Октавиан никога не беше очаквал, че ще научи за тази страна на Агрипа, нито пък желаеше да я научава. Изчерви се и изведнъж му се прииска да бъде където и да е, само не до жена си. Много добре знаеше, че от собствените му способности в областта на любенето има какво да се желае, но знаеше също, че тръпката за Ливия Друзила идваше от властта, и се чувстваше повече или по-малко удобно. Жалко, че Атика нямаше такива наклонности — но пък и не е била омъжена шест години за някой Клавдий Нерон, който да превърне момичешките й мечти в желязна цел.

— Да се надяваме, че ще забременее — каза той. — Едно бебе ще насочи вниманието й другаде.

— Бебето не е заместител на задоволяващия съпруг — рече Ливия Друзила, която лично бе презадоволена. Намръщи се. — Проблемът е, че си има довереник.

— Какво искаш да кажеш? Че брачните истории на Агрипа ще станат всеобщо достояние ли?

— Не бих се тревожила толкова, ако беше така просто. Не, довереник й е старият й наставник, либертинът на Атик Квинт Цецилий Епирота. Най-добрият мъж, когото познавала, така казва.

— Епирота? Чувал съм това име! — възкликна Октавиан. — Виден учен. Голям познавач на Вергилий, ако се вярва на Меценат.

— Хммм… сигурна съм, че си прав, Цезаре, но някак не ми се вярва да й предлага поетична утеха. О, тя е добродетелна, разбира се! Но за колко време, ако пратиш Агрипа в Илирик?

— Това зависи от боговете, мила моя, а аз нямам никакво намерение да си пъхам носа в брака на Агрипа. Да се надяваме, че Атика ще си роди бебе и то ще погълне цялото й внимание. — Октавиан въздъхна. — Може би на Агрипа не му подхожда много млада жена. Май трябваше да му предложа Скрибония?

Може би. Вечерта, когато Октавия дойде на вечеря заедно с Меценат и неговата Теренция, а Агрипа с Атика, по-голямата част от висшето общество на Рим знаеше, че бракът на Агрипа не е от най-удачните. Гледайки мрачното изражение на най-стария си приятел, на Октавиан страшно му се искаше да го утеши някак, но не можеше. Поне Атика е бременна, помисли си той. Освен това беше намерил смелост да намекне на Атик, че няма да е зле любимият му либертин Епирота да стои по-далеч от любимата му дъщеря. Четящите жени са също толкова уязвими, колкото и пазаруващите.

Октавия беше толкова щастлива, че взе разстоянието до дома си едва ли не тичешком. Най-сетне ще види Антоний! Бяха минали две години, откакто той я остави на Коркира. Антония Малката, известна като Тонила, вече вървеше и бъбреше. Прекрасно момиченце с тъмночервената коса на баща си и червеникави очи, но за щастие, не с неговата брадичка и — поне засега — нос. А какъв нрав само! Антоний се е метнал на майка си, докато Тонила е съвсем като баща си. Стига, Октавия, спри! Спри да мислиш за децата и помисли за мъжа си, когото скоро ще видиш. Каква радост! Какво удоволствие! Тръгна да намери гардеробиерката си — много компетентна жена, която високо ценеше положението си в домакинството на Антоний и в същото време беше изключително привързана към Октавия.

Тъкмо обсъждаха най-задълбочено какви дрехи да вземе в Атина и колко точно нови трябва да си ушие, за да достави удоволствие на съпруга си, когато влезе икономът и съобщи, че в дома се е отбил Гай Фонтей Капитон.

Октавия го познаваше, но не много добре. Той беше с тях, когато тя и Антоний плаваха за последно заедно, но неразположението й я бе принудило през повечето време да остане в каютата, а и пътуването до Коркира беше съвсем кратко. Затова поздрави високия, красив и безупречно облечен Фонтей с известна сдържаност. Не беше и сигурна каква е причината за посещението му.

— Император Цезар казва, че ти ще отнесеш даровете му на Марк Антоний — каза той, без да се опита да седне. — Реших, че трябва да намина и да проверя дали имаш нужда от нещо за пътуването или за Атина — може би мебел или някакви трайни храни?

„Очите й — помисли си той, докато гледаше как чувствата се гонят в тях. — Най-прекрасните очи, които съм виждал някога, макар че не необичайният им цвят ги прави тъй завладяващи. По-скоро причината е в добротата, във всеобхватната им обич. Как е възможно Антоний да я мами? Ако беше моя, щях да съм й верен завинаги. Друго странно нещо — как може да бъде сестра на Октавиан? И още едно — как успява да обича едновременно Антоний и Октавиан?“

— Благодаря, Гай Фонтей — отвърна с усмивка тя. — Всъщност за нищо не мисля, освен… — тя погледна боязливо — за морето, а за него никой не може да се погрижи.

Той се разсмя, взе ръката й и я целуна леко.

— Госпожо, ще направя всичко по силите си! Татко Нептун, Вулкан Земетръсецът и морските лари ще получат богати жертви, за да запазят морето спокойно, да духат попътни ветрове и пътуването ни да е бързо.

С тези думи си тръгна, оставяйки Октавия да се взира след него, усещайки някакво странно облекчение. Какъв приятен човек! Щом той е главният, всичко ще бъде наред, както и да се държи морето.

А то се държа точно както бе поръчал Фонтей, когато принасяше жертвите си. Дори заобикалянето на нос Тенар не беше съпроводено от обичайните опасности. Но докато Октавия си мислеше, че загрижеността му за нея е просто проява на учтивост, Фонтей много добре знаеше колко себични са надеждите му. Той желаеше компанията на тази чудесна жена през целия път, което означаваше никакви морски болести. Не можеше да си позволи да я разочарова, дори и при акостирането в Пирея. Приятна, остроумна, добър събеседник, никога превзета или с типично „матронско“ поведение — беше направо божествена! Нищо чудно, че Октавиан й бе издигнал статуи, нищо чудно, че обикновените хора я уважаваха, почитаха и обичаха! Двата нундина в компанията на Октавия от Тарент до Атина щяха да останат скъп спомен до края на живота му. Любов? Любов ли беше това? Може би, но в нея нямаше и следа от долните подтици, които свързваше с тази дума, когато се отнасяше за отношения между мъж и жена. Ако му се беше появила посред нощ и бе поискала от него да правят любов, той не би й отказал, но тя не се появи. Октавия сякаш беше от някакво по-висше измерение — колкото жена, толкова и богиня.

Най-лошото беше, както Фонтей знаеше, че Антоний няма да бъде в Атина да я посрещне. Той вече бе здраво оплетен в мрежите на царица Клеопатра в Антиохия. Братът на Октавия също го знаеше.

— Поверявам ти сестра си, Гай Фонтей — каза той непосредствено преди да потеглят от Капуа към Тарент, — защото те смятам за по-искрен от останалите креатури на Антоний и вярвам, че си човек на честта. Разбира се, основната ти задача е да съпроводиш войниците и техниката до Антоний, но искам и нещо повече от теб, стига да си съгласен.

Типичният за Октавиан двусмислен комплимент — той бе една от „креатурите“ на Антоний, — но Фонтей не се засегна, защото усети, че това просто е въведение към нещо далеч по-важно, което той искаше да му каже. И то не закъсня.

— Знаеш какво прави Антоний, с кого го прави, къде го прави, а може би и защо го прави — рече малко реторично Октавиан. — За съжаление сестра ми няма представа какво става в Антиохия и аз не съм я осветлил, защото е възможно Антоний просто… ъъъ… да си запълва времето, изпълвайки Клеопатра. Възможно е да се върне при сестра ми веднага щом научи, че тя е в Атина. Не ми се вярва, но не бива и да се изключва такава възможност. Искам от теб да останеш край нея в Антиохия в случай, че Антоний не се появи. Ако стане така, горката Октавия ще има нужда от приятел. Новината, че връзката на Антоний е сериозна, ще я съсипе. Сестра ми е част от късмета на Рим, почти като весталка. Ако Антоний я разочарова, тя трябва да се върне у дома и в същото време да не бъде натирена бързо-бързо. Разбираш ли ме?

— Напълно, Цезаре — отвърна без колебание Фонтей. — Не бива да й се позволява да напуска Атина, докато има и капка надежда.