— Започва да показва истинския си нрав. Много е своеволна. Определено никой не би я принудил да се омъжи против волята си!
— Чух слухове, че Скрибония е бременна.
— Аз също. Направо чудесно! Нейната Корнелия е добро момиче, така че и това дете сигурно ще бъде такова.
— Е, още е прекалено рано да се каже дали ще бъде момче или момиче — отсече Атия, докато вървеше към стаята, от която се чуваше бебешки плач, детски кикот и разправии. — Макар да се надявам да е момиче, за доброто на Малкия Гай. Има такова високо самомнение, че няма да погледне добре на син и наследник от такава майка. Ще се разведе с нея при първа възможност.
Слава на боговете, че детската беше наблизо! „На път сме да нагазим в опасни води — помисли си Октавия. — Горката мама, винаги в периферията на живота на Малкия Гай, все подминавана, винаги игнорирана“.
8.
Когато кавалкадата най-сетне стигна до Рим, Марк Антоний вече беше в много добро настроение. Тълпите на всяка стъпка по пътищата го посрещаха възторжено — всъщност толкова възторжено, че започваше да се чуди дали Октавиан не бе преувеличил непопулярността му. Подозрението се засили, когато всеки действащ сенатор излезе с пълните си регалии, за да поздрави не Октавиан, а именно него. Проблемът беше в това, че не можеше да е сигурен. Ясно се виждаше облекчението, което изпитват Италия и Рим при новината за предотвратената гражданска война. Може би договорът от Брундизиум бе накарал всичките му някогашни поддръжници отново да застанат изцяло на негова страна. Ако можеше да се промъкне инкогнито в Италия и Рим преди месец, сигурно щеше да чуе всякакви обиди и хули по свой адрес. А ето че сега се колебаеше между съмнението и въодушевлението, балансираше внимателно и ругаеше Октавиан само под нос и по навик.
Перспективата да се ожени за сестра му не го притесняваше, а всъщност допринасяше за доброто му настроение. Макар че по своя воля никога не би погледнал на нея като на съпруга, той винаги я бе харесвал, намираше я за физически привлекателна и дори мъничко завиждаше на приятеля си Марцел за късмета да я има в леглото си. От Октавиан бе научил, че е взела Антил и Юл след смъртта на Фулвия, което подкрепи впечатлението му, че като човек е толкова добра, колкото е лош брат й. Подобно нещо често се случваше във фамилиите — можеше да погледне дори себе си спрямо Гай и Луций. Всички бяха с физиката на Антоний, но я разваляха — Гай с тътрещата се походка, а Луций — с плешивата глава. Само той бе наследил ума на Юлиите. Макар да пръскаше най-безгрижно семето си, Антоний харесваше децата си, които познаваше, и току-що му хрумна една блестяща идея за Антония Младата, която съжаляваше по свой начин. Всъщност след пристигането му в Рим децата заеха мислите му още повече. В града го очакваше писмо от Клеопатра.
Мой скъпи Антоний, пиша това писмо през секстилските иди и времето е толкова хубаво, че ми се иска да беше тук и да му се наслаждаваш с мен и с Цезарион, който ти праща много поздрави и благопожелания. Той расте много бързо и срещата му с римските мъже (и най-вече с теб) му се отрази невероятно добре. В момента чете Полибий, след като захвърли писмата на Корнелия, майката на Гракхите — там няма нито войни, нито вълнуващи събития. Разбира се, научил е книгите на баща си наизуст.
Не знам къде точно ще те настигне писмото ми, но рано или късно ще те намери. Чувам, че си в Атина, а в следващия момент научавам, че се намираш в Ефес или дори в Рим. Няма значение. Пиша ти, за да ти благодаря, че дари Цезарион с братче и сестриче. Да, имам близнаци! Раждат ли се в рода ти? Защото в моя не се срещат. Разбира се, много съм щастлива. С един удар ти осигури продължаването на династията и съпруга за Цезарион. Нищо чудно, че водите на Нил се покачиха до Лактите на изобилието!
Колко добре ме познава само, помисли си Антоний. Дава си сметка, че не чета дълги писма и затова се изразява кратко. Виж ти, виж ти! Свършил съм си чудесно работата. Не едно, а цели две. Но за нея те са просто добавки за закрепване на положението на Цезарион. Любовта й към сина на Цезар не познава граници.
Бързо надраска отговора си.
Скъпа Клеопатра, каква чудесна новина! Не един, а двама малки Антонии, които да следват големия брат Цезарион точно както моите братя следваха мен. Много скоро ще се оженя за Октавия, сестрата на Октавиан. Приятна жена, че и голяма красавица. Срещала ли си я в Рим? Бракът решава засега трудностите ми с Октавиан и ще донесе мир на страната, която не би подкрепила нова гражданска война. Октавиан също не би я подкрепил, ако може да се вярва на казаното от Меценат. Това би трябвало да означава, че мога да смачкам Октавиан, само че войниците са част от всеобщия заговор за недопускане на гражданска война. Моите легионери отказват да се бият с неговите и обратно. Без войниците си генералът е импотентен като евнух в харем. Като стана въпрос за потентност, няма да е зле някой път отново да се търкулнем в папируса. Дотегне ли ми, очаквай да пристигна в Александрия за едно несравнимо преживяване.
Така. Това би трябвало да свърши работа. Антоний сипа разтопен червен восък в края на листа и притисна в него пръстена си — Херкулес Непобедимия и надпис IMP.M.ANT.TRI около него. Беше поръчал печата след онази среща на островчето в Отсамна Галия. В действителност обаче копнееше за възможност да замени M.ANT. с DIV.ANT. от Divus Antonius, но това беше малко вероятно, докато Октавиан беше жив.
Естествено, трябваше да иде до domus Hortensia за ергенското си парти. Самодоволството на Октавиан така го раздразни, че не се сдържа да не го жегне.
— Какво е мнението ти за Салвидиен? — попита той домакина си.
Октавиан го погледна като зашеметен при споменаването на името. За мен си е най-обикновено лайно, помисли си Антоний.
— Най-добрият от добрите! — възкликна Октавиан. — Справя се изключително добре в Оттатъшна Галия. Ще получиш петте си легиона веднага щом му се отвори възможност да ги освободи. Беловаките ни създават доста неприятности.
— Нямам предвид това. Ама че си глупак, Октавиане! — презрително рече Антоний. — Най-добрият от добрите се канеше да мине на моя страна в нашата несъстояла се война. И това е едва ли не откакто пристигна в Оттатъшна Галия.
На лицето на Октавиан не се изписа нищо — нито изненада, нито ужас, дори когато сияеше от добронамереност към Салвидиен, очите му не участваха в ролята. Всъщност участвали ли бяха изобщо някога? Антоний не можеше да си спомни подобен момент. Очите му никога не издаваха какво си мисли в действителност. А просто… наблюдаваха. Наблюдаваха държането на всеки един, в това число и на самия него, сякаш те и умът зад тях се намират на двайсетина крачки от тялото. Как е възможно две тъй сияещи очи да бъдат толкова непроницаеми?
Октавиан заговори спокойно, едва ли не стеснително:
— Смяташ ли, че поведението му може да се определи като измяна?
— Зависи от какъв ъгъл го погледнеш. Да преминеш от страната на един високопоставен римлянин на страната на друг със същото положение може да бъде… ъъъ… предателско, но не е измяна. Ако обаче въпросното поведение цели разпалване на гражданска война между двамата, то несъмнено е измяна — отвърна ликуващият вътрешно Антоний.
— Имаш ли веществени доказателства, че Салвидиен трябва да бъде съден за maiestas?
— Колкото искаш.
— Ако те помоля, би ли ги предоставил в съда?
— Разбира се — с шеговита изненада отвърна Антоний. — Това е мой дълг към колега триумвир. Осъдят ли го, оставаш с един много добър генерал по-малко — какъв късмет за мен, а? Естествено, имам предвид, ако имаше гражданска война. Защото аз лично не бих го приел в редиците си, Октавиане, да не говорим да го направя свой легат. Нали ти самият казваше, че предателите могат да се използват, но никога не бива да се харесват или да им се вярва? Или това бяха думи на божественото ти татенце?
