от твоята мъжественост — отвърна тя с усмивка. — Признавам си, че понякога си мисля за нея… за Клеопатра. Дали е добре? Доволна ли е от живота си? Избледня от съзнанието на повечето римляни, в това число и на брат ми. Жалко донякъде, тъй като има син от Божествения Юлий, както и твоите близнаци. Може би някой ден ще се върне в Рим. Бих искала да я видя отново.

Той хвана ръката й и я целуна.

— Едно ще ти кажа, Октавия — и капка ревност не може да се намери у теб.

В Рим Антоний го чакаха две писма — едно от Ирод и едно от Клеопатра. За момента Клеопатра не беше чак толкова важна, така че най-напред счупи печата на писмото от Ирод.

Скъпи Антоний, най-сетне съм цар на юдеите! Не беше лесно, предвид военната некадърност на Гай Сосий — не на Силон, а неговата! Добър губернатор за мирно време, но неподходящ за усмиряване на юдеи. Той обаче ме почете, като ми даде два много добри легиона римски войници и позволи аз да ги поведа на юг към Юдея. Антигон излезе от Йерусалим и ме посрещна при Йерихон, където го разбих напълно.

След това той избяга за Йерусалим. Градът бе обсаден и падна, когато Сосий ми изпрати още два добри легиона. Самият той също пристигна с тях. След победата искаше да разграби града, но аз го разубедих. Казах му, че Рим се нуждае от една процъфтяваща Юдея, а не от пустиня. Оковахме Антигон във вериги и го изпратихме в Антиохия. Щом пристигнеш там, ще можеш сам да решаваш какво да правиш с него, макар че лично аз силно ти препоръчвам да го екзекутираш.

Освободих семейството си и семейството на Хиркан от Масада и се ожених за Мариамне. Тя е бременна с първото ни дете. Тъй като не съм юдей, не се провъзгласих за първосвещеник. Тази чест се падна на садукея Ананиил, който ще прави каквото му кажа. Разбира се, не ми липсват противници, има дори някои, които заговорничат да се вдигнат на оръжие срещу мен, но нищо няма да излезе от начинанията им. Кракът ми е стъпил здраво на врата на юдеите и няма да се вдигне, докато има и капка живот в тялото ми.

Умолявам те, Марк Антоний, дай ми една цяла и обединена Юдея вместо тези пет отделни района! Трябва ми пристанище и ще се радвам на Иопа. Газа е твърде далеч на юг. Най-добрата новина е, че отнех добива на битум от Малх Набатейски, който се съюзи с партите и отхвърли мен, родния си племенник, никаквецът му с никаквец.

Най-дълбоко съм благодарен за твоята подкрепа. Бъди сигурен, че Рим никога няма да съжали, че ме е направил цар на юдеите.

Антоний остави свитъка да се навие и остана за известно време с ръце на тила, като се усмихваше при мисълта за семитската гадина. Меценат в източен облик, но притежаващ едно безсърдечие и диващина, която напълно липсваше у римлянина. Въпросът беше кое отговаря най-много на римските интереси в Южна Сирия? Обединено юдейско царство или разпокъсани области? Без да разшири границите си и с една миля, Ирод се беше обогатил страхотно, слагайки ръка на йерихонския балсам и добива на битум при Асфалтовото езеро. Юдеите бяха войнствени и от тях ставаха отлични войници — трябва ли му на Рим една богата Юдея, управлявана от много интелигентен човек? „Какво ще стане, ако Юдея погълне всички сирийски територии южно от река Оронтес? Накъде ще обърне поглед царят след това? Към Набатея и един от двата големи флота, търгуващи с Индия и Тапробан. Което означава още богатство. А след това ще се насочи към Египет — далеч по-безопасно, отколкото да се опита да се разширява на север за сметка на римските провинции. Хмм…“

Взе писмото на Клеопатра, счупи печата и го прочете по-бързо, отколкото посланието на Ирод. Не че двамата се различаваха особено — нито у единия, нито у другия можеше да се намери и капка сантименталност. Както обикновено, Клеопатра величаеше и възхваляваше Цезарион, но това не беше израз на чувства, това бяха лъвицата и нейното лъвче. Като се остави настрана Цезарион, писмото й беше по-скоро писмо на владетел, отколкото на бивша любовница. Глафира би се справила доста добре, ако се наложеше да подражава на египетската си колега.

Заостреното дребно лице на Клеопатра изплува в съзнанието му. Златните й очи блестяха, както когато беше щастлива — а щастлива ли беше? Ама че делово писмо, смекчено единствено от любовта й към по-големия й син. Какво пък, тя беше на първо място владетел и едва след това жена. Но поне имаше повече неща за казване от Октавия, която бе обсебена от бременността си и радостта, че отново е в Рим. Като че ли не беше особено очарована от Ливия Друзила, намираше я за студена и пресметлива. Не че бе казала подобно нещо — че кога сегашната му жена би си позволила непристойна забележка, пък било то и пред собствения си съпруг? Антоний обаче знаеше това, защото споделяше неприязънта на Октавия. Момичето беше изцяло Октавианово творение. Какво имаше у Октавиан, че успяваше да сграбчи и задържи определени подбрани хора в стоманените си нокти? Агрипа. Меценат. А сега и Ливия Друзила.

Внезапно се изпълни с ненавист към Рим, към мъничката му и стегната управляваща класа, към алчността му, към безжалостните му цели, към божественото му право да господства над света. Дори великани като Сула и Цезар загърбваха собствените си желания пред тези на Рим, поднасяха всичките си постижения на неговите олтари, хранеха го със силата си, с делата си, с духа, който ги движеше. Това ли беше неговият проблем? Може би е неспособен на такава всеотдайност към една абстракция, към една идея? Александър Велики не е мислил за Македония по начина, по който Цезар мислеше за Рим, той е мислил първо за себе си, за собствената си божествена глава, а не за могъществото на страната си. Разбира се, именно затова империята му се разпаднала веднага след смъртта му. Империята на Рим никога не ще се разпадне заради смъртта на един човек и дори от смъртта на мнозина. Римлянинът знае временното си място под слънцето и никога не мисли за себе си като за слънце. А Александър Велики е мислил. Да, Марк Антоний искаше свое собствено слънце и то не беше слънцето на Рим. Не, не беше на Рим!

76
{"b":"282876","o":1}