— Няма значение кой го е казал. Салвидиен трябва да замине.

— От другата страна на Стикс или в доживотно изгнание?

— От другата страна на Стикс, предполагам. Но не на комициите — прекалено публично ще бъде. В Сената, при затворени врати.

— Добро решение! — рече Антоний и реши да завърти ножа в раната. — Но това означава доста трудности за теб. Ще трябва да пратиш Агрипа в Оттатъшна Галия, тъй като сега тя е твоя. Ако беше моя, щях да избирам между неколцина — да кажем, Полион или някой друг. А сега ще мога да пратя Полион да освободи Цензорин в Македония, а Вентидий — да задържи Лабиен и Пакор, докато не се заема лично с партите.

— Нищо не ти пречи още сега лично да се заемеш с тях! — не му остана длъжен Октавиан. — Какво, да не би да те е страх да се отдалечиш от мен, от Италия и от Секст Помпей, точно в този ред?

— Имам всички основания да се намирам в близост и до тримата!

— Нямаш абсолютно никакви основания! — рязко отвърна Октавиан. — Няма да воювам с теб при никакви обстоятелства, но ще се разправя със Секст Помпей при първия удобен момент.

— Споразумението ни забранява това.

— Как ли пък не! Секст Помпей бе обявен за държавен враг и е записан като hostis — закон, в чието приемане участваше и ти, да не си забравил случайно? Той не е губернатор нито на Сицилия, нито на каквото и да било, а е най-обикновен пират. Като curator annonae на Рим аз съм длъжен да го преследвам. Той пречи на доставките на зърно.

Стъписан от настъпателността на Октавиан, Антоний реши да прекрати разговора, ако това изобщо можеше да се нарече разговор.

— Е, успех — подигравателно рече той и закрачи към Павел Лепид, за да провери слуха, че братът на триумвира наистина щял да се жени за дъщерята на Скрибония Корнелия. „Ако е вярно, сигурно се мисли за изкусен политик — помисли си Антоний. — Само че това няма да му осигури нищо, освен огромната й зестра. Октавиан ще се разведе със Скрибония веднага щом победи Секст, което означава, че трябва да се погрижа този ден никога да не настъпи. Даде ли се на Октавиан голяма победа, цяла Италия ще започне да го боготвори. Дали дребният червей си дава сметка, че една от причините да оставам толкова близко до Италия е за да поддържам името Марк Антоний живо в умовете на италийците? Разбира се, че го осъзнава.“

Октавиан се приближи до Агрипа.

— Отново сме в беда — унило рече той. — Антоний току-що ми каза, че нашият скъп Салвидиен от месеци поддържал контакт с него и смятал да мине на негова страна. — Очите му станаха тъмносиви. — Признавам, дойде ми като удар. Не предполагах, че Салвидиен е чак толкова голям глупак.

— За него това е напълно логичен ход, Цезаре. Той е червенокос тип от Пиценум — кога си срещал някой такъв, на когото може да се вярва? Направо умират да са едри риби в голямото море.

— Това означава, че ще трябва да изпратя теб да управляваш Оттатъшна Галия.

Агрипа го погледна потресен.

— Цезаре, не!

— Какво друго ми остава? Означава също, че в близко бъдеще няма да мога да се заема със Секст Помпей. Късметът е за Антоний, както винаги.

— Пътьом мога да обиколя корабостроителниците между Коза и Генуа, но след това ще трябва да продължа по Емилиевия път към Плаценция — няма да имам време непрекъснато да се придържам към крайбрежието. Цезаре, ще минат цели две години, преди да мога да се върна, ако свърша добре работата!

— Трябва да я свършиш добре. Не искам никакви нови въстания на дългокосите и си мисля, че Божественият Юлий е сгрешил, че е оставил друидите на мира. По всичко изглежда, че именно те са в основата на броженията.

— Така е. — Лицето на Агрипа се проясни. — Имам идея как да държим белгите в подчинение.

— Как? — полюбопитства Октавиан.

— Ще заселим германците убии по галския бряг на Рейн. Всяко племе от нервните до треверите ще бъде заето да ги прогонва и няма да има време да се бунтува. — Погледът му се зарея замечтано. — Как ми се иска да повторя действията на Божествения Юлий и да премина в Германия!

Октавиан избухна в смях.

— Агрипа, ако искаш да дадеш урок на свебите, не се съмнявам, че ще го сториш. От друга страна, убиите са ни нужни, така че защо не им дадем по-добра земя? Те са най-добрите конници, с които някога е разполагал Рим. Мога само да кажа, скъпи мой приятелю, че съм много радостен, че избра мен. Бих понесъл загубата на стотици Салвидиеновци, но не и на единствения и неповторим Марк Агрипа.

Агрипа грейна и протегна импулсивно ръка към ръката на Октавиан. Знаеше, че му е верен до смърт, но обожаваше, когато Цезар оценяваше този факт с дума или дело.

— По-важният въпрос е с кого ще ме заместиш, докато аз съм в Оттатъшна Галия.

— Статилий Таурус, разбира се. Вероятно и Сабин. Калвин, естествено. Корнелий Гал е умен и надежден, стига да не му се налага да се бори с някоя поема. Карин в Испания.

— Осланяй се предимно на Калвин — отвърна Агрипа.

Подобно на Скрибония, Октавия не сметна за подобаващо да носи алено и шафран на сватбата. С характерния си добър вкус избра блед тюркоаз — цвят, за който знаеше, че й отива — и към изящната рокля добави великолепната огърлица и обеците, подарени й от Антоний, когато бе дошъл да я види в дома на покойния Марцел Млади ден преди церемонията.

— Ах, Антоний, прекрасни са! — ахна тя, докато разглеждаше възторжено бижутата. Изработената от масивно злато огърлица представляваше тясна ивица, богато инкрустирана с безупречни тюркоази. — Нито едно петънце не помрачава красотата на камъните!

— Помислих си за тях, когато си спомних цвета на очите ти — отвърна Антоний, поласкан от искрената й радост. — Клеопатра ми ги даде като подарък за Фулвия.

Тя нито извърна поглед, нито очите й помръкнаха поне мъничко.

— Наистина са прекрасни — повтори и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Ще ги сложа утре.

— Предполагам, че не са били по вкуса на Клеопатра — продължи необмислено Антоний. — Тя получава купища подаръци. Може да се каже, че ми е дала ненужни дрънкулки. Не получих нищо от парите й — завърши горчиво той. — Тя е… ох, извинявай.

Октавия отвърна с усмивката, с която посрещаше поредната пакост на малкия Марцел.

— Можеш да говориш както ти харесва, Антоний. Не съм някоя невинна девица.

— Наистина ли нямаш нищо против да се ожениш за мен? — попита той, тъй като смяташе, че е редно да го направи.

— От години те обичам с цялото си сърце — отвърна тя, без да се опитва да крие чувствата си. Някакъв инстинкт й казваше, че му харесва да бъде обичан, че това го предразполага и той да отвръща с любов — а тя отчаяно се нуждаеше от нея.

— Никога не бих се сетил! — отвърна слисаният Антоний.

— Разбира се, че не би се сетил. Вях съпруга на Марцел, вярна на клетвите си. Любовта ми към теб беше нещо друго, нещо съвсем отделно и много лично.

Той усети познатото свиване в корема, телесната реакция, която го предупреждаваше, че започва да се влюбва. Фортуна беше на негова страна дори и в това. Утре Октавия щеше да бъде негова. Нямаше да е нужно да се безпокои, че може да хвърли око на друг мъж — не бе поглеждала към него през седемте години, в които бе съпруга на Марцел Млади. Не че изобщо някога се бе тревожил за жените си, и трите му бяха верни. Но четвъртата бе най-добрата от всички. Изящна, стройна и елегантна, от рода на Юлиите, истинска републиканска принцеса. Само мъртвец би останал равнодушен.

Наведе се и я целуна по устата с внезапен прилив на страст. Леко замаяна, тя отвърна, но се спря навреме и се отдръпна.

— Утре — рече Октавия. — А сега ела да видиш синовете си.

Детската не беше много голяма и на пръв поглед сякаш бе препълнена с малки деца. Набитото му войнишко око наброи шест хлапета на пода и едно, което риташе в люлката си. Прекрасно светлокосо момиченце на около две годинки изрита свирепо мургаво и красиво петгодишно момче по глезена. То естествено отвърна, като я бутна с отворена длан. Момичето тупна на дупето си и ревна с пълно гърло.