— Остани тук, докато умреш, Марк Антоний — замоли го Ха’ем.

— Не, искам да я гледам, докато умра. Отнесете ме при нея.

Първо се качиха двама балсаматори заедно с инструментите си, но останаха от другата страна. Двама други положиха Антоний в застланата с червени одеяла кошница. Жреците долу издигнаха кошницата и когато тя стигна отвора, я издърпаха по специално приготвените греди. После я спуснаха от другата страна с помощта на първите двама балсаматори.

Клеопатра очакваше да види Антоний безжизнен, отлично подготвен за смъртта и без видими рани.

— Клеопатра! — ахна той. — Казаха ми, че си мъртва!

— Любов моя, любов моя! Още си жив!

— Не е ли подигравка? — Опита се да се засмее, но от гърлото му се разнесе клокочене. — Мамка му! Гърдите ми са пълни с кръв.

— Поставете го на леглото ми — нареди тя на жреците и се засуети около тях, докато не го положиха, както подобава. Алената туника не издаваше кръвта като белите одеяла, върху които лежеше, но през своите тридесет и девет години тя бе виждала премного кръв и не се ужасяваше от нея. Докато жреците хирурзи не смъкнаха туниката с намерението да превържат по-стегнато раната, за да спрат кръвотечението. Щом видя прекрасното му тяло, разкъсано от дългата тънка рана под ребрата, Клеопатра стисна зъби, за да потисне вика на протест, първия бодеж на мъката. Той щеше да умре… е, тя го очакваше. Но не беше подготвена за това тук. Болката в очите му, внезапната агония, която го накара да се опъне като лък, докато жреците се мъчеха да го превържат. Ръката му смазваше пръстите й, почти трошеше костите, но тя знаеше, че докосването му дава сили, и търпеше.

След като го настаниха колкото бе възможно по-удобно, тя придърпа един стол до леглото, седна и му заговори тихо и нежно. Изпълненият му с наслада поглед нито за миг не се откъсна от лицето й. Минута след минута, час след час, тя му помагаше да пресече Реката, както се изрази той, дълбоко в себе си все още римлянин.

— Наистина ли ще вървиш с мен в Царството на мъртвите?

— Много скоро, любов моя.

— Как ще те намеря?

— Аз ще те намеря. Просто седни на някое прекрасно място и чакай.

— По-добра участ от вечния сън.

— Да. Ще бъдем заедно.

— Цезар също е бог. Ще трябва ли да те споделям с него?

— Не, Цезар е от римските богове. Той няма да бъде там.

Мина много време, преди Антоний да събере смелост да й разкаже за случилото се на хиподрума.

— Войниците ми дезертираха, Клеопатра. До последния човек.

— Значи не е имало битка.

— Не. Паднах на меча си.

— По-добре твоя, отколкото този на Октавиан.

— И аз така си помислих. Но е тъй отегчително! Бавно, тъй бавно.

— Скоро всичко ще свърши, любов моя. Казах ли ти, че те обичам? Казах ли ти колко много те обичам?

— Да, и най-сетне ти вярвам.

Преходът от живот към смърт бе тъй неуловим, че тя не осъзна какво се е случило, докато не се наведе да погледне отблизо очите му и не видя, че зениците му са огромни и покрити с тънка златна патина. Марк Антоний го нямаше. Тя държеше в ръцете си просто обвивка, онази част, която той бе изоставил.

Писък изпълни гробницата. Нейният писък. Виеше като животно, скубеше кичури от косата си, разкъса дрехата си, докато не оголи гърдите си и ги раздра с нокти, плачеше и се удряше, напълно обезумяла.

Когато решиха, че може сериозно да се нарани, Хармия и Ирас извикаха балсаматорите и насила наляха в гърлото на Клеопатра сироп от мак. Едва след като бе упоена и се вцепени, жреците успяха да пренесат тялото на Марк Антоний в гробната му камера и да започнат балсамирането.

Беше тъмно. На Антоний му трябваха единайсет часа, за да умре, но когато това стана, той отново беше старият Антоний, великият Антоний. В смъртта най-сетне бе намерил себе си.

Цезарион продължи спокойно по пътя за Мемфис, макар че двамата възрастни македонски слуги го увещаваха да вземе корабчето до Леонтополис на Пелузийския ръкав. Така според тях щяха да избегнат риска да се натъкнат на армията на Октавиан, а и пътят до Нил бил по-къс.

— Ама че глупости, Праксис! — разсмя се младежът. — Най-късият път до Нил е пътят до Мемфис.

— Само когато по него не се движи римска армия, сине на Ра.

— И стига си ме наричал така! Аз съм Парменед от Александрия, младши банкер, тръгнал да инспектира сметките на Царската банка в Коптос.

„Жалко, че мама настоя да взема тези двама пазачи“ — помисли си Цезарион, макар че в крайна сметка това нямаше особено значение. Той знаеше точно къде отива и какво ще направи. На първо място, няма да изостави мама — що за син би постъпил по подобен начин? Навремето са били свързани с връв, през която в него е влизала нейната кръв, докато е лежал в нежната топла течност, която тя му бе осигурила. И дори след прерязването й връвта си оставаше — невидима, но способна да се разтегли през целия свят. Разбира се, тя си мислеше, че когато го изпрати в една толкова далечна страна, той нямаше да може да разбере нито обичаите, нито езика й. Той обаче мислеше за нея, когато потегли с пълното съзнание, че ще иде другаде и ще направи нещо съвсем различно.

На оживеното разклонение за Шедия Цезарион жизнерадостно се сбогува със своите спътници, обърна камилата и препусна в галоп по пътя към Мемфис.

— Бррр, бррр! — подканваше той животното и притискаше здраво крака в предната част на седлото, за да не падне. Походката на камилата беше необичайна — и двата й крака от едната страна се изнасяха едновременно напред и тя се люлееше като в кораб при странично вълнение.

— Трябва да го настигнем — въздъхна Праксис.

— Бррр! Бррр! — и двамата мъже се втурнаха да догонят бързо отдалечаващия се Цезарион.

Няколко мили по-нататък, тъкмо когато пазачите го настигаха, той видя армията на Октавиан. Дръпна юздите на камилата и тя премина в раван, след което отби от пътя. Никой не му обърна внимание. Войниците и офицерите бяха погълнати от маршовите си песни — знаеха, че дългият хиляда мили преход е към края си и ги очаква хубав лагер — добра храна, александрийски момичета, които ще се отдадат доброволно или насила, и несъмнено много мънички златни статуетки за награда.

Омаяният Цезарион забеляза, че войниците променят ритъма на думите, за да го поддържат в такт с марша си — леви — десни, леви — десни. Докато напредваше бавно напред, той осъзна, че всяка кохорта си има своя песен и че някои войници с добри гласове и повечко дарба измислят нови думи и ги изпяват между хоровите изпълнения. Беше виждал армията на Антоний в Египет и Антиохия, но неговите войници нямаха подобни маршови песни. Може би защото не бяха на марш. Песните го караха да се размърда, дори когато думите не бяха особено ласкателни към майка му, която като че ли беше основната им тема. Вещица, брантия, свиня, пинтия, курва на жреците, царица на лъжите.

А! Ето го и аленото генералско знаме, носено на дълъг прът от мъж, наметнат с лъвска кожа. Когато генералът опъваше шатрата си, знамето се забиваше до нея. Октавиан, най-сетне! Подобно на останалите легати, той вървеше пеш, облечен доста неугледно в кафява кожена ризница. Златната коса щеше да го издаде, ако го нямаше аленото знаме. Толкова е… дребен! Най-много пет и половина стъпки, помисли си изуменият Цезарион. Слаб, загорял, с красиво лице, без обаче да е женствен. Малките му грозни ръце се движеха в ритъм с този път не мръсната песен на кохортата отпред.