При спомена за този разговор лицето на Фонтей се изкриви. Вече познаваше госпожата далеч по-добре оттогава и откри, че е страшно загрижен за участта й.

Е, сега се намираха в Гърция и жертвите му трябваше да са посветени на гръцките богове — Деметра, майката, Персефона, откраднатата дъщеря, Хермес, вестителя, Посейдон от дълбините и Хера, царицата. Пратете Антоний в Атина, нека се освободи от примката на Клеопатра! Как може да избере онази хилава и грозна дребна жена пред прекрасната Октавия? Не може, просто не може!

Октавия скри разочарованието си от новината, че Антоний е в Антиохия, но научи достатъчно за ужасната кампания срещу Фрааспа, за да разбере, че той сигурно предпочита в този момент да бъде при войниците си. Затова му писа незабавно, за да го уведоми за пристигането си в Атина и за дара, който беше дошъл с нея — войници, обсадна техника и артилерия. Писмото бе пълно и с новини за децата му, за другите обитатели на детската, за семейството и за събитията в Рим и съвсем невинно намекваше, че ако той не може да дойде в Атина, би могъл да поиска от нея да замине за Антиохия.

Между написването на писмото и отговора на Антоний — цял месец — й се наложи да изтърпи подновяването на приятелства и познанства от предишното си пребиваване тук. Повечето бяха напълно безвредни, но когато икономът обяви за пристигането на Пердита, сърцето на Октавия се сви. Възрастната римска матрона беше съпруга на търговец — плутократ, невероятно богата и опасно безработна. Пердита бе прякор и тя го носеше с гордост. Той не означаваше, че тя самата е съсипана, а че винаги намираше начин да съсипе другите. Пердита беше разрушител, носителка на всякакви злини.

— О, бедната моя, милата моя! — извика тя и се понесе из дневната в ефирната си вълнена рокля в модерния за момента крещящ пурпурен цвят, окичена с безброй огърлици, гривни, висулки и обеци, които дрънчаха като затворнически вериги.

— Пердита. Радвам се да те видя — механично отвърна Октавия и изтърпя целувките и ръкостисканията.

— За мен това е безчестие и се надявам да му го кажа, когато го видя! — извика Пердита, докато се настаняваше в стола.

— Кое е безчестие? — не разбра Октавия.

— Че как, безсрамната афера на Антоний с Клеопатра!

Устните на Октавия се изкривиха в усмивка.

— Наистина ли е безсрамна? — попита тя.

— Мила моя, та той се ожени за нея!

— Нима?

— Наистина го е направил. Оженили се в Антиохия, веднага след като пристигнали от Левке Коме.

— Откъде знаеш?

— Перегрин получи писма от Гней Цина, Скавър, Тиций и Попликола — отвърна Пердита. Перегрин беше съпругът й. — Самата истина е. Миналата година му родила още едно момче.

Пердита остана половин час и упорито отказваше да стане от мястото си, въпреки че домакинята така и не й предложи храна и напитки. През това време успя да снесе цялата история, както я знаеше, от многомесечния запой на Антоний в очакване на Клеопатра до подробностите от сватбата им. Самата Октавия вече бе осведомена за някои събития, макар и не по начина, по който й ги описваше Пердита. Тя слушаше съсредоточено, без да дава израз на чувствата си, и се изправи при първа възможност, за да сложи край на неприятната интерлюдия. От устата й не излезе нито дума за склонността на мъжете да си вземат любовници, когато са разделени с жените си, нито за нещо друго, което би могло да даде повод на Пердита да разказва за срещата им. Естествено, гостенката можеше и да излъже, но тези, които чуеха лъжите й, нямаше да намерят потвърждение на нейната версия. След като Пердита излезе с подрънкване и бърборене на горещото атинско слънце, Октавия се затвори в стаята си за цял час, без да пуска дори слугите. Клеопатра, царицата на Египет. Затова ли брат й говореше за нея толкова гадно дори и по време на вечеря? Колко ли знаеха останалите, докато тя самата не бе подозирала нищо? Октавия знаеше за децата на Клеопатра от съпруга й, включително и за роденото миналата година момче, но това не я притесняваше. Просто беше приела, че египетската царица е плодовита жена, която също като нея нямаше нищо против да зачева. Собствените й впечатления бяха за жена, която бе обичала Божествения Юлий страстно и от цялото си сърце, а сега търсеше утеха у братовчед му и искаше да роди от него повече деца, за да гарантира трона за следващото поколение. На Октавия никога не й бе минавало през ума, че Антоний няма да кръшка. Това си бе в природата му, а как би могъл да върви срещу нея?

Ала Пердита говореше за вечна любов! Но от нея струеше злонамереност и проклетия, така че защо да й вярва? И въпреки това червейчето се промъкна под кожата на Октавия и започна да дълбае навътре към сърцето й, към надеждите и мечтите й. Не можеше да отрече, че съпругът й се е обърнал за помощ към Клеопатра, нито че все още се намираше в обятията на прочутата владетелка. Но в момента, в който научеше, че тя, Октавия, отново е тук, Антоний щеше да върне Клеопатра обратно в Египет и да дойде в Атина. Сигурна беше в това, напълно сигурна!

Въпреки това през онзи един час тя крачеше неспокойно из стаята, бореше се с насадения от Пердита червей, мъчеше се да запази равновесие, призоваваше целия си здрав разум. Нямаше абсолютно никакъв смисъл Антоний да се влюбва в жена, прочута най-вече с това, че е прелъстила Божествения Юлий — интелектуалец, естет, човек с необичайно изискан и придирчив вкус. Антоний приличаше на него толкова, колкото тебеширът прилича на сирене. Това бе обичайното сравнение, но то не подхождаше напълно. Може би рубин и червено стъклено мънисто? Не, защо изобщо си губи времето с подобни глупави сравнения? Единственото общо между Божествения Юлий и Антоний беше кръвта на Юлиите, а по думите на брат й единствено това бе накарало Клеопатра да потърси близост с Антоний. Беше му се предложила заради произхода му, така бе казал брат й Цезар. Да преспи с управляваща царица и да й направи деца би се харесало неимоверно на Антоний и когато разбра за връзката им, Октавия я разглеждаше именно по такъв начин. Но любов? Не, никога! Невъзможно!

Когато направи обичайното си посещение за деня, Фонтей завари Октавия сякаш посърнала. Сенки се виждаха под прекрасните й очи, усмивката й изчезваше бързо, ръцете й се движеха като че ли безцелно. Реши да бъде прям.

— Кой какво ти е надрънкал? — попита той.

Тя потръпна и го погледна умърлушено.

— Личи ли?

— Не, но аз усещам. Брат ти ме натовари да се грижа за теб и приех поръчението му присърце. Кой?

— Пердита.

— Отвратителна жена! Какво ти разказа?

— Нищо, за което да не знам, с изключение на женитбата.

— Но не е важно какво е казала, а как го е казала, нали?

— Да.

Той се осмели да хване безволево отпуснатите й ръце и потърка с палци опакото на дланите й в несръчен опит да я успокои — или да изрази обичта си.

— Октавия, чуй ме! — много сериозно рече той. — Не си мисли най-лошото, моля те. Твърде рано е ти или който и да било да си прави заключения. Аз съм добър приятел на Антоний и го познавам. Може би не така добре като теб, но пък по различен начин. Напълно възможно е бракът му с египтянката да е нещо, което е сметнал за необходимо за управлението му като триумвир на Изтока. Това не може да те засегне — ти си законната му съпруга. Този невалиден съюз е показателен за несгодите му, защото нищо не се разви така, както си го представяше. Мисля, че това е начин да се отърси от разочарованията си. — Той пусна ръцете си, преди да е забелязала как я докосва. — Разбираш ли ме?

Тя кимна. Изглеждаше по-добре, сякаш бе изпитала облекчение.

— Да, Фонтее, разбирам. И ти благодаря с цялото си сърце.

— Повече не приемай Пердита. О, следващия път задължително ще дотича с вестта, че Перегрин е получил ново писмо от някой познайник! Но ти няма да я приемеш. Обещаваш ли ми?

— Обещавам — каза тя и се усмихна.

— Тогава имам една добра новина. Днес следобед ще играят „Цар Едип“. Ще те оставя за малко да се приготвиш, а после ще идем да видим как ще се представят актьорите. Говори се, че били страхотни.