Женска тактика:

— Как е съпругата ти?

— Октавия ли? Сладка като винаги. Най-милият човек на света.

— Не бива да говориш така за една жена пред друга.

— Защо не? Откога Марк Антоний е бил влюбен в добродетелта или добротата на някоя жена? Аз… съжалявам я.

— Значи мислиш, че тя те обича.

— Не се съмнявам в това. Не минава ден, без да ми каже, че ме обича — с писмо, ако случайно не сме заедно. И тук вече имам цяла лавица с такива. Разказва ми как са децата, с какво се е захванал брат й Октавиан — поне доколкото знае — и за всичко друго, което й се стори интересно. Никога обаче не споменава за Ливия Друзила. Не одобрява отношението на Октавиановата съпруга към дъщеря му от Скрибония.

— А самата Ливия Друзила родила ли е? Не съм чула такова нещо.

— Не. Безплодна е като Либийската пустиня.

— Може пък вината да е на Октавиан.

— Изобщо не ми пука чия е вината! — рязко рече той.

— А би трябвало, Антоний.

В отговор той се премести на кушетката й и я привлече към себе си.

— Искам да се любим.

Ах, беше забравила миризмата му, как я възбуждаше само! Чиста, целуната от слънцето, напълно лишена от източен привкус. Е, той ядеше храната на сънародниците си, не се бе поддал на така ценените в Изтока кардамони и канела. Затова и кожата му не отделяше техните остатъчни мазнини.

Един бърз поглед й каза, че слугите са изчезнали и никой, дори Цезарион, няма да бъде допуснат през вратата. Ръката й легна върху неговата и я насочи към едната й гърда — бяха станали по-големи след раждането на близнаците.

— И ти ми липсваше — излъга Клеопатра, усещайки как възбудата плъзва бавно по тялото й.

Вярно, беше й доставял удоволствие като любовник, а и Цезарион щеше да има полза от втори брат. Амон-Ра, Изида, Хатор, дарете ме със син! Аз съм само на тридесет и три, не съм твърде стара за Птолемей и още едно раждане няма да представлява опасност.

— И ти ми липсваше — прошепна тя. — Ох, колко е хубаво!

Уязвим, изтерзан от съмнения, несигурен за бъдещето си в Рим, Антоний беше узрял за Клеопатра и доброволно падна в ръцете й. Беше вече на възраст, на която отчаяно търсеше нещо повече от обикновен секс у една жена. Жадуваше за истински партньор, какъвто не можеше да открие сред приятелките си или сред любовниците, а най-малко — в лицето на римската си съпруга. Тази царица сред жените — всъщност този цар сред жените — му бе равна във всяко едно отношение — власт, сила и амбиция, която я изпълваше цялата.

Тя много добре си даваше сметка за това и не бързаше да изложи исканията си, които не бяха нито на плътта, нито на духа. Гай Фонтей, Попликола, Сосий, Титий и младият Марк Емилий Скавър бяха в Антиохия, но новият Марк Антоний едва ги забелязваше. Не обърна внимание и на Гней Домиций Ахенобарб, когато той се появи тук — Витиния бе твърде затънтено място за припрян човек като него. Той никога не беше харесвал Клеопатра и видяното в Антиохия само засили неприязънта му. Антоний се бе превърнал в неин роб.

— Изобщо не прилича на себе си — каза Ахенобарб на Фонтей, когото усещаше като съюзник. — А по-скоро на куче пред господаря си.

— Ще му мине — уверено отвърна Фонтей. — Вече наближава петдесетте, бил е консул, император, триумвир — всичко, освен безспорен Първенец на Рим. А благодарение на младините с другари като Курион и Клодий стана женкар и нито веднъж не се отдаде изцяло на жена. Сега това му липсва, затова е и Клеопатра. Погледни фактите в очите, Ахенобарб! Тя е най-могъщата жена на света, освен това е и приказно богата. Той трябва да я има и да я показва на всички претенденти.

— Да, бе! Тя води него, не той нея! Омекнал е като скашкан пудинг!

— Излезе ли от Антиохия и тръгне ли на поход, старият Марк Антоний ще се върне отново — отвърна Фонтей, напълно уверен в правотата си.

За най-голяма изненада на Клеопатра, когато Антоний каза на Цезарион, че е време да тръгва за Александрия и да управлява като цар и фараон, синът й се подчини без никакво мърморене и протести. Не бе прекарал с Антоний толкова време, колкото му се искаше, но все пак успяха на няколко пъти да излязат от Антиохия и да прекарат деня в лов на вълци и лъвове, които зимуваха в Сирия, преди да се завърнат в скитските степи. Разбира се, не можеше и да бъде заблуден.

— Нали се сещаш, не съм идиот — каза той след първия им удар — мъжки лъв.

— Какво искаш да кажеш? — изненадано попита Антоний.

— Това е населена страна, твърде многолюдна за лъвове. Ти си ги домъкнал от пущинаците, за да се позабавляваме.

— Ти си чудовище, Цезарионе.

— Горгона или циклоп?

— От съвсем нова порода.

Последните думи на Антоний преди заминаването му за Египет бяха по-сериозни:

— Когато майка ти се прибере, гледай да се отнасяш по-добре с нея. В момента тъпчеш най-грубо мнението и желанията й. Това си наследил от баща си. Липсва ти обаче неговото възприемане на действителността — той я схващаше като нещо напълно отделно от него самия. Развий това качество, млади Цезаре, и когато пораснеш нищо няма да може да те спре.

„А аз — помисли си Антоний — ще съм твърде стар, за да ме е грижа какво правиш с живота си. Макар да си мисля, че се държа по-бащински към теб, отколкото към собствените си синове. Но пък майка ти означава ужасно много за мен, а ти си в центъра на нейния свят“.

Изчака пет нундина, преди да нанесе удара си. Междувременно почти всички новоназначени царе и князе посетиха Антоний, за да засвидетелстват почитанията си към него. Не към нея. Че коя бе тя, ако не поредният владетел клиент? Аминт, Полемон, Питодор, Таркондимот, Архелай Сисен и, разбира се, Ирод. Страшно самодоволен!

Започна с него.

— Не ми върна дължимите пари, нито видях дяла си от печалбите от балсама — каза тя на Антоний.

— Нямах представа, че ти дължи пари или дял от печалби.

— И още как! Заех му сто таланта, за да представи случая си в Рим. Балсамът бе част от договорката.

— Утре ще му напомня със специално писмо.

— Нищо няма да се получи! Не е забравил, просто не смята да връща дълговете си. Макар че има начин да бъде принуден.

— Наистина ли? Как? — предпазливо попита Антоний.

— Прехвърли ми градините на Йерихон и добива на битум от Асфалтовото езеро. Изцяло и безусловно, само за мен.

— Юпитер! Та това са половината от доходите на цялото му царство! Остави го на мира с балсама му, любов моя.

— Не, няма! Аз не се нуждая от пари, а на него му трябват, така е. Но той не заслужава да бъде оставен на мира. Тлъст плужек!

Мигът размисъл породи веселие, в очите на Антоний заиграха искрици.

— Да желаеш още нещо, врабчето ми?

— Пълен суверенитет над Кипър. Винаги е принадлежал на Египет, докато Катон не го анексира към Рим. Киренайка — друго египетско владение, отмъкнато от Рим. Киликия Трахия. Сирийското крайбрежие до устието на Елевтер — по-често е било египетско, отколкото нечие друго. Халкида. Всъщност цялата Южна Сирия ме урежда идеално, така че по-добре ми прехвърли цяла Юдея. Крит също не би било зле. И Родос.

Той седеше с отворена уста и опулени очи, без да знае дали да се смее, или да реве от ярост.

— Шегуваш се — най-накрая рече той.

— Шега ли? Шега? Кажи ми кои са съюзниците ти, Антоний? Твоите съюзници, не тези на Рим! Даде почти цяла Анатолия и по-голямата част от Сирия на сбирщина главорези, предатели и разбойници! Таркондимот е истински разбойник! А ти му даде Сирийските порти и цял Аман! Дари сина на любовницата си с Кападокия и даде Галатия на обикновен свещеник! Омъжи дъщеря си с двойната Юлиева кръв за един мръсен гръко-азиатски лихвар! Направи освободен роб владетел на Кипър! Каква слава си спечели само с прекрасните си съюзници!

Тя владееше тона си майсторски, очите й пламтяха като на котка, устните й се бяха отдръпнали назад, лицето й представляваше маска от чиста змийска отрова.