— Ти винаги трябва да си над отмъщението, Цезаре.

— Много добре знам това. — Той се разсмя. — Веднага след Филипи се замислих сериозно за Сула и божествения ми баща, опитах се да разбера къде е била тяхната грешка. И осъзнах, че те обичаха да живеят пищно, екстравагантно и да управляват с желязна ръка Сената и народните събрания. Затова реших да бъда тих и кротък и да управлявам Рим като един скъп и обичан от всички баща.

Белона беше първото римско божество на войната още от времето, когато боговете на Рим били чисти сили без облик и пол. Другото й име било Нерион, още по-загадъчна същност, тясно преплетена с по-късния бог на войната Марс. Когато й посветил храм, за да спечели Белона на своя страна по време на Етруските и Самнитските войни, Апий Клавдий Слепия поставил статуя в сградата. И статуята, и постройката бяха хубави и добре поддържани, боядисани в живи цветове, които се обновяваха най-редовно. Тъй като в рамките на померия за война не можеше да се говори, храмът на Белона и прилежащата му площ се намираше на Марсово поле, извън свещената граница. Подобно на всички римски храмове, този също се издигаше върху висок подиум. За да влезе вътре, човек трябваше да изкачи двадесет стъпала, разделени на две части по десет. Върху широката ивица между двете стълбища, точно по средата, се издигаше правоъгълен стълб от червен мрамор с височина четири стъпки. Долу пред стълбите имаше цял югер калдъръм. Границите му се очертаваха от фалически плинти56, върху които бяха поставени статуите на велики римски военачалници — Фабий Максим Кунктатор, Апий Клавдий Цекус, Сципион Африкански, Емилий Павел, Сципион Емилиан, Гай Марий, Божествения Юлий Цезар и много други, всички изрисувани и оцветени като живи.

Двайсетте фециали се събраха на стъпалата на храма, наблюдавани от сенатори, конници, представители на Третата, Четвъртата и Петата класи и неколцина от простолюдието. Не се беше събрал целият Сенат, но Меценат бе подбрал внимателно присъстващите и се бе погрижил да бъдат достатъчно, за да разпространят вестта из всички слоеве на обществото. Така жителите на Субура и Есквилин бяха представени толкова добре, колкото и живеещите на Палатин и Карини.

Присъстваха и жреческите колегии, и ликторите в Рим, така че налице беше една пъстра навалица от тоги с червени и пурпурни ивици, кръгли шапки и бели заострени шлемове, а някои понтифици и авгури бяха забулили главите си с тогите.

Фециалите носеха еднакви червени тоги на голо според древния обичай, главите им също бяха непокрити. Вербенарият държеше тревите и пръстта от Капитолий и стоеше редом до старейшината, чиято роля беше в самия край на ритуала. В по-голямата си част дългата церемония се състоеше в декламации на език, който беше толкова стар, че вече никой не го разбираше. Декламиращият жрец определено бе усъвършенствал неразбираемото бърборене — никой не искаше да допусне грешка, тъй като и най-малкото объркване означаваше, че всичко трябва да започне отначало. Жертвеното животно беше дребно диво прасе, убито от четвърти жрец с кремъчен нож, по-древен и от Египет.

Накрая старейшината влезе в храма и се появи с копие във формата на лист с почерняла от времето дръжка. Слезе по горните десет стъпала и застана пред малкия стълб, вдигнал копието за мятане. Сребърният му връх проблясваше в мразовития ярък ден.

— Рим, ти си в опасност! — извика той. — Ето пред мен вражеската територия, пазена от римски пълководци! Обявявам името на тази вражеска територия — Египет! С хвърлянето на копието ние, Сенатът и римският народ, обявяваме свещена война на Египет в лицето на неговите цар и царица!

Копието се отдели от ръката му, прелетя над стълба и падна посред откритото пространство, обявено за вражеска територия. Там се вееше знаме и старейшината се показа като великолепен воин — копието се заби в пръстта непосредствено под него. Надигна се радостен рев и присъстващите започнаха да хвърлят по копието мънички дървени кукли.

Октавиан стоеше отстрани с другите жреци и гледаше представлението със задоволство. То беше старо, внушително, изцяло в духа на древните обичаи. Сега Рим бе официално във война, но не срещу римлянин. Враговете бяха Царицата на зверовете и Птолемей XV Цезар, владетели на Египет. Да, да! Какъв късмет, че бе успял да направи Агрипа старейшина на фециалите! А нима от Меценат не стана добър, макар и малко кекав вербенарий?

Октавиан тръгна към дома си, заобиколен от стотици клиенти, страшно доволен от настъпилата промяна. Дори плутократите — нима най-богатите не бяха най-неохотните данъкоплатци? — днес изглеждаха особено благоразположени към него, макар че това щеше да продължи само до първото плащане. Той беше завършил приготовленията по събирането на данъците — имаше списъци, които описваха доходите на всеки гражданин и се обновяваха на всеки пет години. По закон това бе задължение на цензорите, но от няколко десетилетия те бяха занемарили тази си работа. Като триумвир на Запада през последните десет години, Октавиан бе поел задълженията им и се беше погрижил да обнови данните за всеки гражданин. Събирането на новия данък беше сложна работа, която изискваше голяма сграда — Портик Минуция на Марсово поле.

Той смяташе да превърне първия ден на плащане в нещо като фестивал, но без забавления, а с патриотична атмосфера. Колонадите и дворът на Портик Минуция бяха украсени с алени знамена с надписа SPQR, афиши на женска фигура с оголени гърди, глава на чакал и животински лапи, които тъпчеха надписа в безформена маса. На друго знаме бе изобразен безумно грозен младеж с Двойната корона в червено и бяло и надпис ТОВА ЛИ Е СИНЪТ НА БОЖЕСТВЕНИЯ ЮЛИЙ? НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!

Когато слънцето се издигна над Есквилин, се появи процесия, водена от Октавиан, облечен в тържествената си жреческа тога и лавров венец на главата — символ на триумфиращите генерали. Зад него вървеше Агрипа, също с венец, вдигнал украсената тояга на авгур и облечен в тога в червено и пурпур. Следваха Меценат, Статилий Таурус, Корнелий Гал, Месала Корвин, Калвизий Сабин, Домиций Калвин, банкерите Балбии и Опий и други от най-верните му поддръжници. Това обаче беше недостатъчно за Октавиан и той бе поставил три жени между себе си и Агрипа. Ливия Друзила и Октавия носеха одеждите на весталки, което поставяше третата — Скрибония — в сянка. Октавиан направи голямо представление, като плати своите двадесет и пет процента, възлизащи на повече от двеста таланта, макар че не изнесе торби с монети. Достатъчна беше разписката от банкерите му.

Ливия Друзила пристъпи към масата.

— Аз съм римски гражданин! — силно извика тя. — Като жена не плащам данъци, но сега искам да платя, защото така ще попреча на Клеопатра Египетска да превърне любимия ни Рим в пустиня, в която няма да има нито хора, нито пари! Давам за тази кауза двеста таланта!

Октавия произнесе същата реч и плати същата сума, но Скрибония можеше да си позволи само петдесет таланта. Това нямаше значение. Бързо насъбралата се тълпа вече викаше толкова силно, че напълно заглуши Агрипа, който плати осемстотин таланта.

Добра работа за деня.

Но не така педантична и фина като тази, която Октавиан и съпругата му свършиха при подготвянето на клетвата за вярност.

— О-о-ох! — въздъхна Октавиан, докато четеше оригиналната клетва, положена от Марк Ливий Друз преди шейсет години. — Как да поискам от хората да се закълнат като мои клиенти, както е сторил Друз!

— Италийците не са имали патрони по онова време, защото не са били римски граждани. Днес всеки си има патрон.

— Знам, знам! Колко богове ще ползваме?

— Повече от Слънцето, Земята и Татко Либер. Друз е използвал повече, макар да ми се вижда странно, че сред тях фигурира и Марс — по негово време не е имало военна заплаха.

— Мисля, че той е знаел, че ще се стигне до война — каза Октавиан и вдигна писеца. — Ларите и пенатите, какво ще кажеш?