„Спомням си, естествено — мрачно си помисли Антоний. — Именно след победата ми при Филипи видях сякаш в кристално кълбо, че Западът не може да ми предложи достатъчно слава, за да засенча Цезар. Затова трябва да смажа партите“.

Свитъкът от Фулвия падна на писалището и се нави.

— Сериозно ли смяташ, че Египет може да осигури толкова пари? — попита Антоний и погледна съветника си.

— Разбира се! — охотно отвърна Делий. — Само си помисли, Антоний! Злато от Нубия, океански перли от Тапробан9, скъпоценни камъни от Арабския залив10, слонова кост от Африканския рог, подправки от Индия и Етиопия, монопол върху папируса в цял свят и повече зърно, отколкото могат да изядат жителите му. Приходите на Египет са шест хиляди златни таланта годишно, а личните доходи на владетеля — още толкова!

— Явно добре си се подготвил — отбеляза Антоний и се ухили.

— И то с повече готовност, отколкото когато бях ученик.

Антоний стана и отиде до прозореца, от който се откриваше изглед над агората към пристанището, където корабните мачти пронизваха безоблачното небе. Не че забелязваше нещо, беше потънал в спомени за дребното мършаво създание, което Цезар бе настанил в една мраморна вила от погрешната страна на Татко Тибър. Как само беснееше Клеопатра, че са я оставили извън града! Естествено, не пред Цезар, той не би търпял женски избухвания. Зад гърба му обаче картината бе съвсем друга. Всичките му приятели се редуваха да й обясняват, че като помазана царица има религиозна забрана да влиза в Рим. Това обаче далеч не сложи край на оплакванията й! Беше хилава като пръчка и нямаше никакви причини да се предполага, че се е позакръглила при завръщането си у дома след смъртта на Цезар. Как само се бе зарадвал Цицерон на вестта, че корабът й е потънал! И как посърна, когато се разбра, че слухът е неверен! „Както се оказа, това бе най-малката му грижа — никога не трябваше да си позволява да говори в Сената срещу мен! Все едно сам си бе подписал смъртната присъда. След екзекуцията му Фулвия бе пробила с писец езика му, преди да изложа главата му на трибуната. Фулвия! Ето това е жена! Никога не съм се интересувал от Клеопатра, нито веднъж не си направих труда да посетя прочутите й вечерни пиршества — на тях се събираха прекалено много умници и всякакви учени, поети и историци. И всички онези богове с животински глави в стаята й за молитва! Вярно, никога не съм разбирал напълно Цезар, но страстта му по Клеопатра е най-голямата загадка от всички“.

— Добре тогава, Квинт Делий — рече на глас Антоний. — Ще заповядам на египетската царица да се яви пред мен в Тарс и да отговори на обвинението, че е помагала на Касий. Ти лично ще й го кажеш.

„Колко хубаво!“ — мислеше си Делий, докато на следващия ден поемаше към Антиохия, откъдето щеше да продължи покрай брега на юг към Пелузиум. Беше поискал да му се осигури нужната тържественост и Антоний бе отстъпил и му беше дал една малка армия придружители и два конни ескадрона като лична охрана. Жалко, но място за носилки нямаше! Пътуването щеше да се проточи прекалено дълго за нетърпеливия Антоний, който му бе дал един месец да стигне до намиращата се на хиляда мили от Тарс Александрия. Това означаваше, че Делий трябва да бърза. В края на краищата, нямаше представа колко време ще му е необходимо, за да убеди царицата да се подчини на призива на Антоний и да се яви пред трибунала му в Тарс.

Подпряла брадичка на ръката си, Клеопатра следеше наведения над табличките Цезарион и надзираващия го Созиген. Не че синът й се нуждаеше от него — Цезарион рядко се объркваше и никога не допускаше правописни грешки. Оловната тежест на мъката се премести в гърдите й и я принуди да преглътне болезнено. Да гледа сина на Цезар бе като да гледа самия Цезар, който на тази възраст сигурно е бил двойник на момчето — висок, изящен, златокос, с дълъг гърбав нос и пълни весели устни с деликатни гънки в ъгълчетата. Цезар, Цезар! Как успявам да живея без теб? Че и онези варвари римляните са те изгорили! Когато дойде моето време, до мен в гробницата няма да има Цезар, който да ме вдигне и да ме поведе в Царството на Смъртта. Събрали пепелта ти във ваза и изградили някаква мраморна уродливост, в която да я държат. Приятелят ти Гай Маций избрал епитафа, който да бъде гравиран със злато върху полирания черен камък — VENI-VIDI-VICI. Но аз така и не видях гроба ти, нито пък искам да го видя. Остана ми единствено огромната буца мъка, която никога не се разсейва. Дори когато успявам да заспя, тя си остава в мен и ме преследва в сънищата ми. Дори когато погледна сина ни, тя е тук и се надсмива над очакванията ми. Защо никога не си мисля за щастливите времена? Нима е присъщо на загубата да се оставиш на празнотата на днешния ден? Откакто убедените в собствената си правота римляни те убиха, светът ми се превърна в пепел, която никога не ще се смеси с твоята. Мисли затова, Клеопатра. И плачи.

Мъките бяха много. Първо — и най-лошо — Нил не се разля. Три години поред животворната вода не заливаше нивите, не размекваше пръстта и семената. Народът гладуваше. После чумата бавно плъзна по дължината на реката от Праговете към Мемфис и началото на Делтата, откъдето се разклони по ръкавите и каналите, за да стигне и до Александрия.

„А аз винаги вземах неправилни решения — помисли си тя. — Досущ като цар Мидас в женски образ на златния си трон, разбрах прекалено късно, че хората не могат да ядат злато. За никакво количество злато не успях да убедя сирийците и арабите да тръгнат по Нил и да съберат делвите със зърно, очакващи на всеки пристан. Остана да стои там, докато не изгни. Освен това нямаше достатъчно хора за ръчно напояване на нивите и реколтата се провали. Замислих се за трите милиона жители на Александрия и реших, че само една трета от тях могат да бъдат нахранени, така че издадох указ, лишаващ юдеите и метеките от граждански права. Измряха гърци и македонци — хората, заради които загърбих останалите. Накрая остана предостатъчно зърно за оцелелите — юдеи и метеки, а също и гърци и македонци. Върнах им гражданството, но те вече ме мразят. Взех погрешни решения. Показах се лош владетел без напътствията на Цезар.

След по-малко от два месеца синът ми ще стане на шест години, а вече съм бездетна и безплодна. Няма си сестра, за която да се ожени, нито брат, който да заеме мястото му, ако го сполети нещо. Толкова много нощи се любихме с Цезар в Рим, а ето че не заченах. Изида ме е проклела“.

Забързано влезе Аполодор. Златната верижка, показваща сана му, подрънкваше тихо.

— Господарке, пристигна спешно писмо от Питодор Тралски.

Ръката й се отпусна надолу, брадичката се вирна.

— Питодор? — намръщи се Клеопатра. — Какво иска?

— Във всеки случай, не и злато — обади се Цезарион и се ухили над табличките си. — Той е най-богатият човек в провинция Азия.

— Гледай си смятането, момче! — сгълча го Созиген.

Клеопатра стана от стола си и отиде до откритата част в стената, където имаше повече светлина. При по-внимателно взиране в зеления восък се виждаше малък храм и думите PYTHO TRALLES по края. Да, печатът приличаше на истински. Счупи го и разви свитъка. Личеше си, че никой писар не се е запознал със съдържанието му — почеркът беше прекалено неравен.