Избухна истинска буря. Сенаторите наскачаха от местата си, крещяха и размахваха юмруци.

Попликола изчака страстите да се успокоят.

— Не вярвам на нито една дума! — извика той. — Това е фалшификат! Как иначе би могъл да се добереш до него, Октавиане?

— Изтръгнах го от весталките, които го защитаваха самоотвержено — спокойно отвърна Октавиан и метна завещанието на Попликола, който го улови и се опита да го навие. — Не се занимавай с началото и средата, Луций Гелий. Виж направо края. Разгледай печата.

С треперещи ръце Попликола докосна печата, който беше непокътнат, защото Октавиан го бе изрязал внимателно. После прочете клаузата за третирането и погребването на тялото на Антоний. Преглътна, затрепери и захвърли дългия свитък.

— Трябва да ида при него и да го вразумя — каза той и се изправи тромаво на крака. Заплака открито, обърна се към редиците и протегна напред треперещи ръце. — Кой ще дойде с мен?

Желаещите бяха малцина. Излезлите с Попликола напуснаха под съскането и ругатните на останалите. Сенатът най-сетне бе убеден, че Марк Антоний вече не е римлянин, че е омагьосан от Клеопатра и че се готви да нахлуе в родината си заради нея.

— Какъв триумф само! — възкликна Октавиан пред Ливия Друзила, когато се прибра у дома, яхнал раменете на Агрипа и Корнелий Гал. Пред входа обаче ги отпрати с Меценат и Статилий Таурус, като ги покани на вечеря на следващия ден. Сладки неща като победата трябваше да бъдат споделени първо със съпругата, чийто лукав замисъл бе направил задачата далеч по-лесна. Октавиан нямаше да успее да принуди Апулея и останалите весталки да му покажат къде точно се намира завещанието, а не би посмял да преобърне цялото хранилище. Трябваше предварително да знае къде точно се намира свитъкът.

— Никога не съм се съмнявала в резултата, Цезаре — каза Ливия и се притисна в него. — Ти винаги ще контролираш Рим.

Той изсумтя и умърлушено отпусна рамене.

— Това е все още под въпрос, мила моя. Новината за предателството на Антоний ще ми помогне да събера данъците, но те ще си останат непопулярни, докато не успея да убедя цялата страна, че алтернативата е Рим да бъде превърнат в египетско владение, управлявано според египетските закони. Което ще означава край на безплатната зърнена дажба, на цирковете, на търговията, на римската автономия за всички класи. Римляните още не са разбрали това и се боя, че няма да успея да им го обясня, преди отгоре им да се стовари египетската брадва, размахвана от умелите ръце на Антоний. Трябва да накарам хората да разберат, че това не е гражданска война! А война с чужденец, който се представя за римлянин.

— Накарай агентите си да го повтарят до призляване, Цезаре. Разкрий им действията на Антоний с най-прости думи — хората се нуждаят от тях за да разберат — рече Ливия Друзила. — Но това не е всичко, нали?

— Да. Вече не съм триумвир и ако в началото на войната нещата тръгнат против мен, някой амбициозен властолюбец от първия ред ще ме свали… Ливия Друзила, едва успявам да задържа властта! Ами ако Полион реши отново да влезе в играта заедно с Публий Вентидий?

— Цезаре, стига с тези мрачни мисли! Трябва да покажеш на всички, че това ще бъде война с чужденец. Има ли начин да го направиш?

— Има един, но не е достатъчен — рече той. — Когато републиката е била съвсем млада, за уреждане на въпросите на войната и мира при агресора се изпращали фециали54. Старейшината им бил следван от вербенарий55 и носел треви и пръст от Капитолий. Те осигурявали магическа закрила на жреците. После обаче този обичай станал много тромав и вместо него започнали да провеждат голяма церемония пред храма на Белона. Смятам да я съживя и да събера колкото се може повече зрители. Това ще бъде поне някакво начало, но далеч не и край.

— Откъде знаеш всичко това? — полюбопитства Ливия.

— Божественият Юлий ми го разказа. Той беше голям познавач на старите религиозни обичаи. Цяла група се интересуваше от тази тема — Божественият Юлий, Цицерон, Нигидий Фигул, вероятно и Апий Клавдий Пулхер. Божественият Юлий ми сподели уж на шега, че винаги го е сърбяло да отслужи церемонията, но все не намирал време.

— В такъв случай ти трябва да го направиш вместо него, Цезаре.

— Ще го направя.

— Добре! Какво друго? — попита тя.

— Не се сещам за нищо, освен за повсеместна пропаганда. Тя обаче няма да направи положението ми по-сигурно.

Очите й се разшириха и погледът й се впери в пространството, после тя си пое дъх.

— Цезаре, аз съм внучка на Марк Ливий Друз — народния трибун, който почти предотвратил Италийската война, като предложил закон, даващ римско гражданство на всички италийци. Само убийството му попречило това да стане. Спомням си, че ми показаха ножа — противно, гадно острие, използвано за рязане на кожа. Друз умирал дни наред и крещял от болка.

Той се взираше напрегнато в лицето й. Не беше сигурен накъде бие тя, но вътрешно усещаше, че това, което предстоеше, щеше да бъде от огромно значение. Понякога неговата Ливия Друзила имаше моменти на ясновидство, но дори и да не беше ясновидство, пак беше нещо плашещо, неземно.

— Продължавай — подкани я той.

— Убийството на Друз нямало да бъде наложително, ако той не бил направил нещо необичайно, нещо, което го издигнало толкова високо, че само смъртта била в състояние да го свали оттам. Той тайно положил свещена клетва за лична вярност към всички италийци без гражданство. Ако бяха приели законопроекта му, цяла Италия щяла да му бъде клиент и той щял да стане толкова силен, че би могъл да управлява като пожизнен диктатор, стига да пожелае. Никога няма да разберем дали е имал подобно намерение. — Тя прехапа устни с погледа си на ясновидка. — Чудя се… възможно ли е да поискаш жителите на Рим и Италия да се закълнат в лична вярност към теб?

Октавиан беше замръзнал, а сега започна да трепери. На челото му изби пот, която влезе в очите му и го опари като киселина.

— Ливия Друзила! Как ти хрумна това?

— Сигурно фактът, че съм му внучка, въпреки че баща ми е бил негов осиновен син. Нали разбираш, това винаги е било част от семейната история. Друз, най-храбрият от храбрите.

— Полион… Салустий… някой би трябвало да е запазил думите на клетвата в историята си за онова време.

Тя се усмихна.

— Не е нужно да оставяме нещата в ръцете на хора като тях. Мога да ти я кажа, знам я наизуст.

— Недей! Още не. Напиши ми я, после ми помогни да я преправя така, че да отговаря на моите нужди, те са различни от тези на Друз. Ще уредя церемонията с фециалите колкото се може по-скоро и ще пусна агентите да приказват. Ще удрям непрекъснато по Царицата на зверовете, ще накарам Меценат да измисли какви ли не поквари, да състави списък на любовници и ужасни престъпления. И когато тя върви на триумфа ми, никой няма да изпитва съжаление към нея. Клеопатра е толкова дребна и крехка, че всеки, който я види би изпитал жалост към нея, освен ако предварително не я познава като чудовище — съчетание от харпия, фурия, сирена и горгона. Ще кача Антоний на магаре с лице към задника му и ще сложа рога на главата му. Ще го лиша от възможността да изглежда благороден — или римлянин.

— Отклоняваш се от темата — нежно се обади тя.

— О! Да, вярно. На Нова година ставам старши консул, така че към края на декември ще разлепя афиши във всеки град, градче и село от Алпите до свода, носа и петата на ботуша. Ще обявя клетвата и смирено ще помоля всеки, който желае, да я положи. Никакви увещания, никакви награди. Трябва да бъде чисто и напълно доброволно действие. Ако искат да се освободят от заплахата на Клеопатра, хората трябва да се закълнат да ме подкрепят, докато не си свърша работата. А ако се закълнат достатъчно много, никой няма да посмее да ме свали, да ме лиши от правомощията ми. Ако хора като Полион откажат, няма да ги наказвам — нито сега, нито в бъдеще.