— „Действията ти остават нератифицирани — каза Клеопатра, която четеше на глас писмото на Ахенобарб. — Започнах да обработвам Сената веднага щом станах старши консул, но Октавиан разполага със свой народен трибун, Марк Ноний Балб от онази противна пиценска фамилия. Той слага вето на всичко, което се опитам да прокарам в твоя полза. А когато пое фасциите от мен на февруарските календи, Сосий предложи вот на недоверие срещу Октавиан и го обвини, че възпрепятства реформирането на Изтока. Познай какво стана — Ноний наложи вето“.

Клеопатра остави писмото и впи поглед в Антоний. Златните й очи горяха с онзи студен и същевременно свиреп пламък, който предупреждаваше, че лъвицата се готви за скок.

— Единственият начин да възстановиш позициите си в Рим е да тръгнеш срещу Октавиан.

— Направя ли го, аз ще бъда агресорът в поредната гражданска война. Ще бъда обявен за предател и враг на държавата.

— Глупости! Сула го е направил. Цезар също. И двамата в крайна сметка взеха властта в Рим. Какво значение има дали ще те обявят за враг на държавата, ако излезеш победител? Това ще бъде просто един беззъб декрет, нищо повече.

— Сула и Цезар управляваха незаконно като диктатори.

— Това няма никакво значение, Антоний! — озъби се тя.

— Аз премахнах диктаторската длъжност — упорстваше Антоний.

— Тогава ще я възстановиш отново, щом победиш Октавиан! Просто като временна мярка, скъпи — започна да го придумва тя. — Много добре знаеш, че ако Октавиан не бъде спрян, следващият му ход ще бъде да отмени действията ти — и няма да се намери храбър народен трибун, който да наложи вето на него! След това той ще може да назначи свои клиенти, които да управляват царствата. — Тя пое дъх и очите й заблестяха. — Освен това ще поиска Египет да бъде превърнат в римска провинция.

— Не би посмял! Нито пък аз ще позволя да отмени решенията ми — процеди през зъби Антоний.

— Ще трябва да идеш лично в Рим, за да заздравиш гръбнака на Антониите. Доста се е разхлопал напоследък — насмешливо рече тя. — А за подобно пътуване най-добре е да водиш войска със себе си.

— Октавиан ще падне. Не може непрекъснато да налага вето.

Съмнението в гласа на Антоний едва се долавяше, но и това беше достатъчно — Клеопатра вече започваше да печели безкрайния спор. Беше изоставила плана си да прилъже Антоний да нападне открито Италия. Той щеше да приеме Октавиан за враг, но като че ли никога не би погледнал на Рим по същия начин. Александрия и Египет му бяха присърце, но редом с Рим, а не на мястото на Рим. Е, тъй да бъде. Нямаше значение какъв ще бъде мотивът му, стига най-сетне да предприемеше някакви действия. В противен случай тя щеше да бъде едно нищо, както той сам я беше нарекъл. Агентите й в Рим съобщаваха, че Октавиан е настанил всичките му ветерани на добра земя в Италия и Отсамна Галия и че се радва на одобрението на повечето италийци. Но все пак не можеше да се наложи над Сената по друг начин, освен чрез ветото на народния трибун. Антоний все още беше силен със своите четиристотин сенатори и тристате неутрални. Но дали силите му щяха да са достатъчни?

— Добре — каза Антоний няколко дни по-късно, неспособен да издържа повече безкрайното й ръчкане. — Ще преместя войската и корабите си по-близо до Италия. В Ефес. — Той хвърли един кос поглед на Клеопатра. — Разбира се, ако имам пари. Това е твоя война, фараоне, така че ти ще си я платиш.

— С удоволствие, стига да участвам наравно с теб в командването. Искам да присъствам на всеки военен съвет и да имам думата, искам равно на твоето положение. Това означава, че моето мнение ще означава повече от мнението на всеки римлянин, с изключение на теб.

Той се почувства страшно изтощен. Защо винаги трябваше да има условия? Нямаше ли най-сетне да се освободи от Клеопатра господарката? Можеше да бъде толкова омайваща, тъй нежна, такава добра компания! Но всеки път, когато той си помислеше, че тази нейна страна най-сетне е спечелила, тутакси се появяваше по-грозната й глава. Тя жадуваше за власт повече от всеки мъж, когото беше познавал, от Цезар до Касий. И то заради сина на Цезар? Невероятно надарен, но без амбиции за власт, това се усещаше. Какво щеше да прави Клеопатра, когато Цезарион откажеше оформената от майка му съдба? Тя изобщо не познаваше момчето. Изобщо.

Нямаше никаква представа и за римляните, тъй като познаваше отблизо само двама. Нито Цезар, нито Антоний бяха типични римляни и тя лично щеше да се убеди в това, ако продължаваше да настоява да участва в командването. Чувството му за справедливост подсказваше, че тя би трябвало да застане редом с него, тъй като финансира начинанието, но никой от колегите му не би се съгласил с подобна привилегия. Антоний отвори уста да й каже какъв щеше да бъде неизбежният резултат, но се отказа. Клеопатра го гледаше с онази каменна физиономия, която казваше, че няма да приеме никакви възражения. В очите й се надигаше буря. Ако се опиташе да й обясни какво щеше да стане, само щяха да си спретнат поредния скандал. Раждал ли се е някога мъж, способен да се справя успешно с изкусна жена, която притежава почти неограничена власт? Едва ли. Може би мъртвият Цезар, но той беше познавал Клеопатра като много млада и бе наложил над нея надмощие, с което тя не е знаела как да се справи. Сега, години по-късно, тя вече беше като изсечена от камък. Имаше и нещо далеч по-лошо — беше виждала него, Антоний, в най-голямото му падение, накиснат във вино почти до смърт, и бе интерпретирала този епизод като демонстрация на вътрешна слабост. Да, можеше да я сплаши, като й напомни, че няма нито армия, нито флот, с които да постигне целите си, но на следващия ден тя щеше да започне отново да му досажда.

„Уловен съм — помисли си той. — Заплетох се в паяжината й и няма начин да се освободя, без да се откажа от собствения си стремеж към властта. В известен смисъл и двамата искаме едно и също — унищожаването на Октавиан. Но тя ще стигне много по-напред, ще се опита да унищожи самия Рим. Никога не бих й позволил подобно нещо, а ето че в този момент не съм в състояние да й се противопоставя. Трябва да изчакам, да се правя, че й давам всичко, което желае. Дори и участие в командването“.

— Съгласен — с решителен глас рече той.

Нека всичко да бъде както го иска тя — засега. Опитът щеше да й покаже, че намиращите се в командирската шатра римляни ще я изхвърлят. И все пак… можеше ли той да я изхвърли? Живееше с нея, спяха в едно и също легло — би ли могъл да я изрита? И това щеше да стане ясно с времето.

— Искаш съвместно командване. Искаш да бъдеш равна с мен на военните съвети. — В гърдите му се надигна ридание, но той го потисна. — Съгласен съм — повтори. Най-сетне направи решителната крачка. Нека всичко бъде както Клеопатра иска, може би най-сетне щеше да намери покой.

Веднага седна да пише на Ахенобарб, като използваше вече нищо неозначаващата титла триумвир, и изложи исканията си към Сената и римския народ — да му бъде призната пълната власт над Изтока, който следва да бъде освободен от сенаторски надзор в какъвто и да било вид, да събира данъци по начини и в размери, каквито намери за добре, да назначава владетели клиенти, да командва всички римски легиони източно от река Дрина, ратифициране на всичките му действия, и още една ратификация — на земите и титлите, които бе дал на цар Птолемей Цезар, царица Клеопатра, цар Птолемей Александър Хелиос, царица Клеопатра Селена и цар Птолемей Филаделф.