— Тогава нека първо да пояздим на север, докато се отдалечим достатъчно от Амбракия, за да можем да дишаме.

— Чудесна идея!

Яздиха два часа и оставиха зад себе си набраздения от вълнички Комарски залив. Когато навсякъде около тях се виждаше вече само гора, Агрипа спря край един поток, който проблясваше на шарената сянка. Водата се спускаше по скалите и се разбиваше на пяна, от покритите с мъх брегове се носеше сладката миризма на пръст.

— Ето тук — каза Агрипа.

— Но тук не става за разходки.

— Знам, но я виж онези две чудни скали ето там. Можем да седнем един срещу друг и да поговорим. Да поговорим, не да вървим. Нали това искаш всъщност!

— Безстрашният Агрипа! — разсмя се Октавиан и седна. — Прав си, както винаги. Тук е спокойно, уединено, предразполага към размисъл. Единственият шум е от потока, но и той е като мелодия.

— Взех мях разредено вино. От фалернското, което така ти харесва.

— Верният Агрипа! — Октавиан отпи и подаде мяха на приятеля си. — Идеално е!

— Изплюй какво те мъчи, Цезаре.

— Поне в последно време нямам пристъпи на астма. — Той въздъхна и опъна крака. — Безкръвната битка при Акциум — участваха десет вражески кораба от общо четиристотин, като само два бяха подпалени и потопени. Най-много стотина загинали, ако има и толкова. И заради това обложих жителите на Рим и Италия с двайсет и пет процента, че дори в момента събираме предварително данъка за догодина! Ще ме проклинат и може би дори ще ме разкъсат на парчета, когато им кажа, че парите им са отишли за битка, която всъщност не се е състояла. Дори не мога да им покажа Марк Антоний или Клеопатра! Откраднаха ми победата, отплаваха. А аз като пълен глупак надцених Антоний и останах тук да го победя, вместо да хукна да го гоня.

— Стига, Цезаре, всичко е свършено. Познавам те — ще успееш да превърнеш Акциум в триумф.

— Тормозя се дни наред и искам да споделя идеите си с теб, защото ще ми отговориш честно. — Той взе няколко камъчета и започна да ги подрежда на скалата. — Не виждам друга възможност, освен да раздуем Акциум в нещо достойно за Омиров химн. Двата флота се сблъскали като титани от северния край до южния, заради това загинали Попликола, Лурий и останалите. Само Сосий оцелял. Нека Арунций си мисли, че застъпничеството му го е спасило — ти вече знаеш как стоят нещата. Антоний се сражавал геройски на борда на „Антония“ и бил на път да победи в своя край, когато с периферното си зрение забелязал как Клеопатра предателски напуска битката — и него самия. Все още бил тъй упоен, че внезапно изпаднал в паника, скочил в катера и полетял след нея като пес след разгонена кучка. Много от адмиралите му го видели как я гони с викове — гласът на Октавиан мина във фалцет: — „Клеопатра, не ме изоставяй! Моля те, не ме изоставяй!“. Навсякъде във водата се носели трупове, морето почервеняло от кръв, копия и стрели разпенвали водата, но катерът с Марк Антоний преминал през клането по дирите на Клеопатра. След това адмиралите му изгубили кураж. И ти, несравними Агрипа, си смазал враговете.

— Дотук добре — каза Агрипа и надигна отново мяха. — А по-нататък?

— Антоний настига кораба на Клеопатра и се качва на борда. Извинявай, че минавам в сегашно време — винаги ми е по-лесно, когато съшивам нещо, истината за което никога няма да стане известна — каза майсторът на бродериите. — Внезапно обаче идва на себе си, спомня си катастрофата, която напуснал като последния страхливец… ще го науча аз него, да ме обвинява в страхливост при Филипи! Сега е негов ред — спомня си катастрофата, от която избягал, вие от мъка, покрива глава с плаща си и три дни седи на палубата, без да помръдне. Клеопатра му дава противоотрови, умолява го да слезе долу в покоите й, но той не помръдва, напълно съсипан от страхливостта си. Хиляди жертви, при това по негова вина!

— Прилича ми на боклучавите епически поеми, които си купуват момичетата — обади се Агрипа.

— Нали? Обаче готов ли си да се обзаложиш, че Рим и Италия няма да се хванат на тази?

— Не съм чак толкова глупав. Ще се хванат, дори ще си купят луксозното издание. Ако и Меценат добави няколко цветисти израза, то ще се превърне в шедьовър.

— Определено би трябвало да намали негодуванието срещу мен заради войната. Хората обичат да виждат за какво са отишли парите им.

— Доста чувствителна тема, Цезаре. Как смяташ да върнеш дълговете си? Клеопатра е победена и нямаш извинения да оставиш данъка. И същевременно докато тя е жива, ти няма да намериш покой. Тя ще се въоръжи и ще направи нов опит, независимо дали Антоний е с нея или не. Желанието й е така нареченият син на Божествения Юлий да управлява света, а не Антоний. Така че — какво става с парите?

— На първо време ще изстискам царете клиенти на Антоний, докато не почервенеят и очите им не изскочат. В краен случай ще нападна Египет.

Агрипа хвърли поглед към слънцето между клоните на дърветата и се изправи.

— Време е да се връщаме, Цезаре. Тъмното ще ни свари. Ако се вярва на Атик, а той би трябвало да е наясно, тези гори са пълни с мечки и вълци.

Около триста от бойните кораби на Антоний останаха невредими, макар че всички транспортни съдове бяха изчезнали с Клеопатра. Отначало Октавиан смяташе да ги изгори, беше се влюбил в малките смъртоносни либурни и вече бе убеден, че бъдещето принадлежи на тях. Времето на масивните квинквереми бе минало. После реши да запази шейсет от чудовищата като мярка срещу растящото в западната част на Нашето море пиратство. Изпрати ги във Форум Юлии, колонията — пристанище от ветерани на Цезар на границата между Лигурия и провинция Галия. Останалите бяха изкарани на суша в Амбракия и изгорени. Наложи се да изгорят и огромния брой тарани, които носеха. Най-внушителните бяха запазени, за да украсят една колона пред храма на Божествения Юлий на Форума, а останалите — разпратени из цяла Италия, за да напомнят на данъкоплатците, че заплахата е била истинска.

Агрипа трябваше да се върне в Италия и да се заеме с настаняването на ветераните, които на стари години винаги ставаха агресивни след победа. Сенатът също бе пратен в Рим и замина с благодарност. Пътуването през морето означаваше неудобства дори за онези, които участваха в Антониевия анти-Сенат. Снизхождението бе характерният за деня белег на политиката. След екзекутирането на адмиралите безспорният владетел на Рим обяви, че само още трима ще бъдат обезглавени — Канидий, както и Децим Турулий и Касий Пармензис, които бяха последните двама живи убийци на Божествения Юлий.

Самият Октавиан смяташе да продължи с легионите по суша към Египет и по пътя да привика царете клиенти. Това обаче не стана. От Рим долетя тревожната новина, че синът на Лепид Марк крои планове да свали победителя от Акциум. След като подкара легионите на изток под командването на Статилий Таурус, Октавиан се пребори със зимните ветрове на Адриатика и се върна в Италия. Прекосяването й бе най-лошото след онова паметно пътуване непосредствено след убийството на Божествения Юлий, но сега поне астмата беше престанала да го измъчва, така че той се чувстваше сравнително добре.

От Брундизиум продължи по Апиевия път в двуколка, теглена от четири галопиращи мулета, отби по Латинския път при Теанум Сидицинум, за да избегне сеещите треска Помптински блата. Стигна града за един нундин само за да открие, че напразно е бил целия път. Гай Меценат се бе справил със ситуацията по-рано и от пристигането на Агрипа. Марк Лепид и съпругата му Сервилия Вация се бяха самоубили.

— Ама че странно — каза Октавиан на Меценат и Агрипа. — Сервилия Вация навремето беше сгодена за мен.

Верни на себе си, ветераните бяха неспокойни и се бунтуваха. Октавиан се справи с тях, като излезе безстрашно сред огромните лагери около Капуа, облечен с тога и лавров венец на главата. Усмихваше се, махаше с ръце, на висок глас хвалеше доблестта и верността им пред всички, които можеха да го чуят, като междувременно намери подходящите хора и успя да се спазари с тях. Тъй като представителите на легионите винаги бяха най-незадоволителните войници, колкото мързеливи, толкова и алчни, с тях можеше да говори за пари и земя.