Пропагандата започна доста преди началото на кампанията, защото покоряването на Илирик бе част от Октавиановия замисъл да покаже недвусмислено на Италия и Рим, че той и единствено той се грижи за безопасността и благосъстоянието им. След като Отсамна Галия бъдеше освободена от външни заплахи, цялата северна Италия щеше да бъде сигурна като останалата част от полуострова.

След като остави Меценат да управлява Рим под безразличния поглед на консулите, Октавиан отплава от Анкона за Тергесте, откъдето продължи по суша към легионите на Агрипа. Илирик го потресе. Макар да бе свикнал с гъстите гори, тези тук приличаха повече на безкрайната пустош на германските лесове, отколкото на всичко, което беше виждал в Италия или някое друго цивилизовано място. Влажни, сумрачни и невъобразимо гъсти, гигантските лесове продължаваха безкрайно, а неравната земя под короните на дърветата беше тъй лишена от светлина, че по нея растяха единствено папрати и гъби. Местните жители — япудите, ловуваха елени, мечки, вълци, зубри и диви котки — някои за храна, а други — за да предпазят жалките си села. Само на отделни сечища разравяха земята и отглеждаха просо и шпелта, от които приготвяха подобие на хляб. Жените гледаха малко птици, но храната бе еднообразна и не особено питателна. Стоките, които се продаваха в единствения емпориум Наупорт, бяха предимно мечи кожи и злато, добивано от реки като Коркора и Колапис.

Октавиан намери Агрипа в Авендо, който се бе предал само при вида на легионите и мощната обсадна техника.

Авендо беше последното мирно завоевание. Когато легионите започнаха да пресичат хребетите на Капела, горите се оказаха обрасли с толкова гъсти храсталаци, че се оказа невъзможно да преминат, без да изсекат път.

— Нищо чудно, че по-отдалечени от Италия страни са умиротворени, а Илирик си остава незавоюван — каза Октавиан на Агрипа. — Струва ми се, че дори божественият ми баща би пребледнял при вида на това ужасно място. — Той потрепери. — Ние също напредваме, изложени на известен риск от нападение. Храсталакът е толкова гъст, че е невъзможно да се разпознае дали някъде напред не ни чака засада.

— Така е — каза Агрипа и зачака какво ще предложи Цезар.

— Няма ли да е по-добре да пратим няколко кохорти горе по билата от двете ни страни? Биха могли да забележат евентуални неприятели на някое сечище.

— Добра тактика, Цезаре — със задоволство отбеляза Агрипа.

Октавиан се ухили.

— Не предполагаше, че ще се сетя, нали?

— Никога не съм те подценявал, Цезаре. Прекалено много изненади криеш.

Изпратените по билата кохорти осуетиха няколко засади. Терпон падна, следваше Метулум. Той беше най-голямото селище в района, с яко дървено укрепление на върха на една висока двеста стъпки скала. Портите бяха залостени, жителите му — войнствено настроени.

— Мислиш ли, че ще успееш да го превземеш? — обърна се Агрипа към Октавиан.

— Не знам. Сигурен съм обаче, че ти ще се справиш.

— Не, защото няма да съм тук. Таурус е изправен пред дилема — дали да продължава на изток, или да обърне на север към Панония.

— В интерес на Рим е и двете области да бъдат умиротворени, така че по-добре иди и му помогни да реши. Но ще ми липсваш!

Октавиан разучи подробно Метулум и реши, че най-добрият начин да превземе града е като издигне насип от дъното на долината до върха на дървената стена, издигаща се на двеста стъпки нагоре. Легионерите започнаха да копаят енергично и да трупат твърдата като скала почва. Жителите на града обаче, които преди години бяха заловили обсадни инструменти и техника от Авъл Габиний, използваха по предназначение чудесните си римски лопати и подкопаха насипа. Прояден от безброй тунели, той се срина. Октавиан го вдигна отново, но този път не плътно до скалите на Метулум. Сега могилата се издигаше свободно, подсилена от всички страни с яки подпори. До нея бе издигната втора. Военните инженери, обучени да използват всички налични материали, започнаха да изграждат дървено скеле между скалите на крепостта и насипите. Когато достигнеше нужната височина, то щеше да поддържа четири подвижни моста от насипите до стените. Всеки от мостовете щеше да е достатъчно широк, за да позволи преминаването на редица от осем войника, което щеше да осигури мощна атака от самото начало.

Агрипа се върна тъкмо за атаката и огледа замислено стореното.

— Аварикум в по-малки мащаби и по-паянтов — рече той.

Октавиан го погледна съкрушен.

— Не съм ли се справил? По друг начин ли трябваше да бъде? Марк, да не пропиляваме живота на войниците! Ако нещо не е наред, махни го, моля те! Ще намериш по-добро решение.

— Не, не, добре е — успокои го Агрипа. — Аварикум е бил град със стени murus Gallicus51 и дори на Божествения Юлий е бил нужен, цял месец, за да построи дървената платформа. Това ще бъде достатъчно за Метулум.

Много неща зависеха от илирийската кампания на Октавиан — и те далеч не се изчерпваха с политиката. Осем години бяха минали от Филипи и въпреки кампанията срещу Секст Помпей някои хора още му се присмиваха, че е глупак и не смее да се изправи срещу вражески войници. Астмата му най-сетне бе изчезнала и едва ли щеше да се появи във влажна и гориста местност като тази. Той бе убеден, че бракът му с Ливия Друзила го е излекувал — вярваше на египетския лекар Хапд’ефан’е, който се грижеше за божествения му баща и според когото най-доброто лекарство е щастливият домашен живот.

В Илирик трябваше да си изкове нова репутация — репутацията на храбър войник. Не на генерал, а на човек, сражавал се в първите редици с меч и щит, както неведнъж бе правил и божественият му баща. Налагаше се да намери подходяща възможност, но засега не успяваше. Постъпката му трябваше да бъде спонтанна и драматична, да се забележи от сражаващите се около него — нещо наистина изключително, достойно да бъде разказвано от легион на легион. Така най-сетне щеше да се освободи от петното за Филипи. И щеше да има белези, които да показва на всички.

Възможността му се отвори по време на атаката срещу Метулум, на сутринта след завръщането на Агрипа. В отчаяното си желание да се отърват от римляните, жителите на града бяха прокопали тунел под крепостта и в полунощ се появиха в основата на скелето. Срязаха основните носещи греди, но не докрай. Целта им бе конструкцията да рухне под тежестта на легионерите върху спускаемите мостове.

Три от четирите моста се счупиха и десетки войници изпопадаха в пропастта. По една щастлива случайност Октавиан се намираше недалеч от останалия мост. Когато войниците започнаха да се колебаят и заотстъпваха, той грабна един щит, изтегли меча си и изтича към предната редица.

— Хайде, момчета! — викна Октавиан. — Цезар е тук, ще се справите!

Появата му извърши чудо. Войниците нададоха възторжени викове, призоваха Марс Непобедимия и водени от Октавиан, се втурнаха по моста. Почти успяха. Непосредствено под стената мостът поддаде с ужасен трясък. Октавиан и войниците зад него полетяха надолу.

Не мога да умра! — повтаряше непрекъснато част от ума му, все още без да е изгубил самообладание. Докато падаше от конструкцията, успя да се хване за края на една разбита подпора и се задържа достатъчно дълго, за да види друга под себе си и така от подпора на подпора успя да се спусне двеста стъпки надолу. Ръката му сякаш бе извадена от ставата си, по дланите и подлакътниците му се бяха забили трески, дясното му коляно посрещна един страховит удар, но в крайна сметка той успя да стигне покритата с мъх земя под гредите.

Обезумели войници се отскубнаха от купчината и закрещяха на ужасените си другари, че Цезар е ранен, но жив. Докато го измъкваха, като се мъчеха да не засегнат десния му крак, пристигна Агрипа. Беше побелял като платно.

Октавиан погледна кръга лица над себе си, изгарящ от болка, но твърдо решен да не се показва като мамино детенце.