Това бе първият признак за присъщата му скромност, която щеше да се окаже тъй трудна за преодоляване. Скрибония вече на два пъти бе споделяла брачното ложе и очакваше опипване, побутване и пощипване — напъни, които имаха за цел да я възбудят, но така и не успяваха.

Това обаче не важеше за Цезар (трябва, трябва, трябва да запомни да го нарича Цезар!). Леглото беше прекалено тясно, за да не усети голото му тяло до нейното, но въпреки това той не направи никакъв опит да я докосне по друг начин. После най-неочаквано се покатери върху нея, разтвори краката й с помощта на коленете си и пъхна пениса си в съвсем сухото й влагалище, което бе абсолютно неподготвено за ставащото. Това обаче не го отказа. Той продължи, докато не достигна тихомълком до края. После се махна от нея и от леглото, промърмори, че трябва да се измие, и напусна стаята. Дълго време не се върна и тя остана да лежи объркана, след което извика на прислугата да донесе светлина.

Намери го в кабинета му, седнал зад очукано старо бюро, затрупано със свитъци и отделни листа под дясната му ръка, която държеше просто тръстиково перо. Писецът на баща й Либон беше със златно покритие и перла на върха. А ето че Октавиан… Цезар… явно не се интересуваше от подобни показни дреболии.

— Съпруже, добре ли си? — попита тя.

Той бе вдигнал поглед към приближаващата светлина. Сега я дари с най-милата усмивка, която бе виждала някога.

— Да — отвърна.

— Отвратих ли те?

— В никакъв случай. Беше много мила.

— Често ли правиш това?

— Кое?

— Ами… ъъъ… често ли работиш, вместо да спиш?

— Непрекъснато. Обичам спокойствието и тишината.

— А аз те обезпокоих. Съжалявам. Повече няма да се повтори.

Той отсъстващо наведе глава.

— Лека нощ, Скрибония.

Едва часове по-късно вдигна отново глава и си спомни кратката среща. И с огромно облекчение си помисли, че харесва новата си съпруга. Тя разбираше границите и ако заченеше от него, съюзът със Секст Помпей щеше да се задържи.

Октавия далеч не бе онова, което бе очаквала — това установи Скрибония, когато отиде да изрази съболезнованията си. За своя изненада откри снаха си радостна и без никакви сълзи. Учудването й явно се бе изписало в очите, защото Октавия се разсмя и я настани в един удобен стол.

— Малкият Гай ти е казал, че съм смазана от мъката.

— Малкият Гай?

— Цезар. Все не мога да се отърва от навика да го наричам Малкия Гай, защото така го виждам — като скъпо малко момченце, което все се тътри по петите ми и не спира да ми досажда.

— Много го обичаш.

— До полуда. Но в последно време е станал толкова велик и важен, че големите сестри и техните галени обръщения някак не са на мястото си. Ти обаче имаш вид на разумна жена, така че се надявам да не издаваш какво говоря за него.

— Няма и сляпа съм. Че и глуха.

— Жалкото е, че той така и нямаше истинско детство. Астмата го мъчеше толкова ужасно, че не можеше да дружи с другите момчета или да участва във военните упражнения на Марсово поле.

Скрибония я погледна объркано.

— Астма ли? Какво е това?

— Задушава се, докато лицето му не почернее. Едва не умира. Ах, ужасна гледка е! — Погледът на Октавия сякаш се бе вперил в някакъв стар и познат ужас. — Най-зле е, когато въздухът е прашен или конете вдигат пушилка. Затова Марк Антоний може да каже, че Малкият Гай се е крил в блатата при Филипи и не е допринесъл с нищо за победата. Истината е, че е била страхотна суша. Бойното поле се губело в облак прах и суха трева — същинска смърт. Единственото място, където Малкият Гай можел да намери облекчение, били мочурищата в равнината и морето. Той преживява твърденията, че е избягал от битката, по-тежко, отколкото аз — загубата на Марцел. Повярвай ми, никак не ми е леко да го кажа.

— Но хората биха го разбрали, ако знаеха! — възкликна Скрибония. — Аз също съм чувала тази измислица и просто приех, че е истина. Защо не е издал брошура или нещо подобно?

— Гордостта не му позволява. Благоразумието също. Хората не искат висши магистрати, които могат да умрат рано. Освен това Антоний атакува пръв. — Октавия погледна отчаяно. — Не е лош човек, но самият той е толкова здрав, че не може да търпи онези, които са болнави или по-крехки. За Антоний астмата е постановка, удобно извинение за страхливостта. Всички сме роднини, но сме различни, а Малкият Гай е най-различният. Напрегнат е до краен предел. Астмата е симптом за това, така твърди египетският лекар, който се грижеше за Божествения Юлий.

Скрибония потрепери.

— Какво да правя, ако започне да се задушава?

— Сигурно никога няма да го видиш — отвърна Октавия, която съвсем ясно забелязваше, че снаха й се влюбва в Малкия Гай. Не можеше да го избегне, макар да бе ясно, че в крайна сметка ще й причини мъка. Скрибония беше мила жена, но неспособна да омае нито Малкия Гай, нито император Цезар. — В Рим дишането му обикновено е нормално, освен ако няма суша. Тази година беше спокойна. Не се тревожа за него, когато е тук. Ти също не бива да се тревожиш. Той знае какво да прави при пристъп, а освен това Агрипа е винаги до него.

— Строгият млад мъж, който стоеше до него на сватбата.

— Да. Не приличат на близнаци — рече Октавия с тона на човек, който е успял да разгадае някаква главоблъсканица. — Помежду им няма никакво съперничество. По-скоро Агрипа сякаш се побира в Малкия Гай. Понякога, когато децата са особено немирни, ми се иска да можех да се разделя на две. Е, Малкият Гай е успял в това отношение. Марк Агрипа е другата му половина.

Преди да напусне дома на Октавия, Скрибония видя децата й — цяло племе, към което Октавия се отнасяше, сякаш всички бяха родени от собствената й утроба. Научи също, че следващия път, когато дойде, ще види и Атия — свекърва си. Освен това задълба по-дълбоко в тайните на необикновената фамилия. Как беше възможно Цезар да се преструва, че майка му е мъртва? Колко голяма бе гордостта и надменността му, че не можеше да извини разбираемата грешка на една иначе безупречна жена? Според Октавия майката на император Цезар, Син на Божествения, беше самото съвършенство. Постъпката му говореше много за това какво очаква той от една съпруга. Горките Сервилия Вация и Клодия — и двете девственици, но недостойни заради морално недостойните си майки.

И все пак, докато се връщаше към дома, съпровождана от двама гигантски и свирепи на вид германски телохранители, тя се отдаде на размисли. Можеше ли да го накара да я заобича? Ох, дано да успее! „Утре — твърдо реши тя — ще принеса жертва на Юнона Спасителката за бременност, на Венера Еруцина, за да му доставям удоволствие в леглото, на Добрата богиня за здрав плод и за всеки случай на Вейовис34, ако случайно се случи нещо. А също и на Спес, или на Надеждата“.

Октавиан се намираше в Рим, когато от Брундизиум дойде вестта, че Марк Антоний с два легиона се е опитал да влезе в пристанището, но бил отблъснат. Веригата била вдигната, войници заели укрепленията. Брундизиум не го е грижа какви титли има чудовището Антоний, казваше се в писмото, нито пък дали Сенатът е наредил да му бъде позволено да слезе на сушата. Тъй като единственото друго пристанище, способно да поеме двата легиона, бе Тарент в другия край на Петата, забавен, яростният Антоний трябваше да стовари хората си в много по-малките пристанища около Брундизиум и по този начин да пръсне силите си.

— Трябвало е да продължи към Анкона — каза Октавиан на Агрипа. — Там би могъл да се срещне с Полион и Вентидий и вече щеше да е поел към Рим.

— Би го направил, ако беше сигурен в Полион — отвърна Агрипа. — А той не е.

— Значи вярваш в писмото на Планк и дрънканиците за съмнения и недоволства? — попита Октавиан и размаха един лист.

— Да.

— Аз също — рече Октавиан и се ухили. — Планк е поставен натясно — би предпочел Антоний, но иска да си остави пътека и до мен, ако случайно се наложи да прескочи оградата и да мине на другата страна.