Антоний обаче не се интересуваше от жените на Либон, неговите собствени не му даваха мира.
— Защо ми я домъкна? — попита той.
Либон ококори светлобежовите си очи и разпери ръце.
— Скъпи ми Антоний, че къде да я дяна?
— Можеше да я пратиш в собствения й дом в Рим.
— Отказа и изпадна в такава истерия, че бях принуден да избутам Секст Помпей от стаята — иначе щеше да я убие. Повярвай ми, отказа да тръгне за Рим и все врещеше, че Октавиан ще я екзекутира за предателство.
— Да екзекутира братовчедка на Цезар? — не повярва на ушите си Антоний.
— Че защо не? — най-невинно запита Либон. — Та той обяви извън закона цезаровия братовчед Луций, брата на майка ти.
— С Октавиан заедно обявихме Луций извън закона! — озъби се Антоний. — Обаче не го екзекутирахме! Трябваха ни парите му, това беше всичко. Майка ми няма нищичко, така че не е в опасност.
— Тогава ти й го кажи! — изръмжа в отговор Либон. В края на краищата, именно на него се бе наложило да търпи Юлия Антония през продължителното плаване.
Ако някой от двамата беше погледнал към нея — а те не го сториха, — щеше да види, че в пресъхналите сини очи се таи коварство и че украсените с пищни обеци уши се напрягат, за да не пропуснат нито дума. Макар да беше пословично глупава, Юлия Антония много добре знаеше как да се грижи за себе си и бе убедена, че ще бъде много по-добре при големия си син, отколкото затворена в Рим без никакви средства.
Междувременно бяха пристигнали икономът и прислужницата, на лицата им бе изписано известно безпокойство. Без ни най-малко да се трогне от страха им, че ще ги натоварят с поредния проблем, Антоний с благодарност им предаде майка си, като през цялото време я уверяваше, че няма намерение да я праща в Рим. Накрая всичко приключи и в кабинета отново се възцари мир. Антоний се отпусна в стола си и въздъхна с облекчение.
— Вино! Имам нужда от вино! — викна той и рязко скочи на крака. — Червено или бяло, Либоне?
— Добро и силно червено, благодаря. Без вода. Нагледах се на достатъчно вода през последните три нундина. Мисля, че ще ми стигне за половин живот.
Антоний се ухили.
— Напълно те разбирам. Придружаването на майка ми трудно може да се нарече излет. — Напълни един голям бокал почти до ръба. — Ето, това би трябвало да притъпи болката. Десетгодишно хиоско.
Известно време цареше тишина, докато двамата заровиха муцуни в чашите си и премлясваха доволно.
— Е, Либоне, какво те води в Атина? — наруши мълчанието Антоний. — Само не казвай, че е майка ми.
— Прав си. Майка ти беше удобно извинение.
— Не и за мен — изръмжа Антоний.
— Иска ми се да знам как го правиш — с приповдигнат тон рече Либон. — Гласът ти е лек и висок, а само за миг може да се превърне в дълбоко гърлено ръмжене и бучене.
— Че и по-лошо. Забравяш рева. Не ме питай как го правя. Не знам. Просто се получава. Ако искаш да чуеш рева ми, продължавай да шикалкавиш и да избягваш въпроса.
— Ъъъ, не, не е нужно. Макар че ако позволиш да продължа още малко по темата за майка ти, съветвам те да й дадеш достатъчно пари и да я пуснеш на обиколка из най-добрите магазини в града. Направиш ли го, нито ще я видиш, нито ще чуеш за нея. — Либон се усмихна към мехурчетата по ръба на чашата. — Откакто научи, че брат ти Луций е получил прошка и е пратен в Испания с проконсулски правомощия, стана по-лесна за издържане.
— Защо си тук? — отново попита Антоний.
— Секст Помпей реши, че няма да е зле да се видим.
— Така ли? И с каква точно цел?
— Сключване на съюз срещу Октавиан. Обедините ли се, можете да го смажете на кайма.
Малката пълна уста се нацупи, Антоний извърна поглед.
— Съюз срещу Октавиан… Имай милост, Либоне, кажи ми защо аз, един от тримата, натоварени от Сената и римския народ с възстановяването на републиката, трябва да се съюзявам с човек, който с нищо не е по-добър от пират?
Либон трепна.
— Секст Помпей е губернатор на Сицилия в пълно съгласие с mos maiorum! За него триумвиратът не е нито законен, нито подобаващ, той осъжда проскрипциите, които го поставиха извън закона, да не говорим за лишаването му от собственост и наследство! С действията си в морето цели единствено да убеди Сената и римския народ, че е заклеймен несправедливо. Анулирай обявяването му за hostis, отмени всички възбрани, наказателни мерки и запрещения, и Секст Помпей ще престане да бъде… ъъъ… пират.
— И си мисли, че ако ми помогне да отърва Рим от Октавиан, ще ходатайствам пред Сената да свали всички наложени му присъди и забрани?
— Точно така.
— Да смятам ли, че предлага да започнем открита война? Ако може, още утре?
— Хайде, стига, Марк Антоний, цял свят вижда, че рано или късно между теб и Октавиан ще се стигне до размяна на удари! И тъй като от двама ви (изключвам Лепид) ти имаш imperium maius над девет десети от римския свят и контролираш легионите и приходите му, какво друго може да се получи от сблъсъка ви, освен открита война? Вече повече от петдесет години историята на републиката е история на непрекъснати граждански войни. Нима наистина вярваш, че Филипи сложи край на всичко това? — Гласът на Либон беше мек, изражението му — спокойно. — Секст Помпей се умори да бъде извън закона. Иска онова, което му се полага — възстановяване на гражданските му права, позволение да наследи имуществото на баща си, възстановяването на въпросното имущество, консулска длъжност и доживотни проконсулски правомощия в Сицилия. — Либон сви рамене. — Има и още, но мисля, че това ще бъде достатъчно.
— А какво предлага в замяна на всичко това?
— Ще контролира и прочисти морето като твой съюзник. А опростиш ли Мурк, ще разполагаш и с неговите кораби. Ахенобарб казва, че е независим, макар и да се надува като… пират. Секст Помпей ще ти гарантира също и зърно за легионите ти.
— Това си е направо искане на подкуп.
— Това да или не означава?
— Няма да се занимавам с пирати — рече Антоний с обичайния си лек тон. — Можеш обаче да кажеш на господаря си, че ако двамата с него се срещнем на вода, очаквам да ме остави да продължа, накъдето съм се запътил. Стори ли го, ще видим.
— По-скоро да, отколкото не.
— По-скоро нищо — засега. Не се нуждая от Секст Помпей, за да смажа Октавиан, Либоне. Ако Секст си мисли друго, определено греши.
— Но ако решиш да прехвърлиш войските си от Македония в Италия през Адриатика, няма да ти хареса да ти се пречкат чужди кораби.
— Адриатика е територия на Ахенобарб, а той няма да ми пречи. Не съм впечатлен.
— Значи Секст Помпей не може да се нарече твой съюзник? И не се наемаш да се застъпиш за него в Сената?
— Категорично не, Либоне. В най-добрия случай може да очаква от мен да не го преследвам. А заема ли се, той ще бъде направеният на кайма. Кажи му, че може да си задържи зърното, но че очаквам да ми го продава на обичайната цена на едро — пет сестерции на модий и нито ас повече.
— Доста тежко предложение.
— Мога да си го позволя. В изгодна позиция съм. За разлика от Секст Помпей.
„Доколко тази коравосърдечност се дължеше на увисналата на врата му майка? — запита се Либон. — Казах на Секст, че идеята не е добра. Но той не искаше и да чуе.“
В кабинета влезе Квинт Делий, хванал подръка друг мазник — Сенций Сатурнин.
— Виж кой пристигна току-що от Агригентум с Либон — радостно изчурулика Делий. — Антоний, да ти е останало още от хиоското?
— Пфу! — отвърна Антоний и изруга. — Къде е Планк?
— Тук съм, Антоний! — рече Планк и тръгна да прегърне Либон и Сенций Сатурнин. — Не е ли чудесно?
И още как, кисело си помисли Антоний. Четирима сладникави бърборковци.
Прехвърлянето на армията на адриатическото крайбрежие на Македония бе започнало просто като ход, целящ да сплаши Октавиан. Антоний бе зарязал всякакви идеи за война с партите преди стабилизирането на доходите от провинциите. Отначало смяташе да остави легионите си в Ефес, но посещението му там го накара да промени решението си. Каниний бе прекалено слаб, за да контролира толкова много старши легати в отсъствието на братовчеда Антоний. Освен това идеята да подплаши Октавиан беше прекалено примамлива, за да й устои. Обаче изведнъж всички решиха, че войната, която се очакваше да избухне между двамата триумвири, най-сетне започва. Антоний неочаквано се озова пред сериозна дилема. Не беше ли по-добре да смаже Октавиан още сега? В сравнение с обичайните кампании тази щеше да бъде доста евтина. А и той разполагаше с достатъчно транспортни кораби, за да прехвърли легионите си през тясното море до дома, където можеше да привлече на своя страна и войските на Октавиан и да освободи Полион и Вентидий — а само от тях щеше да получи още четиринадесет легиона. И още десет след разгрома на Октавиан. А онова, което бе останало от хазната, щеше да влезе във военната му каса.
