— А твоят проблем, Полионе, е че си непоносим педант.
— Планк започна да мърмори, а е водач на партия.
— Да си мърмори тогава в Ефес. Може да стане губернатор на провинция Азия. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
— А Ахенобарб?
— Да продължи да си управлява Витиния.
— А какво ще правим с клиентските царства? Дейотар е мъртъв и Галатия съвсем рухна.
— Не се безпокой, имам нещо наум — самодоволно рече Антоний и се прозя. — Богове, как само мразя Рим през зимата!
10.
Договорът от Путеоли със Секст Помпей беше сключен в края на лятото. Антоний се надяваше, че съглашението няма да стане всеобщо достояние, но Октавиан знаеше, че Секст няма да постъпи като достоен човек. В сърцето си той си оставаше пиценски военачалник, деградирал до пират и неспособен да удържи на думата си. В замяна на свободния достъп на корабите със зърно до Италия Секст официално се признаваше за губернатор на Сицилия, Сардиния и Корсика. Освен това получаваше Пелопонес, хиляда сребърни таланта и правото да бъде избран за консул през идните четири години, като на следващата година консул трябваше да бъде Либон. Всеки с мозък по-голям от грахово зърно разбираше, че всичко това е фарс. Сигурно си умираш от смях, Секст Помпей, помисли си все още вбесеният Октавиан.
През май Скрибония роди момиче, което Октавиан нарече Юлия. В края на юни Октавия също роди дъщеря — Антония.
Според една от клаузите на договора със Секст Помпей оцелелите осъдени на изгнание получаваха право да се приберат в родината си. Сред тях беше и Тиберий Клавдий Нерон, според когото договорът от Брундизиум не му гарантираше достатъчно закрила. Ето защо той продължаваше да стои в Атина, докато най-сетне реши, че може да се прибере сравнително безнаказано в Рим. Не му беше лесно, тъй като състоянието му бе на път съвсем да се стопи. Донякъде вината за това беше негова, тъй като бе инвестирал доста непредпазливо в компаниите на публиканите42, които събираха данъците от провинция Азия и бяха изхвърлени оттам, след като Квинт Лабиен и неговите партски наемници нахлуха в Кария, Писидия и Ликия — най-доходоносните области. Всъщност вината за това не беше изцяло негова, макар че един разумен човек би останал в Италия и лично би се разпореждал с богатството си, вместо да остави всичко в ръцете на безскрупулни гръцки либертини и бездейни банкери.
И тъй, Тиберий Клавдий Нерон се прибра в началото на есента и бе толкова притеснен финансово, че се оказа неподходяща компания за жена си. Средствата едва му стигнаха да наеме една носилка и открита количка за багажа си. Макар да бе позволил на Ливия Друзила да сподели скромното му превозно средство, тя отказа, без да обяснява причините за това — първо, носачите бяха толкова хилави и слаби, че едва можеха да вдигнат носилката заедно с Нерон и сина му, и второ, тя не можеше да понася близостта на съпруга си и детето. Времето беше чудесно — топло слънце, прохладен ветрец, много сянка, омайна миризма на треви и ароматни билки, които селяните отглеждаха, за да прогонят вредителите през зимата. Нерон предпочиташе да се движи по пътя, докато Ливия Друзила вървеше край него, където маргаритките бяха като килим под краката й, а ранните ябълки и късните круши можеха да се берат от сведените клони на овощните дръвчета. Стига да не се откъсваше от погледа на Нерон в носилката, светът беше неин.
Оставиха Апиевия път при Теан Сидицийски и свиха по Латинския път, минаващ през вътрешността. Онези, които продължаваха към Рим през Помптинските блата рискуваха живота си, тъй като в района върлуваше треска.
Малко преди Фрегела спряха в един скромен хан, който можеше да предложи добра баня — нещо, което Нерон поръча с нетърпение.
— Не изпразвайте водата, след като приключим със сина ми — нареди той. — Жена ми може да я използва.
Когато влязоха вътре, той я изгледа намръщено. Ливия Друзила разтревожено се запита какво ли е издало лицето й, но продължи да стои мълчалива и смирена в очакване на поредната проповед — дългият опит й подсказваше, че предстои тъкмо това.
— Приближаваме Рим, Ливия Друзила, и искам от теб в никакъв случай да не прекаляваш с разходите — заръча той. — Догодина малкият Тиберий ще има нужда от педагог — твърде неприятен разход, но от теб зависи дотогава да спестиш достатъчно, за да понесем по-леко товара. Никакви нови дрехи, никакви накити и абсолютно никакви специални слуги като фризьорки и козметички. Ясно ли е?
— Да, съпруже — покорно отвърна Ливия Друзила и мислено въздъхна. Не защото й се искаше нова прическа или нещо подобно, а защото отчаяно копнееше за мирен и спокоен живот без постоянни натяквания. Искаше пристан, където да може да чете каквото си поиска, да избере меню независимо от цената и да не бъде държана отговорна за кражбите на робите. Искаше да бъде добре облечена и накитена, да вижда как лицата на хората грейват при споменаване на името й. Също като Октавия, благородната жена на Марк Антоний, чиито статуи се издигаха на пазарите на Беневентум, Капуа и Теан Сицицийски. В края на краищата, какво повече бе направила тя, освен да се омъжи за триумвир? А ето че хората я боготворяха и се молеха някой ден да я видят по пътя между Брундизиум и Рим. Бяха луди по нея, приписваха й заслугата за настъпилия мир. Какво ли не би дала да е като Октавия! Но кой се интересуваше от жената на някакъв си патриций, ако името му е Тиберий Клавдий Нерон?
Той се взираше объркано в нея. Ливия Друзила излезе от унеса си със стряскане и облиза устни.
— Имаш да казваш нещо ли? — хладно попита той.
— Да, съпруже.
— Тогава говори, жено!
— Очаквам второ бебе. Отново син, предполагам. Симптомите са същите, каквито бяха когато забременях с Тиберий.
Първо дойде шокът, последван незабавно от гняв. Устата му се изкриви, зъбите му изскърцаха.
— Ох, Ливия Друзила! Не можа ли да направиш нещо? Не мога да си позволя второ дете, особено втори син! По-добре се обърни към Добрата богиня и помоли за лекарство веднага щом стигнем Рим.
— Боя се, че е малко късно за това, господарю.
— Мътните да го вземат! — яростно изруга той. — Колко време е минало?
— Мисля, че почти два месеца. Лекарството трябва да се вземе през първите шест нундина, а аз съм вече в седмия.
— Въпреки това ще го вземеш.
— Разбира се.
— Само това ми липсваше! — извика той и разтърси юмруци във въздуха. — Махай се, жено! Махай се и ме остави да се изкъпя на спокойствие!
— Още ли искаш Тиберий да се присъедини към теб?
— Тиберий е моята радост и утеха, разбира се, че искам!
— Значи мога да се разходя да разгледам стария град?
— Мен ако питаш, и от някоя скала можеш да се хвърлиш!
Фрегела беше град призрак от осемдесет и пет години, опустошен от Луций Опимий заради бунт срещу Рим по времето, когато полуостровът бе раздробен на отделни италийски държавици, размесени с „колонии“ римски граждани. Несправедливостта на това надменно отношение в крайна сметка бе принудила италийските държавици да се обединят и да опитат да отхвърлят римското иго. За разразилата се тежка война имаше много причини, но тя избухна след убийството на дядото — осиновител на Ливия Друзила, народния трибун Марк Ливий Друз.
Може би защото знаеше всичко това, внучката му се движеше сред рушащите се стени и все още изправени постройки, като се мъчеше да преглътне сълзите си. Как смееше да се отнася така с нея Нерон! Как можеше да обвинява за бременността нея, която никога не би влязла в леглото му, ако имаше такава възможност? Установи, че погнусата й се бе засилила неимоверно след като напуснаха Атина. Покорната съпруга си оставаше все така покорна, но ненавиждаше всеки миг на смиреност.
Тя знаеше за дядо си, но нямаше представа, че преди петдесет години Луций Корнелий Сула се бе разхождал на същото място, бе размишлявал за извършеното клане, бе гледал алените макове, подхранвани от италийска и римска кръв, гладките сводове на черепите с жълти маргаритки в кухите орбити като някакви кокетни очи, и си беше задавал въпроса, на който не можеше да отговори никой смъртен — защо тръгваме на война срещу собствените си братя? И също като него разхождащата се Ливия Друзила забеляза през сълзи как един римлянин приближава към нея и се запита дали вижда привидение или истински човек. Отначало се огледа бързо за евентуално скривалище, но той приближаваше. Накрая тя се отпусна на барабана на една колона, върху който навремето бе сядал Гай Марий, и зачака непознатият да стигне до нея.