— Обичам те! — прекъсна го тя. — Антоний, не си и помисляй, че не те обичам! А Цезарион… Цезарион… — Тя се запъна, твърде объркана от новия Антоний, за да измисли някакви аргументи.

Той хвана ръцете й и ги погали.

— Всичко е наред, Клеопатра. Разбирам те — каза нежно и се усмихна. Очите му се напълниха със сълзи, устните му потръпнаха. — И аз, бедният глупак, ще сторя каквото поискаш. Такава е участта на всеки мъж, влюбен във властна жена. Просто ми дай правото да го правя с бистър ум. — Сълзите изчезнаха и той се разсмя. — Което означава, че повече няма да посегна към виното! Не мога да обуздая склонността си към удоволствия, но пия само на пиршества. Мога да карам и без вино, което означава, че когато съм нужен, ще бъда на линия — за теб, за Ахенобарб или за Попликола… както и за Октавия.

Тя примигна и поклати глава.

— Изненада ме. Какво друго си забелязал?

— Тайна. Назначих Планк за губернатор на Сирия — смени темата той. — Сосий иска да се върне в Рим. А Тиций ще поведе сирийския ми флот към Милет с проконсулски правомощия. Той ще се справи със Секст Помпей. — Антоний се разсмя. — Виждаш ли, любов моя? Права си, както винаги. Ето че вече се нуждая от флот!

— Какви са заповедите на Тиций? — подозрително попита тя.

— Да ми доведе Секст в Антиохия.

— За церемониална екзекуция ли?

— Ах вие, източни монарси! Как само обичате екзекуциите! И без това ще строиш кораби, така че може да ми потрябва като адмирал — лукаво рече Антоний. — Едва ли ще се намери по-добър от него.

— Имам поръчение за теб, скъпа моя — каза Октавиан на сестра си по време на вечеря.

Тя замръзна, продължавайки да държи малкото парче агнешко, чиято възхитителна тънка коричка от мазнина беше подправена с горчица и пипер. Думите му прекъснаха мислите й, които се въртяха около промените във вечерното меню на Октавиан, откакто се беше оженил за Ливия Друзила. Най-изтънчените и вкусни ястия! И в същото време много добре си даваше сметка, че нищо не се прахосва, от безбожната заплата на готвача до парите, похарчени за продукти и подправки. Ливия Друзила сама пазаруваше и се пазареше здравата. На готвача пък и през ум не му минаваше да кръшка или да отмъква продукти за собствената си кухня. Ливия Друзила го държеше непрекъснато под око.

— Поръчение ли, Цезаре? — попита тя и внимателно отхапа повече месо, отколкото мазнина.

— Да. Какво ще кажеш да се разходиш до Атина и да видиш съпруга си?

Октавия грейна.

— О, Цезаре, разбира се!

— И аз си помислих, че няма да имаш нищо против. — Той намигна на Меценат. — Имам и задача, с която никой друг не би се справил по-добре.

Тя сбърчи вежда.

— Задача? Това поръчение ли ще рече?

— Понякога — сериозно отвърна Октавиан.

— Какво трябва да сторя?

— Да закараш на Антоний две хиляди подбрани войници — най-добрите от най-добрите, — а също така седемдесет нови кораба, голям таран, три по-малки, двеста балисти, двеста големи катапулта и двеста скорпиона.

— Богове! Аз ли трябва да командвам цялото това… множество? — попита тя с блеснали очи.

— Страшно обичам да те виждам тъй щастлива, но не. Гай Фонтей изгаря от нетърпение да се върне при Антоний, така че той ще бъде командирът — отвърна Октавиан и захрупа стрък керевиз. — Ти можеш да занесеш на Антоний писмо от мен.

— Сигурна съм, че ще се зарадва на подаръците.

— Не толкова, колкото на теб, бих казал — поклати пръст Октавиан. Погледът му се премести от Октавия към кушетката на Меценат и Агрипа и се спря малко тъжно върху втория. Рядко се случваше плановете му да се объркат, но с този определено бе станало точно това. Къде беше сгрешил?

Всичко започна от факта, че Агрипа е ерген и Ливия Друзила бе решила, че това не може да продължава така. Дори и да бе сметнала погледа му за твърде чувствен, когато се спираше върху нея, тя запази тази информация за себе си и просто съобщи на Октавиан, че е крайно време Агрипа да се ожени. Без да подозира нищо, той се замисли върху думите й и реши, че както винаги тя има право. Агрипа вече разполагаше с достатъчно богатства, земя и имоти, така че никой баща не би сметнал, че търси брак по сметка. Освен това той беше много привлекателен на външен вид. Трудно можеше да се намери жена на възраст от петнадесет до петдесет, която да не запърха с мигли в негово присъствие. За съжаление той никога не забелязваше това. Никакви светски приказки, сковано държане в обществото — такъв беше Агрипа. Жените припадаха по него, а той се прозяваше — или още по-лошо, омиташе се навън.

Когато Октавиан отвори дума за ергенството му, той примигна и го погледна смутено.

— Да не намекваш, че трябва да се оженя?

— Всъщност, да. Ти си най-важният човек в Рим след мен, а въпреки това живееш като някой от онези източни отшелници. Лагерна койка вместо легло, повече брони, отколкото тоги, без нито една прислужница в домакинството — каза Октавиан и се изкиска. — А засърби ли те, начесваш се с някое недодялано момиче от село, с което не можеш да останеш за постоянно. Не ме разбирай погрешно, Агрипа, не искам да кажа, че трябва да изоставиш недодяланите селски момичета. А просто, че ти е време да се ожениш.

— Никоя не би ме поискала — изтърси той.

— Много грешиш, ако искаш да знаеш! Скъпи ми Агрипа, изглеждаш добре, богат си, имаш положение. Та ти си бивш консул!

— Да, но нямам нужния произход, Цезаре. И не представлявам интерес за разните надути момичета на име Клавдия, Емилия, Семпрония или Домиция. Ако кажат да, то ще е само заради приятелството ми с теб. Идеята за съпруга, която ме гледа отвисоко, никак не ми допада.

— Тогава погледни малко по-надолу, но съвсем малко — не преставаше Октавиан. — Намерил съм идеалната жена за теб.

Агрипа го изгледа подозрително.

— Това да не е работа на Ливия Друзила?

— Не, честна дума! Идеята си е изцяло моя.

— И коя е тя?

Октавиан пое дълбоко дъх.

— Дъщерята на Атик — тържествуващо рече той. — Идеална е, Агрипа, наистина идеална! Не е от сенаторската класа, макар че това е само защото татко й предпочита да прави пари не от политиката. Има кръвна връзка със Сесилии Метелиите, така че е достатъчно благородна. При това е наследница на едно от най-големите богатства в Рим!

— Твърде е млада. Знаеш ли изобщо как изглежда?

— На седемнайсет е, скоро ще навърши осемнайсет. И да, виждал съм я. По-скоро красива, отколкото симпатична, с хубава фигура и изключително добре образована, както може и да се очаква от дъщеря на Атик.

— Да чете ли предпочита, или да пазарува?

— Да чете.

Напрегнатото лице се отпусна мъничко.

— Е, това е добре. Тъмна или светла?

— Средна работа.

— О.

— Виж, ако имах някоя по-възрастна, щях да ти я предложа с благословията ми! — викна Октавиан и размаха ръце.

— Наистина ли? Наистина ли би го направил, Цезаре?

— Разбира се, че бих го направил! Но тъй като нямам, ще вземеш ли Цецилия Атика, или не?

— Никога не бих събрал смелост да поискам ръката й.

— Аз ще се оправя с това. Ще я вземеш ли?

— Май нямам кой знае какъв избор, така че… да, ще я взема.

Така и стана, макар че Октавиан не бе осъзнал колко неохотно се е съгласил младоженецът. Агрипа беше самостоятелен от тринадесетгодишен. На двадесет и седем вече бе станал твърд като бетона, с който така обичаше да експериментира. Като се изключи компанията на Октавиан и донякъде на Ливия Друзила, той бе кисел, мълчалив и винаги бдителен. Изглеждаше много добре, че се жени, още повече че невястата, подобно на всички нейни приятелки, бе влюбена във великолепния и недостижим Марк Випсаний Агрипа.

Месец след сватбата високата изящна лилия, както я наричаше Ливия Друзила, се спаружи и повехна. Момичето изля мъките си в съчувственото ухо на Ливия, а тя на свой ред ги изсипа в ухото на Октавиан.

— Истинска катастрофа! — извика тя. — Горката Атика смята, че не я зачита за нищо — дори не разговаря с нея! А идеята му за любене е… е… прости ми, че ще бъда вулгарна, любов моя! — е като жребец с кобила! Хапе я по врата и… и… е, ще го оставя на въображението ти. За щастие — мрачно продължи тя — не удовлетворявал много често плътските си нагони.