— Да. А също и Божественият Юлий, Цезаре. Той ще подсили положението ти.
На Нова година клетвата беше разпратена из цяла Италия, от Алпите до свода, носа и петата на ботуша. В Рим тя се появи на трибуната на Форума, в съдилището на градския претор, на всички кръстовища, където имаше светилища на ларите, на всеки пазар за месо, риба, плодове, зеленчуци, зехтин, зърно и подправки и по големите градски порти от Капена до Квиринал.
Кълна се в Юпитер Добрия и Всемогъщия, в Слънцето, в Земята, в Татко Либер, във Веста на домашното огнище, в ларите и пенатите, в Марс, в Белона и Нерион, в Божествения Юлий, в боговете и героите, основали и помагали на народа на Рим и Италия в техните борби, че ще смятам за свои приятели и врагове онези, които император Гай Юлий Цезар, Синът на Божествения, смята за свои приятели и врагове. Кълна се, че ще работя на страната на император Гай Юлий Цезар, Сина на Божествения, във войната му срещу царица Клеопатра и цар Птолемей Египетски, както и в полза на всички други, положили тази клетва, дори с цената на моя живот, живота на децата и родителите ми, а също и на имуществото ми. Ако благодарение на делото на император Гай Юлий Цезар, Сина на Божествения, Египет бъде победен, кълна се да му бъда верен не като клиент, а като приятел. Полагам тази клетва и ще я предавам на колкото се може повече хора. Кълна се честно и знам, че вярата ми ще ме възнагради. Отрека ли се, нека ми отнемат живота, децата, родителите и имуществото ми. Тъй да бъде. Заклех се.
Обнародването на клетвата предизвика сензация, защото Октавиан не я беше обявил предварително, тя просто се появи. До нея стоеше човек на Меценат или Октавиан, натоварен да отговаря на въпроси и да бъде свидетел на полагането й. Имаше също и писар, който записваше имената на заклелите се. Междувременно мълвата за неволното предателство на Марк Антоний се бе разпространила навсякъде. Хората знаеха, че вината не е негова и че войната е започната от Египет. Антоний беше котешката лапа на Клеопатра, нейното оръжие на унищожението, пазено заключено и упоено, за да служи на плътските й страсти и на бойното поле. Злословията по неин адрес се множаха, докато хората не започнаха да я смятат за нечовешко чудовище, което използва като сексуална играчка дори и сина си Птолемей „Цезар“. За египетските владетели инцестът беше нещо обичайно — за римляните нямаше нещо по-чуждо от това. Ако Марк Антоний приемаше подобно нещо, значи вече не беше римлянин.
Клетвата приличаше на малка вълничка, устремена навътре в морето. Малцина я яхнаха веднага, но започнаха да убеждават и други да сторят като тях — и се надигна огромна вълна. Всички Октавианови легиони се заклеха, екипажите и гребците на корабите му — също. Накрая клетва положиха и всички сенатори, тъй като много добре си даваха сметка, че неполагането й бързо се превръщаше в доказателство за държавна измяна. Единственото изключение бе Полион, той отказа. Верен на думата си, Октавиан не потърси отмъщение. Възраженията срещу данъка престанаха. Вече всички искаха единствено да победят Клеопатра и Птолемей — победата означаваше и отмяна на данъка.
Агрипа, Статилий Таурус, Месала Корвин и останалите генерали и адмирали бяха изпратени при частите си. Октавиан също се приготви да напусне града.
— Меценате, ти ще управляваш Рим и Италия от мое име — каза той, без да осъзнава, че през последните няколко месеца е пораснал и се е променил. Миналият септември той беше навършил тридесет и една и това му личеше — лицето му бе силно и спокойно, все още красиво, но и мъжествено.
— Сенатът никога няма да го допусне — отвърна Меценат.
Октавиан се ухили.
— Сенатът няма да е тук, скъпи ми Меценате. Вземам го със себе си на кампанията.
— Богове! — тихо възкликна Меценат. — Стотици сенатори, та това си е жива рецепта за полудяване!
— Ни най-малко. Имам работа за всички тях и докато са под мой надзор, няма да безделничат в Рим и да замислят поредната пакост.
— Прав си.
— Винаги съм прав.
25.
Клеопатра изпадна в ужасно неудобно положение, което се влоши още повече, когато двамата с Антоний потеглиха от Ефес към Атина. В основата на безпокойствието й бе убеждението, че Антоний не й съобщава всичките си мисли и планове. Всеки път, когато тя си фантазираше как ще раздава правосъдие от Капитолия в Рим, в неговите очи проблясваше весела искрица — сигурен белег, че той не вярва в това. Да, Антоний беше стигнал до заключението, че Октавиан трябва да бъде спрян и че войната е единственият начин да постигне това, но Клеопатра не можеше да бъде сигурна за плановете му относно Рим. И макар винаги да беше заставал на нейна страна при диспутите в командирската шатра, той го правеше така, сякаш те нямаха особено значение — сякаш за него бе по-важно да угажда на нея, отколкото да се грижи за настроението на легатите си. Освен това се беше обиграл в отбиването на обвиненията й в нелоялност. Антоний застаряваше, страдаше от пропуски в паметта, но дали наистина вярваше, че Цезарион ще стане цар на Рим? Клеопатра не беше сигурна в това.
Само деветнадесет от тридесетте легиона отплаваха към Западна Гърция. Останалите единадесет трябваше да се настанят в Сирия и Македония. Сухопътните сили на Антоний обаче бяха допълнени от четиридесет хиляди пехотинци и конници от царете клиенти, повечето от които бяха дошли лично в Ефес само за да научат, че няма да съпровождат Антоний и Клеопатра до Атина. Вместо това трябваше сами да се доберат до военния театър в Западна Гърция. А това не се хареса на нито един от тях.
Марк Антоний нарочно беше решил да пътува отделно от дребните владетели — той се боеше, че ако видят поведението на Клеопатра в командирската шатра, те ще влошат положението му, като застанат на нейна страна срещу неговите римски генерали. Само той знаеше колко отчаяна бе ситуацията, защото единствен бе напълно наясно с твърдото желание на египетската си съпруга да има думата по всички въпроси. А всичко туй беше толкова глупаво! Желанията на Клеопатра и на генералите обикновено се припокриваха. Проблемът беше, че нито тя, нито те искаха да признаят това.
Гай Юлий Цезар веднага би напипал слабостта му като командващ, но сред хората на Антоний единствено Канидий имаше представа за нея. Той обаче бе пренебрегван заради ниския си произход. Просто казано, Антоний можеше да командва сражение, но не и кампания. Твърдата му увереност, че нещата така или иначе ще се развият добре, създаваше проблеми със снабдяването, логистиката като цяло беше непрекъснато загърбвана. Освен това Антоний бе твърде зает да се грижи за доброто настроение на Клеопатра, за да мисли за екипировка и продукти. Основната му енергия бе посветена на това да й обръща възможно повече внимание. Хората му преценяваха това като слабост, докато истинската слабост на Антоний беше неспособността му да я убие и да конфискува военната каса. И любовта, и нагласата му за честна игра не му позволяваха подобно нещо.
Окрилена от надмощието си над Антоний, Клеопатра нарочно провокираше генералите, като искаше от него какви ли не доказателства за верността му, без изобщо да разбира, че с всеки изминал ден поведението й правеше задачата на Антоний много по-трудна, а собственото й присъствие — все по-нежелано.
На Самос изведнъж му хрумна да спрат за известно време и да се позабавляват. Легатите му продължиха към Атина и той остана сам с Клеопатра. Египтянката го смяташе за пияница?
Толкова по-добре — по-голямата част от виното в чашата му тайно се изливаше в нощното гърне от масивно злато, което тя му бе подарила. Собствено, сочеше ликуващо Клеопатра, имаше орел и буквите SPQR на дъното, така че да може да се облекчава върху Рим. Резултатът беше гневна тирада и едно счупено гърне, но преди това тази вест отлетя до Италия и Октавиан я използва с пълна сила.
Другата неприятност беше растящото й убеждение, че Антоний всъщност не е никакъв военен гений. Тя не можеше да разбере, че собственото й поведение не му позволяваше да воюва със стария си плам и заслужен авторитет. Да, накрая той постигаше целта си, но постоянните кавги изтощаваха бойния му дух.
