Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— След седем-осем години освободените ветерани няма да получават земя, така че бъдете благодарни, че всички вие днес ще получите добри парцели — рече им той. — Учредявам нова военна хазна, отделна от хазната под храма на Сатурн в Рим. Сенатът ще вкарва пари в нея с лихва от десет процента. Войниците също ще влагат средства. В този момент секретарите ми изчисляват колко пари ще са нужни, за да бъде тя платежоспособна, дори докато плаща пенсии. Самите пенсии ще бъдат щедри и към тях ще има допълнителна сума, която ще зависи от служебното досие на войника. За земя обаче не може да става и дума.

— Майната му на бъдещето — с типичната си простащина се обади Торнаций, който бе главният в групата. — Ние сме тук за земя и за големи парични премии — и то веднага, Цезаре.

— Знам за какво сте тук, но нямам възможност да изпълня исканията ви, докато не стигна до Египет и не победя Царицата на зверовете. Именно там е плячката, която може да ви осигури онова, което желаете — сърдечно каза Октавиан и вдигна ръка. — Не, Торнаций, не! Няма смисъл да спориш, още по-малко — да се държиш агресивно. В момента и Рим, и аз нямаме нито една сестерция за вас. Докато сте в лагера, ще имате храна и удобен подслон, но започнете ли да предизвиквате неприятности, ще бъдете обвинени в предателство. Чакайте! Търпение! Ще си получите наградите, но не сега.

— Това не е достатъчно — каза Торнаций.

— Трябва да бъде. Издадох укази до всеки град и градче в Кампания, че ако войници направят опит да ги разграбят, Сенатът и римският народ позволява срещу тях да бъдат използвани всякакви мерки. Никой няма да търпи разбунтували се войници и се съмнявам, че ти, Торнаций, имаш достатъчно влияние сред всичките ми легионери, за да поведеш всеобщо въстание.

— Блъфираш — промърмори Торнаций.

— Не блъфирам. Точно в този момент мои укази пътуват към всеки лагер около Капуа. С тях обяснявам на хората затрудненото си положение и ги моля за търпение. Като цяло повечето от войниците имат здрав разум. И ще ме разберат.

Торнаций и колегите му се свиха и си затраяха, след като осъзнаха, че повечето от войниците са готови да изчакат двете години, за които ги молеше Октавиан.

— Записа ли имената им? — попита той Агрипа.

— Разбира се, Цезаре. Ще изчезнат тихомълком.

— Надявах се, че ще можеш да останеш — каза Ливия Друзила на съпруга си.

— Не мога, мила моя, и дума не може да става. Не мога да позволя на Клеопатра да започне да се въоръжава. Въпреки че Сенатът отново е тук, няма опасност за метеж. Щом войниците в Капуа си дадат сметка, че никога повече няма да видят представителите си, ще започнат да се държат, както подобава. А и Агрипа ще се отбива редовно там, така че никой амбициозен сенатор няма да успее да събере армия.

— Хората започват да свикват ти да стоиш начело на Рим — усмихнато рече тя. — Дори чувам някои да казват, че носиш късмет на града и че си успял въпреки всичко да ги опазиш — от Секст Помпей, а сега и от Клеопатра. Почти никой не споменава Антоний.

— Нямам представа къде се намира той. Не е в Александрия при онази жена.

Загадката се реши няколко дни по-късно, когато от Киренайка пристигна писмо от Гай Корнелий Гал.

Щом пристигнах в Киренайка, Пинарий предаде флота и четирите си легиона — пишеше Гал. — Беше получил заповед от Антоний да тръгне на изток през Либия към Паретоний, но явно не му е харесало да подражава на Катон Утикенски и да измине стотици мили покрай пустинния бряг. Затова си останал на мястото. Когато ми показа заповедта на Антоний, разбрах защо не е потеглил. Антоний иска една последна битка, с него още не е свършено. Повиках транспортни кораби и когато пристигнат, ще натоваря легионите и ще продължа към Александрия, ескортиран от флота на Пинарий. Това обаче няма да стане преди пролетта и преди да съм получил вест от теб. А, забравих да спомена, че самият Антоний смятал да се срещне с Пинарий и войските му в Паретоний.

— Типичен поет — изсумтя Агрипа. — Много думи без капка логика.

— Как е Атика? — смени темата Октавиан.

— Зле, откакто татко й сложи край на живота си. Странна работа. Държи се повече като негова вдовица, отколкото като дъщеря. Не яде, пие прекалено много, не обръща внимание на малката Випсания, сякаш не харесва детето. Наредил съм да я следят, защото не искам да си пререже китките в банята. Парите й ще станат мои. Опитах се да я убедя да ги припише на Випсания — винаги може да се намери изключение според закона за унаследяването от жени — но тя отказа. Ако обаче се случи нещо с нея, ще прехвърля състоянието на Випсания.

Така Октавия се сдоби с още едно дете. Атика взе отрова и умря в агония три дни след разговора между Агрипа и Октавиан. Верен на думата си, Агрипа прехвърли всички нейни средства на името на детето, което направи Випсания изключително добра партия за брак.

Октавиан откри у самия себе си любов към децата. Макар да не можеше да се мери с чувството на Октавия, неговото също бе силно и покровителствено. Когато Антил се опита да избяга и беше върнат, не получи наказание. Всеки път, когато Октавиан бе у дома за вечеря, цялата детска участваше в угощението. Заедно с Випсания децата ставаха дванадесет — Октавия определено не преувеличаваше, когато каза на брат си, че се нуждае от втори чифт майчински ръце.

За Ливия Друзила настана време да реши кое дете за кое ще се ожени. Тя хвана Октавиан натясно и го принуди да слуша.

— Разбира се, Антил и Юл ще трябва да си намерят жени някъде другаде — каза тя с онази компетентна и категорична физиономия, която казваше на Октавиан, че всякакви спорове са излишни. — Тиберий може да се ожени за Випсания. Състоянието й е огромно, а и той я харесва.

— А Друз?

— За Тонила. И те се харесват един друг. — Тя прочисти гърлото си и го изгледа сериозно. — Марцел трябва да се ожени за Юлия.

Октавиан се намръщи.

— Но те са първи братовчеди, Ливия Друзила. Божественият Юлий не одобряваше браковете между първи братовчеди.

— Твоята дъщеря, Цезаре, е некоронована царица. Който и да се ожени за нея, ако не е член на фамилията, ще представлява заплаха за теб. Онзи, който се ожени за дъщерята на Цезар, ще бъде твой наследник.

— Права си, както винаги. — Той въздъхна. — Добре тогава, да бъдат Марцел и Юлия.

— При Антония нещата са ясни — Луций Ахенобарб. Не че аз бих избрала точно тази двойка, но тя се намираше под опеката на баща си при сключването на годежа, а ти обеща да го почетеш.

— А Марция, дъщерята на Атия? — Октавиан все още не понасяше мисълта за нея и за предателството на майка си.

— Това оставям на теб.

— В такъв случай нека се ожени за някой неизвестен, за предпочитане от провинциите. Може дори да не е римски гражданин. В края на краищата, Антоний омъжи своя дъщеря за такъв — Питодор Тралски. Остава Марцела.

— Мислех си за Агрипа.

— Агрипа ли? Та той почти може да й бъде баща!

— Знам това, глупачето ми! Но тя е влюбена в него, не си ли забелязал? Луни, въздишки, цял ден съзерцава бюста му, който си купи на пазара.

— Това няма да продължи дълго. Агрипа не става за младо момиче.

— Да, бе! Тя е тъмна, Атика бе кестенява, тя е гальовна, Атика беше чепата, тя е прекрасна, Атика бе… така де, най-обикновена. Освен това така Агрипа ще влезе сред първите фамилии на Рим, където му е мястото. Как иначе би могъл да попадне там?

Знаеше, че е победен.

— Добре, скъпа. Марцела ще се омъжи за Агрипа. Но не и преди да навърши осемнайсет, което означава, че разполага с една година да й мине влюбването. Ако стане така, бракът няма да се състои, така че засега да не споменаваме нищо за него. Ясно ли е?

— Напълно — измърка тя.

146
{"b":"282876","o":1}