Въпреки това не беше сигурен… Когато съветът на Либон за майка му се оказа верен и Антоний така и не я видя повече, той се отпусна малко. Атинската му кушетка беше удобна, войската бе доволна в Аполония, така че времето щеше да му подскаже как да постъпи. Изобщо не му мина през ума, че е отлагането на решението си показваше на света, че не знае как да действа оттук нататък.

Любимият му Рим изглеждаше тъй стар и уморен… От Велия Октавиан виждаше Форума и хълма Капитолий зад него. Обърнеше ли се на другата страна, погледът му щеше да се плъзне през Церолийското мочурище по Свещения път чак до Сервиевата стена.

Той обичаше Рим със страст, която бе чужда на иначе хладнокръвния му и безстрастен характер. Вярваше, че божественият град няма достоен съперник на този свят. Изпитваше ярост при мисълта, че блясъкът му бледнее пред Атина, както светлината на луната се губи в лъчите на слънцето, че в най-добрите си години Пергам е бил далеч по-красив, че в сравнение с Александрия Рим приличал на галски опидум! Нима бе вина на града, че храмовете му се рушат, че обществените сгради тънат в мръсотия, че площадите и градините са занемарени? Не, виновни бяха хората, които управляваха от негово име, защото те се интересуваха повече за собствената си репутация, отколкото за славата на града, който ги беше създал. Рим заслужаваше много повече и ако зависеше от Октавиан, щеше да го получи. Разбира се, имаше и изключения — издигнатата от Цезар величествена базилика на Юлиите, шедьовърът на неговия форум, базиликата на Емилиите, архивът на Сула. Но дори на Капитолия величествени храмове като този на Юнона Монета отчаяно се нуждаеха от ремонт. От яйцата и делфините на Големия цирк до светилищата и фонтаните на кръстовищата си, бедният Рим приличаше на западащ дрипав старец, виждал и по-добри времена.

Ако разполагахме с поне една десета от парите, които прахосахме във войни помежду си, Рим нямаше да има равен по красота, помисли си Октавиан. А къде отидоха всички тези пари? Често си задаваше този въпрос и имаше само един повече или по-малко основателен отговор — в кесиите на войниците, за да бъдат прахосани или спестени, в зависимост от човека, в кесиите на производителите и търговците, които печелеха от подстрекаване към войни, в кесиите на чужденците и в кесиите на онези, които воюваха помежду си. Но ако последното беше вярно, помисли си той, тогава защо аз нямам никаква печалба?

„Виж например Марк Антоний — продължиха в същия курс мислите му. — Беше откраднал стотици милиони, и то повече, за да поддържа хедонистичния си начин на живот, отколкото за да плаща на легионите си. А колко милиона беше дал на така наречените си приятели, за да заприлича на голяма клечка? Добре де, и аз откраднах — сложих ръка на военната каса на Цезар. Ако не го бях сторил, сега нямаше да съм жив. Но за разлика от Антоний не съм пропилял нито един ас. Всяка сума, която вадя от тайната си съкровищница, отива за нещо смислено — като за заплащането на армията ми от агенти. Не бих могъл да оцелея без тях. Трагедията е, че не мога да похарча нищо за самия Рим. По-голямата част от парите отиват за огромните допълнителни награди за легионите. Същинска бездънна яма с може би едно-единствено предимство — тя разпределя личното богатство по-равномерно в сравнение с миналите времена, когато плутократите са се брояли на пръсти, а войниците нямали достатъчно доходи, за да попаднат дори в петата класа. Това вече не е така“.

Очите му се напълниха със сълзи и форумът се замъгли. „Цезар, ах, Цезар! Какво ли още щях да науча от теб, ако беше все още жив? Антоний им даде възможност да те убият — бил е съучастник в заговора, знам го в душата си. Уверен, че ще бъде твой наследник, отчаяно нуждаещ се от огромното ти състояние, той се е поддал на ласкателствата на Требоний и Децим Брут. Другият Брут и Касий бяха никои, просто обикновени фигуранти. Както мнозина преди него, Антоний жадува да бъде Първенецът в Рим. И щеше да стане, ако ме нямаше мен. Но аз съм тук и той се страхува, че ще узурпирам титлата, както името и парите на Цезар. Прав е да се страхува. Богът Цезар — Divus Julius — е на моя страна. Ако искам Рим да благоденства, аз трябва да спечеля тази борба! А същевременно се заклех никога да не воювам срещу Антоний. И ще спазя клетвата си“.

Лекият южен ветрец на ранното лято разроши буйната му златна коса. Хората забелязаха най-напред нея, после и самоличността на притежателя й. Зяпнаха го, повечето намръщени. Като единственият останал в Рим триумвир, той обираше повечето обвинения за трудните времена — за скъпия хляб, еднообразната храна, високите наеми, празните кесии. Но на всяка намръщена физиономия той отвръщаше с цезарова усмивка — тъй въздействаща, че мръщенето също се превръщаше в усмивка.

Антоний обичаше да се разхожда с броня дори и в Рим. Октавиан пък винаги носеше своята поръбена с пурпур тога, в която изглеждаше дребен, крехък и грациозен. Дните на ботушите с високи подметки бяха отминали. Рим вече го знаеше като несъмнен наследник на Цезар и мнозина го наричаха така, както сам се наричаше — Divi Filius, или Синът на Божествения. Това си оставаше най-голямото му преимущество въпреки неговата непопулярност. Хората можеха да се мръщят и мърморят, но майките и бабите им гугукаха и изпадаха във възторг. Октавиан бе прекалено хитър политик, за да не обръща внимание на влиянието на майките и бабите.

Мина от Велия през покритите с лишеи стари колони на Порта Мугония и се спусна от Палатин в не толкова модерната му част. Навремето домът му бе принадлежал на прочутия адвокат Квинт Хортензий Хортал, постоянен противник на Цицерон в съдилищата. Антоний бе обвинил сина му за смъртта на брата си Гай и го бе включил в проскрипциите. Това не разтревожи особено Хортензий, който беше умрял в Македония, но тялото му все пак бе хвърлено пред паметника на Гай Антоний. Подобно на повечето римляни, Октавиан много добре си даваше сметка, че гибелта на отчайващо бездарния Гай Антоний бе благословия за всички.

Domus Hortensia представляваше много голяма и луксозна къща, горе-долу с размерите на двореца на Помпей Велики в Карини, на който сложи ръка Антоний. Когато научи за постъпката му, Цезар накара братовчед си да го плати. След смъртта му обаче Антоний спря да плаща. Октавиан пък не искаше толкова показна къща, че да я наричат дворец, а просто нещо достатъчно голямо, за да може да изпълнява едновременно ролята на жилище и на работно място. На търговете след проскрипциите домът на Хортензий му се падна за два милиона сестерции — малка част от реалната му стойност. Подобни неща често се случваха на такива търгове, когато едновременно се продаваха много първокласни имоти.

И докато наблъсканите къщи от модната страна на Палатин се състезаваха за изглед към Форума, Хортензий не бе проявявал интерес към градския пейзаж. Далеч по-важно му е било пространството. Като виден любител на рибите, той имаше огромни басейни със златни и сребърни рибки и дворове и градини, характерни по-скоро за вилите оттатък Сервиевата стена — като двореца, който Цезар бе построил за Клеопатра в подножието на Яникул. Неговите дворове и градини бяха легендарни.

Domus Hortensia се издигаше върху високата петдесет стъпки скала, надвиснала над Големия цирк. Там в дни на паради или на състезания с колесници над сто и петдесет хиляди римляни се блъскаха по скамейките, за да се наслаждават на зрелището и да крещят с пълно гърло. Без изобщо да погледне цирка, Октавиан влезе в дома си през градината и басейните зад нея и продължи към огромната приемна, която Хортензий така и не беше използвал — толкова немощен е бил, когато е била пристроена.