Писмото замина за Рим. Делий се настани удобно в разкошния си малък дворец в Царския квартал, за да прекара зимата с Антоний, Клеопатра и децата й.

Антоний и Цезарион бяха големи приятели и решиха да правят всичко заедно, било то лов на крокодили и хипопотами по Нил, военни упражнения, състезания с колесници на хиподрума или плуване в морето. Колкото и да се опитваше, Клеопатра не успя да прилъже Антоний отново да се върне към виното. Той отказваше да изпие дори една глътка и честно си признаваше, че опита ли веднъж, ще започне безкраен гуляй. Фактът, че не й вярваше и знаеше много добре намеренията й, се проявяваше в начина, по който душеше съдържанието в чашата си, за да се увери, че е чиста вода.

Цезарион забелязваше всичко това и страдаше. Самотен сред тях, той виждаше и двете страни. Знаеше, че майка му прави всичко не в своя полза, а заради него, докато Антоний, който бе много влюбен в нея, решително се съпротивляваше на опитите й да го откъсне от Рим. Проблемът е, че не съм сигурен, че искам онова, което майка ми иска за мен, мислеше момъкът. Цезарион нямаше чувство за предопределеност въпреки настроенията на баща му и майка му. Досегашният опит му показваше, че има предостатъчно работа в Александрия и Египет и че нямаше да му стигне цял живот да се справи само с тях, дори и да живееше сто години. По един странен начин той приличаше повече на Октавиан, отколкото на Цезар — стремеше се да изпипа всичко до най-малката подробност и се свиваше при мисълта, че трябва да поеме на раменете си още товар, който неизбежно ще му попречи да направи нещата както трябва. Майка му не страдаше от подобни предразсъдъци — а и как би могла? Родена и отгледана в гнездо на усойници от типа на Птолемей Авлет, нейната представа за власт бе да остави досадната администрация на другите, а въпросните други най-вероятно бяха толкова добри ласкатели, колкото некадърни във всяко друго отношение.

Знаеше много добре какви са ограниченията на майка му. Знаеше също и защо тя се опитва да лиши Антоний от римската му същност, от независимостта и личната му преценка. Единствено властта над целия свят бе в състояние да я задоволи и именно затова тя виждаше в Рим свой враг. И с пълно право. Мощ като римската нямаше да й се покори без война. О, защо не беше по-голям! Тогава можеше да се изправи срещу Клеопатра като наистина равен на нея и твърдо да заяви, че онова, което тя иска за него, няма нищо общо със собствените му желания. Но не беше споделял предпочитанията си с нея — разбираше, че тя няма да му обърне внимание, защото ще си помисли, че това са само детски капризи. А той не беше дете — никога не е бил дете! Надарен с преждевременно развития ум на баща си и царско положение от най-ранна възраст, той се хвърляше към познанието като прегладняло куче към локва кръв, не за друго, а просто от любов към ученето. Всеки факт се приемаше, запомняше се, за да бъде извикан в случай на нужда и анализиран, след като бъдат натрупани достатъчно познания по въпроса. Цезарион обаче не бе влюбен във властта и не знаеше дали същото не се бе отнасяло и за баща му. Понякога подозираше, че е точно така. Цезар се бе издигнал до олимпийски висоти, защото всичко друго щеше да означава за него изгнание и заличаване на името му от римските анали. Участ, с която той никога не би се примирил. И в същото време Цезарион усещаше, че баща му не се е мъчел да оцелее на всяка цена. „Моят татко, когото си спомням така ясно. И сега силното му, високо тяло изниква пред очите ми. Моят татко, от когото отчаяно се нуждая. Антоний е възхитителен мъж, но не е Цезар. Иска ми се татко ми да е тук и да ме съветва, а това е невъзможно“.

Набрал смелост, Цезарион намери Клеопатра и се опита да й каже всичко това, но, както и очакваше, нищо не се получи. Тя се засмя, ощипа бузата му, целуна го нежно и му каза да бяга и да прави каквото правят момчетата на неговата възраст. Засегнат, сам, без никого, към когото да може да се обърне, мислено той се отдръпна още повече от майка си и започна да не идва на вечеря. Изобщо не му хрумна, че би могъл да се обърне към Антоний. Гледаше на него като на жертва на Клеопатра и не смяташе, че реакцията му ще бъде по-различна от тази на майка му. Пропуснатите вечери започнаха да зачестяват в точна пропорция с все по-безмилостния терор на Клеопатра спрямо съпруга й, към когото тя вече се отнасяше по-скоро като към син, отколкото като към партньор в начинанията й.

Имаше обаче и радостни дни, понякога продължаващи по-дълго. През януари царицата извади „Филопатър“ от дока му и отплава по Нил до Първия праг, макар че не беше сезон за проверка на Нилометъра. Цезарион бе възхитен. Беше пътувал по същите места и преди, но като малък. Сега вече беше достатъчно голям да оцени всеки нюанс от изживяното, от собствената си божественост до простотата на живота покрай могъщата река. Фактите бяха запомнени. По-късно, когато станеше истински фараон, щеше да даде на тези хора един по-добър живот. По негово настояване спряха в Коптос и продължиха по керванния път до Миос Хормос на Арабския залив. Искаше му се да се отбият по по-дългия път до Береника надолу по залива, но Клеопатра отказа. Египетските кораби потегляха от Миос Хормос и Береника за Индия и Тапробан, за да се върнат натоварени с подправки, пипер, океански перли, сапфири и рубини. Тук се намираха и корабите, плаващи до Африканския рог. Те докарваха слонова кост, канела, мирта и благовония от африканския бряг около носа. Специални кервани превозваха злато и скъпоценности по суша от Етиопия и Нубия до полуострова. Районът бе твърде скалист, а по Нил имаше твърде много прагове и бързеи, за да се използва реката.

На връщане надолу по течението спряха в Мемфис, влязоха в светилището на Птах и разгледаха тунелите със съкровищата, които се разклоняваха и продължаваха далеч към полетата с пирамидите. Цезарион и Антоний не ги бяха виждали, а Ха’ем, който бе техен водач, се погрижи Антоний да не разбере как и откъде се стига до входа. Той бе със завързани очи и прие всичко като голяма шега, докато превръзката не беше свалена и той не видя богатството на Египет. За Цезарион шокът бе още по-голям. Той нямаше ни най-малка представа какви богатства има тук и през остатъка от пътуването се чудеше на пестеливостта на майка си. Спокойно можеше да нахрани до пръсване цяла Александрия, а мърмореше за някаква си жалка дажба зърно!

— Не мога да разбера това — промърмори той на Антоний, докато „Филопатър“ влизаше в Царското пристанище.

Забележка, от която Антоний избухна в смях.

Завладяването на Илирик трябваше да отнеме три години, но първата — същата, в която Антоний трябваше да бъде старши консул — беше най-трудната, просто защото трябваше да се научат как да си свършат работата. Като всяко друго начинание на Октавиан, и това бе планирано толкова прилежно, колкото изобщо беше възможно за военна кампания. По време на осъществяването й губернатор на Отсамна Галия беше Гай Антистий Вет, който трябваше да се справи с непокорните племена от долината на Саласи до северозападната граница. Макар че Отсамна Галия се намираше на стотици мили от Илирик, Октавиан не искаше никаква част от нея да бъде оставена на милостта на варварите, а саласите продължаваха да създават проблеми.

Същинската кампания бе разделена на три отделни театъра — един на море и два на сушата.

Възвърналият си благоразположението на властта Менодор получи командването на Адриатическия флот. Неговата задача бе да прочисти островите срещу Истрия и Далмация и да се разправи с либурнийските пирати. Статилий Таурус пое командването на групата легиони, които поеха на изток от Аквилея през прохода при връх Окра към градчето Емона и нататък до притоците на река Савус. Тези земи се обитаваха от тауриските и техните съюзници, които непрекъснато тормозеха Аквилея и Тергесте. Агрипа трябваше да поеме на югозапад от Тергесте към земите на далматите и град Сения. След това Октавиан лично щеше да поеме командването, да обърне на изток, да прекоси планините и да се спусне към река Колапис. После трябваше да продължи към Сисция при сливането на Колапис и Савус. Това беше най-дивата и непозната част от региона.