Когато ноември започна да клони към края си, царицата вече знаеше всичко за назначенията на Антоний. Изглеждаха логични, разумни, дори далновидни. С изключение на последното му решение — да направи парта Моназес цар на скенитските араби. Антоний, Антоний, ама че си глупак! Идиот! Няма значение дали човекът наистина бяга от брадвата на чичо си, или не — просто не можеш да направиш един арийски арсакид цар на араби! Това е под достойнството му. Обида. Смъртна обида. А ако е агент на чичо си Фраат, това ще го превърне в твой враг. Може и да управляваш Изтока, но си оставаш от Запада. Още не си започнал да разбираш източните народи — как мислят, какво чувстват.

Не бива да се допуска война с партите, реши тя. Само че как да убеди Антоний? Това бе единствената причина, поради която щеше иде в Антиохия. Рим беше заплаха за трона й, но ако партите бъдат победени, тя щеше да го загуби със сигурност и Цезарион щеше да сподели съдбата на всички обещаващи младежи — екзекутиране. Антоний разбунваше мравуняка.

По това време на годината щеше да й се наложи да пътува по суша — сложна задача, тъй като Египет трябваше да поразява с величието си хората от всяка земя, през която минеше заедно с Цезарион. Тежки вагони с продоволствие и царски дреболии, еднохиляден отряд от царската стража, теглени от мулета каруци, буйни коне, а за царицата — нейната носилка с чернокожите носачи. Цял месец на пътя, ще потегли на декемврийските нони и нито ден по-рано.

През цялото това време мъжът и любовникът Марк Антоний нито за миг не се появи в мислите й — тя беше твърде заета да крои планове какво иска и как да го получи. Някъде дълбоко в себе си пазеше смътни спомени, че той беше приятно, но уморително накрая разнообразие, никога не бе изпитвала любов към него. Разглеждаше го като средство — беше заченала, Нил се разля, Цезарион имаше сестра, за която да се ожени, и брат, който да го поддържа. На този етап единственото, което можеше да й даде Антоний, беше власт — а това означаваше да бъде лишен от своята. Трудна задача, Клеопатра.

Клеопатра и Цезарион пристигнаха в Антиохия на януарските нони, измъчвани от необичайно студен вятър. Царицата носеше Двойната корона на Египет и седеше в носилката си като куклата на Фонтей — боядисано лице, дрехи от фин бял лен, покрити със злато и скъпоценности шия, ръце, рамене, кръст и крака. С военната версия на Двойната корона на глава, Цезарион яздеше буен червен кон. Червеното беше цветът на бога на войната Монту и лицето на Цезарион бе боядисано в червено, а тялото — облечено във фараонските доспехи от лен и златни плочки. Пурпурните туники и сребърните доспехи на войниците от царската стража, великолепието на покритите с чул коне, носещи различни служители и придворни, царската носилка и яздещият до нея Цезарион — Антиохия не беше виждала подобен парад от времето, когато Тигран бе цар на Сирия.

Антоний не беше стоял със скръстени ръце. Признавайки истината в твърдението на Фонтей, че губернаторският дворец прилича по-скоро на кервансарай, той беше сринал няколко инсули с долепени една до друга сгради и бе издигнал пристройка, която му се стори подобаваща за египетската царица.

— Не е александрийски дворец — рече той, докато съпровождаше Клеопатра и сина й, — но все пак е много по-удобен от старата резиденция.

Цезарион сияеше от радост, макар донякъде да тъгуваше, че вече не може да язди коленете на Антоний. Вървеше тържествено и се мъчеше да изглежда царствено, като се сдържаше да не заподскача. Не му беше трудно при цялата тази ужасна боя, с която беше покрит.

— Надявам се да има баня — обади се той.

— Готова е и те очаква, млади Цезаре — отвърна Антоний и се ухили.

Срещнаха се отново едва следобед, когато Антоний ги покани на вечеря. Триклиниумът беше съвсем нов и още миришеше на гипс и на различните бои, с които голите стени бяха изписани с фрески на Александър Велики и най-близките му сподвижници, яхнали гордо конете си. Беше твърде студено, поради което прозорците стояха затворени, а за прогонване на миризмата бяха запалени благовония. Клеопатра бе твърде учтива и сдържана, за да прави забележки, но Цезарион не страдаше от подобни задръжки.

— Това място вони — рече той, докато се катереше на кушетката.

— Ако ти е непоносимо, можем да се преместим в стария дворец.

— Не, след малко ще престана да забелязвам, пък и отровните пари вече са се разсеяли. — Цезарион се засмя. — Катул Цезар се самоубил, като се затворил в прясно измазано помещение с дузина горящи мангали и затворил всички отвори, за да не позволи отвън да влиза свеж въздух. Бил е първи братовчед на прадядо ми.

— Значи си учил римска история.

— Разбира се.

— А египетска?

— Чак до времето на устните предания, преди йероглифите.

— Ха’ем го обучава — обади се за първи път Клеопатра. — Цезарион ще бъде най-образованият владетел на всички времена.

Тази размяна на реплики даде тон на вечерята. Цезарион говореше без да спира, майка му се обаждаше от време на време, колкото да потвърди думите му, а Антоний лежеше на кушетката си и се преструваше, че слуша, когато не отговаряше на някой от въпросите.

Макар момчето да му харесваше, виждаше истината в наблюдението на Фонтей. Клеопатра не бе ограничавала по никакъв начин сина си и той се чувстваше достатъчно самоуверен да участва в разговорите като възрастен. Това може би щеше да е допустимо, ако Цезарион нямаше навика да възразява. Баща му незабавно би сложил край на това поведение — Антоний много добре си го спомняше от времето когато самият той бе на възрастта на Цезарион! Но Клеопатра бе заслепена майка, водена изцяло от своя властен, изключително волеви син. Лошо.

Накрая, след като бяха отнесени и десертите, Антоний взе нещата в свои ръце.

— Ставай, Цезарионе — нареди той. — Искам да говоря с майка ти насаме.

Момчето се запъна, отвори уста да протестира, но видя червената искра в очите на Антоний и внезапно омекна като спукан мехур. Сви примирено рамене и излезе.

— Как го направи? — с облекчение попита тя.

— Говорих и изглеждах като баща. Даваш твърде много свобода на момчето, Клеопатра. И по-късно той няма да ти благодари за това.

Тя не отговори — беше твърде заета да измери тъкмо този Марк Антоний. Той като че ли не старееше като останалите мъже, нито пък показваше някакви външни признаци на немощ. Коремът му беше стегнат, мускулите на ръцете не показваха предателските признаци на отпускане, характерни за средната възраст, косата му си бе все тъй кестенява, без нито един сив косъм. Промяната беше в очите му — очи на човек, мъчен от тревога. Но защо бе разтревожен? Щеше да й е нужно време, докато разбере.

Може би вината беше на Октавиан? Още от Филипи Антоний започна да си съперничи с Октавиан в двубой, който приличаше, но не беше война. Дуел на остроумие и воля, без нито един изваден меч и нанесен удар. Той знаеше, че Секст Помпей е най-доброто му оръжие, но когато се появи идеалната възможност да се съюзи с него и да задейства маршалите си Полион и Вентидий, Антоний не се възползва от нея. Тогава можеше да смаже Октавиан. Вече никога не би могъл да го направи и явно започваше да го разбира. Докато смяташе, че може да се справи с противника си, той стоеше на запад. А сега е тук, в Антиохия — с други думи, отказал се е от борбата. Фонтей е успял да разбере това, но как? Може би Антоний споделяше с него?

— Липсваше ми — внезапно рече той.

— Нима? — небрежно попита тя, сякаш не проявяваше особен интерес.

— Да, все повече и повече. Странна работа. Винаги съм си мислил, че споменът за някого избледнява с времето, но копнежът ми по теб растеше. Нямаше да издържа повече без теб.