Канидий млъкна, но щом Клеопатра понечи да се обади, той вдигна ръка така заповеднически, че тя премълча. А останалите глупаци поглъщаха всяка негова дума!

— Твое величество — продължи Канидий, обръщайки се направо към нея, — знаеш, че съм бил най-силният ти поддръжник. Но това вече не е така. Времето показа, че в една кампания няма място за жени, още по-малко в командирската шатра. Присъствието ти тук предизвика разпри, гняв и противопоставяне. Благодарение на теб изгубихме ценни хора и още по-ценно време. Това, че си тук, лишава римските войници от тяхната жизненост и воля за победа. Полът ти създаде толкова много проблеми, че дори да беше Юлий Цезар — а ти определено не си — присъствието ти е непоносим товар за Антоний и генералите му. Затова твърдо казвам, че трябва незабавно да се прибереш в Египет.

— Няма да направя такова нещо! — извика Клеопатра и скочи на крака. — Как смееш, Канидий! Тази война се води с моите пари! Няма да се прибера, докато войната не бъде спечелена!

— Не ме разбра, твое величество. Искам да кажа, че не можем да спечелим войната, докато ти си тук. Ти си жена, която се опита да влезе във войнишки ботуши и не успя. Ти и твоята клоунада ни струвахте скъпо и е крайно време да го разбереш. Ако искаш да спечелим, трябва незабавно да се прибереш у дома.

— Няма да го направя! — процеди през зъби тя. — И не само това, как изобщо можеш да си помислиш да изоставим корабите? Те струват десет пъти повече от имуществото на сухопътната армия, а ти искаш да ги предадем на Октавиан и Агрипа? Та това е все едно да им дадем целия свят!

— Не съм казвал, че трябва да ги предадем на враговете, твое величество. Имах предвид — и ще го кажа направо — да ги изгорим.

— Да ги изгорим ли? — ахна тя и докосна с ръка гърлото си, сякаш там бе заседнала бучка. — Да ги изгорим? Всички дървета, цялата работа, парите — всичко това да се превърне в дим? Никога! Не, не и не! Разполагаме с повече от четиристотин годни за бой квинквереми и много повече транспортни кораби! Не ни остана кавалерия, идиот такъв! Това означава, че сухопътната армия не е в състояние да се сражава, че е напълно осакатена! Ако трябва да изоставим нещо, нека да е пехотата!

— Сухопътните сражения се решават от пехотата, а не от кавалерията — каза Канидий, който нямаше намерение да отстъпва пред тази луда жена и пламенното й желание да оправдае похарчените си пари. — Изгаряме корабите и поемаме към Амфиполис.

Антоний седеше мълчалив, докато бушуваше словесната битка между Клеопатра и Канидий, който беше подкрепян от Попликола, Сосий и Лурий. Думите им сякаш бръмчаха, рееха се, растяха и се смаляваха, изтръгваха цветове от стените, преплитаха се и се бореха помежду си. Нереално, помисли си Антоний.

— Няма да си вървя у дома! Няма да изгоря флота си! — крещеше тя. В ъгълчетата на устните й беше избила пяна.

— Иди си у дома, жено! Трябва да изгорим корабите! — крещяха мъжете, стискаха юмруци и ги размахваха към нея.

Най-накрая Антоний се размърда, стовари ръка върху масата и от удара тя завибрира.

— Затваряйте си устата! Млъквайте всички и си сядайте по местата!

Те седнаха, треперещи от ярост и безсилие.

— Няма да горим корабите — с уморен глас рече Антоний. — Царицата е права, те трябва да бъдат спасени. Изгорим ли всичките си кораби, между Октавиан и източния край на Нашето море нищо няма да стои. Египет ще падне, защото Октавиан просто ще ни подмине при Амфиполис. Ще отплава направо за Египет и той ще падне, защото няма да успеем да стигнем до него първи, ако се придвижваме по суша. Помислете си само за разстоянията! Хиляда мили до Хелеспонта, други хиляда през Анатолия и още толкова до Александрия. Може би Цезар би могъл да вземе разстоянието за три или четири месеца, но войниците му са готови да умрат за него, докато нашите само за месец ще се уморят от усилените маршове и ще дезертират.

Аргументите му бяха неоспорими. Канидий, Попликола, Сосий и Лурий се укротиха, а Клеопатра седеше със сведен надолу поглед, без по лицето й да личи тържество. Най-сетне беше разбрала, че тези глупаци не могат да приемат пола й, а не торбите с пари и това, че е чужденка. Цялата им ненавист е била насочена към жената. Римляните не обичаха жените и затова ги оставяха вкъщи дори когато не правеха нищо по-важно от това да отседнат във вилата си извън града! Най-сетне беше намерила отговор на загадката.

— Не знаех, че всичко това е заради пола ми — каза тя на Антоний, след като четиримата му генерали си тръгнаха — сърдити и мърморещи, но все пак убедени в правотата му. — Как съм могла да бъда толкова сляпа?

— Просто защото жизненият ти опит никога не е повдигал това було.

Настъпи неудобно мълчание. Клеопатра усещаше някаква промяна у Антоний. Горчилката и проточилият се спор между нея и четиримата му останали приятели сякаш бяха проникнали през черупката на неговата незаинтересованост и го бяха заредили с мъничко енергия.

— Не искам да споделям моя план с Канидий и останалите — рече тя. — Но бих желала да го кажа на теб. Ще ме изслушаш ли?

— С удоволствие, любов моя. С удоволствие.

— Не можем да победим тук, знам го — каза тя, но думите й прозвучаха енергично, сякаш това не я засягаше. — Разбирам също, че сухопътната армия е безполезна. Твоите римски войници са верни, както винаги, и сред тях няма дезертьори. Затова трябва да бъдат спасени, ако е възможно. Това, което искам, е да си пробием път от Амбракия и да продължим с пълна скорост към Египет. Има само един начин да постигнем това. Флотът ни трябва да предложи битка. Битка, която да водиш лично от палубата на „Антония“. Ще оставя подробностите на теб и приятелите ти, защото не разбирам от морски въпроси. Искам да натоварим колкото се може повече от римските ти войници в транспортните кораби, а останалите — на най-бързите галери. Няма смисъл да броим квинкверемите, те са прекалено бавни и ще бъдат настигнати.

Той слушаше напрегнато, без да сваля поглед от лицето й.

— Продължавай.

— Това е нашата тайна, Марк, любов моя. Не можеш да я споделиш дори с Канидий, когото ще оставиш на сушата да командва остатъка от пехотата. Сложи Попликола, Сосий и Лурий да командват флота, това ще им създаде работа. Щом виждат, че и ти си с тях, няма да надушат нищо. Аз ще бъда на борда на „Цезарион“ малко зад предните линии и ще изчакам да се отвори проход. Щом това стане, побягваме към Египет с войските ти. Ще трябва да държиш допълнителна лодка до „Антония“ — когато ме видиш да тръгвам, ще ме последваш. Ще ме настигнеш бързо и ще се качиш на борда на „Цезарион“.

— Ще изглеждам като дезертьор — намръщено рече Антоний.

— Не и ако се знае, че по този начин си спасил легионите си.

— Мога да подобря плана ти, любима. Пинарий Скарп е в Киренайка с кораби и четири добри легиона. Дай ми един кораб и ще отплавам за Паретоний, за да взема Пинарий и войниците. После ще се срещнем в Александрия.

— Паретоний? Но това е в Либия, а не в Киренайка.

— Точно затова още сега ще пратя кораб към Киренайка. Ще наредя на Пинарий незабавно да се прехвърли в Паретоний.

— Щом не можем да спасим всички единайсет легиона тук, тези четири ще ни бъдат от полза — удовлетворено рече тя. — Тъй да бъде, Марк. Ще подготвя кораба да е плътно до „Цезарион“. Но преди да се качиш на него, трябва да се сбогуваш с мен на „Цезарион“, моля те.

— Лесна работа — разсмя се той и я целуна.

Тайната се разчу, но това бе неизбежно, когато на септемврийските календи легионерите започнаха да се тъпчат като сардини на транспортните и всички други кораби, които можеха да се движат по-бързо. Имаше и други свидетелства, че предстои нещо повече от морска битка — всички кораби, с изключение на масивните пентери натовариха платната си, както и огромни количества храна и вода. Канидий, Попликола, Сосий, Лурий и останалите легати приеха, че веднага след сражението ще избягат към Египет. Това се потвърждаваше и от факта, че всеки негоден за дълго плаване кораб беше изтеглен на брега и изгорен на достатъчно разстояние от входа на залива, за да може димът да се разсее, преди да го види Октавиан. Никой не заподозря, че самото сражение също е димна завеса, че няма да се води докрай. С типичната си римска гордост Попликола, Сосий и Лурий не можеха и да си помислят за план, при който да не хвърлят всички сили. Канидий, който виждаше през дима, не каза нищо на колегите си и просто се погрижи да събере останалите на сушата войници и да ги подготви за поход, преди Октавиан да се досети какво става.