— В акула, в сепия… забравила съм останалото. Помня само, че Пелей не я пускал, в каквото и да се превръщала. — Тя потрепери. — Наистина, горкият Антоний! Твърдо решен е да не я пуска.

Фонтей реши да смени темата, макар че не можеше да измисли нищо, с което да я развесели.

— Ще се прибереш ли у дома?

— О, разбира се. Никак не искам да те използвам, но би ли ми намерил кораб?

— Нещо повече — с лекота рече той. — Брат ти ме натовари да се грижа за теб, а това означава, че и аз ще дойда.

Облекчение, ако не и радост. Фонтей видя как лицето й се отпуска мъничко и с цялото си сърце си пожела той, Гай Фонтей Капитон, да успее да я накара да се влюби в него. Доста жени бяха казали, че могат да го обичат, а две съпруги определено го бяха обичали, но това нямаше никакво значение. Много след като бе престанал да очаква подобно нещо, той беше намерил жената на сърцето и мечтите си. Но тя обичаше друг и това щеше да си остане така. Също както той щеше да продължава да обича нея.

— Ама че в странен свят живеем — каза той и успя да се разсмее горчиво. — Как ще ти понесе „Троянки“ днес следобед? Вярно, темата е доста близка до сегашната — жени, изгубили мъжете си, — но Еврипид е истински майстор, а постановката е великолепна. Деметрий Коринтски играе Хекуба, Дориск — Андромаха, а Аристоген — Елена. Казват, че бил изумителен в тази роля. Ще дойдеш ли?

— Да — каза тя и му се усмихна дори с очите си. — Какво са моите мъки в сравнение с техните? Аз поне имам дом, деца и свобода. Добре ще ми дойде да видя бедата на троянките, още повече че никога не съм гледала трагедията. Чувала съм, че била сърцераздирателна, така че ще мога да поплача за чуждите несгоди.

Октавиан плака за несгодите на сестра си, когато тя пристигна в Рим месец по-късно. Беше септември и той се канеше да потегли на първата си кампания в Илирик. Избърса яростно сълзите си, хвърли на бюрото двете писма, които му беше дал Фонтей, и се помъчи да се овладее. Успя, след което стисна гневно зъби. Но гневът му не бе насочен към Фонтей.

— Благодаря, че дойде, преди да се срещна с Октавия — каза му той и протегна ръка. — Държал си се почтено и мило със сестра ми и не е нужно да го научавам от нея. Тя… много ли е съкрушена?

— Не, Цезаре, това не й е присъщо. Поведението на Антоний я засегна дълбоко, но не я победи.

Октавиан се съгласи с тази преценка в момента, в който видя Октавия.

— Трябва да дойдеш да живееш тук — каза той, докато я държеше в прегръдките си. — Разбира се, ще вземеш и децата. Ливия Друзила се безпокои, че нямаш компания, а Карини е твърде далеч.

— Не, Цезаре, не мога да го направя — твърдо отвърна Октавия. — Аз съм съпруга на Антоний и ще живея в къщата му, докато той не ми заповяда да се махна. Моля те, не настоявай! Няма да си променя решението.

Той въздъхна, настани я на един стол, придърпа друг и я взе за ръце.

— Октавия, той няма да се върне при теб.

— Знам, Малки Гай, но това няма значение. Аз все още съм му съпруга, а това означава, че той очаква да се грижа за децата и къщата му, както трябва да прави всяка жена, когато мъжът й отсъства.

— Ами парите? Той няма да ти праща нищо.

— Имам си собствени пари.

Това го раздразни, макар че гневът му бе запазен за грубиянщината на Антоний.

— Твоите пари са си твои, Октавия! Ще искам от Сената да ти отпусне достатъчно средства от възнаграждението на Антоний, за да можеш да се грижиш за имуществото му в Рим. Както и за вилите му.

— Не, моля те, не го прави! Ще водя отчет на всички разходи, за да може да ми възстанови парите, когато се върне.

— Октавия, той няма да се върне!

— Не можеш да бъдеш сигурен, Цезаре. Не твърдя, че познавам мъжките страсти, но определено познавам Антоний. Онази египтянка може да е втора Глафира, може би дори втора Фулвия. Той се уморява от жените, когато станат твърде нахални.

— Уморил се е от теб, мила.

— Не, не е — доблестно отвърна тя. — Аз все още съм негова съпруга. Не се е развел с мен.

— За да запази сенаторите и конниците на своя страна. Никой не може да каже, че е попаднал завинаги в лапите на египетската царица, щом не се е развел с теб, неговата истинска женя.

— Никой не може да каже ли? Стига, Цезаре! Имаш предвид, че ти не можеш да го кажеш! Не съм сляпа! Искаш Антоний да изглежда като предател — за твоите собствени цели, не за моите.

— Мисли си така, щом искаш, но това не е вярно.

— Това е положението — отсече тя.

Октавиан си тръгна, без да е изненадан и дори без да е раздразнен. Познаваше я така, както можеше да познава единственото братче, вървяло като вързано след четири години по-голямата си сестра, чуло безброй казани на глас мисли и момичешки разговори с приятелки, свидетел на юношески припадъци и униния. Антоний бе вдъхновил тези припадъци много преди тя да бъде достатъчно голяма, за да го обича като истинска жена. Когато Марцел поиска ръката й, тя посрещна съдбата си без изобщо да протестира, защото знаеше дълга си и дори насън не бе вярвала, че може да се омъжи за Антоний. По онова време той беше така запленен от Фулвия, че здравомислещата осемнадесетгодишна Октавия остави всички тайни надежди — а може би изобщо не бе имала такива.

— Няма ли да се премести тук? — попита Ливия Друзила, когато Октавиан се прибра.

— Не.

— Тц! — цъкна с език Ливия Друзила. — Жалко!

Той се разсмя и погали нежно бузата й.

— Глупости! Много си радостна даже. Ти не обичаш деца, съпруго, и си съвсем наясно, че онези разглезени непослушни хлапета ще тичат навсякъде, независимо от усилията ни да ги укротим.

Тя се засмя.

— Жалко, но е истина! Макар че не аз съм необикновената, Цезаре, а Октавия. Децата са чудесно нещо и бих се радвала, ако се случи да забременея. Но пред Октавия и котката изглежда нехайна. Изненадана съм, че се съгласи да замине за Атина без тях.

— Отиде без тях, защото — ако продължим с котешките сравнения — знае, че Антоний е котарак и отношението му към децата е същото като твоето. Горката Октавия!

Съжалявай я, Цезаре, но не забравяй — по-добре е болката да я мъчи сега, отколкото по-късно.

Публий Канидий навлезе в Армения със седемте си легиона и напредваше добре. През това време Антоний остана в Сирия, уж за да следи войната срещу Секст Помпей в провинция Азия и да събере грамадна армия за следващата си кампания в Мидийска Партия. Това беше само извинение. Нужна му беше цяла година, за да се измъкне бавно и болезнено от винената бездна, в която се бе хвърлил. Докато чичо Планк управляваше Сирия, племенникът Тиций бе определен за помощник на Антоний и поведе една армия към Ефес, за да помогне на Фурний, Ахенобарб и Аминт Галатянски да победят Секст Помпей. Именно Тиций го заклещи във Фригийски Мидеум и го ескортира до Милет, след което заповяда да бъде екзекутиран — акт, който Антоний остро осъди. Той обвини чичо Планк, че е подучил Тиций да действа така, но чичо Планк твърдо настояваше, че тайната заповед е дошла от Антоний и че вината си е само негова. Не е вярно! — крещеше Антоний.

Виновникът щеше да си остане неизвестен, но Антоний определено имаше полза от тази малка кратка война. Той получи трите добри легиона от отегчени ветерани, които беше събрал Секст, както и двама чудесни римски моряци в лицето на Тецим Турулий и Касий Пармензис, последният останал жив помощник на Божествения Юлий. След като те предложиха услугите си на Антоний и той ги прие, Октавиан му написа едно истерично писмо.