Месец след като писмото на Октавия замина за Антиохия, пристигна отговорът на Антоний.
Какво правиш в Атина без двайсетте хиляди, които брат ти ми дължи? Аз се готвя за нова експедиция в партска Мидия, не ми достигат добри римски войници, а Октавиан има нахалството да ми прати само две хиляди? Това е прекалено, Октавия, наистина прекалено. Октавиан много добре знае, че в момента не мога да се върна в Италия да набирам лично легионери, а част от съглашението ни бе той да ми осигури четири легиона. Легиони, от които страшно се нуждая.
А ето че получавам едно глупаво писмо от теб, в което ми дрънкаш за това и онова дете — да не мислиш, че детската стая ме интересува в момент като този? Онова, за което ме е грижа, е неспазеният ангажимент на Октавиан. Четири легиона, а не четири кохорти! Най-добрите от най-добрите, как ли не! И защо брат ти е решил, че ми е нужен гигантски таран, когато се намирам на две крачки от ливанските кедри?
Чумата да тръшне него и всичките му близки!
Остави писмото, обляна в студена пот. Нито дума на обич, нито едно ласкаво обръщение, никакво споменаване за пристигането й. Само гневни изблици по адрес на Октавиан.
— Дори не пише какво да правим с хората и товарите — каза тя на Фонтей.
Лицето му се стегна, кожата му настръхна, сякаш бе шибната от безброй песъчинки, вдигнати при пясъчна буря. Големите й очи се взираха в него, толкова прозрачни, че бяха като прозорци към най-съкровените й мисли, пълни със сълзи, които започнаха да се стичат по бузите й, а тя сякаш не забелязваше. Фонтей бръкна в гънките на тогата си, извади носната си кърпа и й я подаде.
— Горе главата, Октавия — каза той, като едва овладя гласа си. — Аз лично си мисля две неща, като чета това писмо. Първото е, че то отразява една страна на Антоний, позната и на двама ни — гневен, нетърпелив, докачлив. Направо си го представям как крачи ядосано напред-назад и първата му реакция е да види не друго, а обида от страна на Цезар. Просто ти се е случила ролята на посредника, на пратеника, когото убива, за да се освободи от яростта си. Второто обаче е по-сериозно. Мисля, че Клеопатра е слушала, водила си е бележки и лично е продиктувала този отговор. Ако беше отговорил Антоний, той щеше поне да каже какво все пак иска да се направи с дарението и с войниците, от които така се нуждае. А Клеопатра, която не разбира нищо от военни въпроси, не би си направила труда да обърне внимание на такива подробности. Тя е написала писмото, не Антоний.
В този отговор имаше смисъл. Октавия избърса очи, издуха носа си, погледна смаяно носната кърпа на Фонтей и се усмихна.
— На нищо я направих — рече тя. — Благодаря ти, скъпи ми Фонтее. Но какво да сторя?
— Ела с мен на „Облаци“ на Аристофан, а след това пиши отново на Антоний, сякаш изобщо не си получавала този отговор. Питай го какво да правим с подаръците от Цезар.
— И кога смята да дойде в Атина? Да пиша ли и това?
— Определено. Той трябва да дойде.
Още един месец мина в гледане на комедии и трагедии, ходене на лекции, екскурзии и всякакви занимания, които Фонтей можеше да измисли, за да запълни времето на скъпата си подопечна, докато дойде отговорът на Антоний. Интересно, но дори Пердита не успя да скалъпи скандал от вниманието на Фонтей към сестрата на император Цезар! Просто никой не вярваше, че Октавия може да бъде невярна съпруга. Фонтей беше неин пазител, Цезар не беше крил това и се бе погрижил желанията му да бъдат известни дори и в Атина.
Междувременно всички говореха за продължаващата страст на Антоний към жената, която Октавиан наричаше Царицата на зверовете. Самият Фонтей откри, че е поставен натясно, едната му половина копнееше да излезе в защита на Антоний, докато другата вече беше дълбоко влюбена в Октавия и тя бе единствената й грижа.
Писмото на Антоний не беше толкова шокиращо, колкото предишното.
Връщай се в Рим, Октавия! Нямам работа в Атина в близко бъдеще, така че е безсмислено да ме чакаш там, вместо да се грижиш за децата си. Повтарям, връщай се в Рим!
Колкото до хората и материалите, прати ги незабавно в Антиохия. Фонтей може да дойде с тях, а може и да не идва, както си реши. Доколкото научавам, ти имаш повече нужда от него.
Забранявам ти да идваш в Антиохия, ясно ли е? Иди в Рим.
Може би шокът остави очите й сухи. Не можеше да определи. Болката беше ужасна, но си имаше свой живот, който някак не бе свързан с нея, с Октавия, сестрата на император Цезар и съпруга на Марк Антоний. Тя я разкъсваше, изстискваше я, а в същото време умът мислеше единствено за двете малки момиченца от него. Те се носеха в чернилката пред очите й — Антония, висока и светлокоса. Мама Атия казваше, че била двойник на Юлия, лелята на Божествения Юлий и съпруга на Гай Марий. Сега беше на пет и минаваше през „добър“ период, който вероятно нямаше да продължи много. А Тонила беше с червена коса и очи, властна, нетърпелива, непреклонна, пламенна. Антония почти не познаваше татко си, а Тонила дори не го беше виждала.
— Досущ като баща си! — викаше Атия, останала без нерви от тормоза или изблика на чувства от страна на Тонила.
— Досущ като баща си — прошепваше й нежно Октавия и именно заради това обичаше още повече мъничкия вулкан.
А сега знаеше, че всичко е свършено. Беше дошъл денят, който бе предвидила навремето — до края на живота си щеше да го обича, но да съществува без него. Каквото и да го свързваше с египетската царица, то беше много силно, може би неразривно. И все пак… и все пак някъде дълбоко в себе си Октавия знаеше, че съюзът им не е щастлив, че Антоний негодуваше срещу него, дори може би го ненавиждаше. С мен се чувстваше умиротворен и доволен, помисли си тя. Аз го успокоявах и утешавах. С Клеопатра изпитва несигурност и смут. Тя го подпалва, ръчка го, измъчва го.
— Този брак ще го подлуди — каза тя на Фонтей и му показа второто писмо.
— Да, така е — успя да произнесе той през огромната буца в гърлото си. — Горкият Антоний! Клеопатра ще го моделира според желанията си.
— А какви са желанията й? — попита Октавия и го погледна като подгонена животинка.
— Де да знаех.
— Защо не е написал, че се развежда с мен?
Фонтей я погледна първо слисано, после огорчено.
— Богове! Защо и на мен не ми хрумна това? Да, защо не се е развел с теб? Писмото му почти изисква това.
— Хайде, Фонтее, мисли! Трябва да знаеш. Каквато и да е причината, трябва да е свързана с политика.
— Второто писмо не те изненадва особено, нали? Очаквала си подобен отговор.
— Да, да! Но защо няма развод? — настояваше тя.
— Мисля, че не изгаря напълно мостовете — бавно рече Фонтей. — Все още изпитва нужда да се чувства римлянин със съпруга римлянка. Ти си неговата защита, Октавия. Възможно е и като не се развежда с теб, той да прави опит да запази своята независимост. Онази жена го сграбчи в ноктите си в момент на най-дълбоко отчаяние, когато се е обърнал за утеха към първия, който му е попаднал — именно към нея.
— Погрижила се е да стане така.
— Да, очевидно.
— Но защо, Фонтее? Какво иска тя от него?
— Земи. Власт. Тя е източен монарх, внучка на Митридат Велики. Това в нея не е от Птолемеите, те са били бездейни и ограничени поколения наред, по-загрижени да си отмъкват трона един от друг, отколкото да се оглеждат навън. Клеопатра жадува за разширяване — а това са апетитите на Митридат и Селевкидите.
— Откъде знаеш толкова много за нея? — учуди се Октавия.
— Разговарях с хората, когато бях в Александрия и Антиохия.
— И какво си помисли, когато я видя?
— Най-вече две неща. Първо, че е абсолютно обсебена от сина си от Божествения Юлий. И второ, че донякъде прилича на Тетида — може да се преобрази в каквото си поиска, само и само да постигне целите си.
