В края на адриатическото лято вятърът беше по-предсказуем, отколкото във всеки друг сезон — сутрин духаше от запад, а около пладне идеше от северозапад, като набираше все повече сила с обръщането си към север.

Октавиан и Агрипа не бяха пропуснали знаците на предстоящата битка, макар че нито един съгледвач не съобщи за товаренето на платната, водата и храната на транспортните кораби. Ако знаеха и това, те щяха да предприемат контрамерки и да осуетят бягството. При създалото се положение просто приеха, че противникът се е уморил да стои на едно място и най-сетне е решил да заложи всичко и да се помъчи да разбие Агрипа по море.

— Стратегията на Антоний е проста — каза Агрипа на Октавиан в командирската шатра. — Ще трябва да пробие моята линия в северния край и да принуди корабите да отстъпят на юг или надалеч от твоя лагер на сушата и моята база в Комарския залив. Сухопътната му армия ще атакува твоя лагер и морската база, при това с добри изгледи за успех. Моята стратегия е също толкова проста. Трябва да му попреча да огъне строя. Който спечели надпреварата на северния фланг, печели и битката.

— В такъв случай вятърът е по-скоро на наша страна, отколкото на негова — рече Октавиан, който едва стоеше на едно място от вълнение.

— Да. На моя страна е и размерът, Цезаре. Чудовищните пентери на Антоний са твърде бавни. Той е великанът Антей, а ние — като Херкулес, същинско джудже в сравнение с него — ухили се Агрипа. — Антоний явно е забравил, че Херкулес вдигнал Антей от майка му Гея. Е, Антей няма да може да черпи сили от земята в една морска битка.

— Дай ми да командвам южния фланг — каза Октавиан. — Отказвам да остана на сушата и всички да ме наричат страхливец. А ако съм достатъчно далеч от центъра на сражението, няма да попреча на тактиката ти, дори и да направя някоя неволна грешка. Колко легионери смяташ да използваш, Агрипа? Като се има предвид, че в случай на успех Антоний ще нападне лагера и пристанището ни?

— Трийсет и пет хиляди. Всеки кораб ще има харпакс, за да може да придърпа онези чудовища отдалеч, както и колкото се може повече подвижни мостове. Имаме предимството, че войниците ни са обучени като морски пехотинци — а Антоний така и не си направи този труд за своите. Цезаре, няма смисъл да стоиш на южния край. По-добре ела като втори командващ на борда на моята либурна. Надявам се, че няма да се противопоставяш на заповедите ми.

— О, благодаря за комплимента! Кога ще бъде сражението?

— По всичко личи, че утре. Ще бъдем готови.

На втория ден на септември Марк Антоний изведе корабите си от Амбракия, разделени на шест ескадри, като лично водеше най-северната от тях. Десният му (северен) фланг се състоеше от три от шестте ескадри, във всяка от които имаше по петдесет и пет масивни пентери. Втори командващ му бе Попликола. Агрипа беше подредил корабите си по-далеч от брега, отколкото очакваше Антоний, затова му се наложи да гребе повече, отколкото му се искаше. Към средата на сутринта той достигна нужното разстояние и даде почивка на гребците. Битката можеше да започне едва по пладне, когато вятърът започваше да се променя и да духа от север-северозапад.

Клеопатра с транспортните кораби използва предимството от разстоянието и се придвижи в устието на залива, сякаш за да послужи като резерва. Тя се надяваше, че поради неочаквано голямото разстояние от брега Агрипа няма да забележи, че на корабите са натоварени войници.

Вятърът започна да се променя. И двете страни наблегнаха на веслата и загребаха отчаяно на север. Корабите в северния край се разтеглиха в линия, в която между тежките пентери на Антоний имаше по-големи интервали, отколкото между либурните на Агрипа.

Надпреварата беше оспорвана. Нито една от страните не успяваше да накара другата да обърне по посока на вятъра. Вместо това между двете крайни ескадри се завърза сражение. „Антония“ и флагманският кораб на Агрипа „Божественият Юлий“ започнаха първи и само миг по-късно шест пъргави либурни се бяха вкопчили в „Антония“ и го влачеха към себе си. Когато намери време да се огледа, Антоний откри, че десет от корабите му също са в беда, нападнати от либурни. Някои горяха. Нямаше значение, че не могат да бъдат пробити и потопени — огънят можеше да се справи с тях. Войниците от подобните на прилепала либурни започнаха да се изсипват на палубата на „Антония“. Антоний реши да изостави кораба. Видя, че Клеопатра и транспортните съдове са се измъкнали от залива и плават с вдигнати платна на юг, подпомагани от свежия северозападен вятър. Той скочи в катера и полетя с пълна скорост покрай либурните.

Никой на борда на „Божествения Юлий“ не забеляза катера, който се бе отдалечил на половин миля, когато „Антония“ се предаде. Луций Гелий Попликола и другите две ескадри от десния фланг на Антоний се предадоха без бой, а Марк Лурий, който командваше центъра, обърна корабите си и загреба обратно към залива. Южният край бе под командването на Гай Сосий, който последва примера на Лурий.

Това беше пълно поражение, не битка, а посмешище. В нея участваха над седемстотин кораба, но от тях се бяха сражавали по-малко от двадесет.

Всъщност станалото беше толкова невъобразимо, че Агрипа и Октавиан бяха убедени, че това е някакъв трик и че на другия ден срещу тях ще бъде използвана друга тактика. Затова корабите на Агрипа останаха в бойна готовност през цялата нощ и изгубиха всички шансове да настигнат Клеопатра и четиридесетте хиляди римски войници.

Когато на следващия ден не последва нищо хитроумно, Агрипа се върна в Комарския залив и заедно с Октавиан отиде да види пленниците.

От Попликола научиха шокиращата истина — Антоний дезертирал от поста си и последвал бягащата Клеопатра.

— Всичко е заради онази жена! — врещеше Попликола. — Антоний изобщо нямаше намерение да се бие! Веднага след превземането на „Антония“ той скочи в катера и се втурна да настигне Клеопатра.

— Невъзможно! — възкликна Октавиан.

— Казвам ти, видях го с очите си! И тогава си казах — защо да предавам на гибел войниците и екипажа? Да се предадем ми се видя по-почтено. Надявам се да имаш предвид тази проява на здрав разум.

— Ще я напиша на паметника ти — сърдечно обеща Октавиан и се обърна към германците. — Искам да бъде екзекутиран незабавно. Погрижете се.

Единствено Сосий избягна тази участ. Арунций се застъпи за него и Октавиан го послуша.

Оказа се, че Канидий се беше опитал да убеди сухопътната армия да атакува лагера на Октавиан, но никой, освен него не бе пожелал да се бие. Войниците не искаха също така да напуснат лагера и да потеглят на изток. Канидий изчезна, докато представителите на легионите уговаряха примирието. Октавиан изпрати чуждестранните войници по домовете им и намери земя в Гърция и Македония за римляните.

— Няма да позволя на нито един от вас да замърсява Италия с разказите си — каза той на техните представители. — Политиката ми е политика на снизходителност, но вие никога няма да се приберете в родината си. Научете се да обичате Изтока като господаря си Антоний.

Накараха Гай Сосий да положи клетвата за вярност и го предупредиха никога да не противоречи на „официалната“ версия на Октавиан за битката при Акциум.

— Оставям те жив при едно условие — мълчание от този момент до погребалната ти клада. И не забравяй, че мога да я запаля, когато реша.

— Имам нужда от разходка — каза Октавиан на Агрипа два нундина след Акциум. — Освен това искам компания, така че не си търси извинения. Разчистването върви по график, така че тук няма нужда от теб.

— Ти си винаги преди всеки и всичко, Цезаре. Къде искаш да се разходим?

— Където и да е, само че по-далеч. Пфу! Вонята на лайна, пикня и толкова много мъже е направо непоносима. Поне да имаше и малко привкус на кръв, но няма. Безкръвната битка при Акциум!