— Но… Антоний! — възкликна съсипаният Аполодор.

— Антоний възнамерява да умре в утрешното сражение.

— Дъщерята на Ра мъртва ли ще бъде тогава?

— Не знам! Може би, сигурно… не знам! — И Хармия забърза да намери прясна храна за господарката си.

Час по-късно, когато целият дворец знаеше, че фараонът скоро ще умре, появата й в трапезарията изуми Ха’ем, Аполодор и Созиген.

— Твое величество, чухме… — започна Созиген.

— Нямам намерение да умирам днес — отвърна развеселената Клеопатра.

— Моля те, твое величество, помисли отново! — примоли се Ха’ем.

— Какво, нямаш ли видения за смъртта ми, сине на Птах? Бъди спокоен! Не бива да се боим от смъртта. Никой не знае това по-добре от теб.

— А господарят Антоний? Ще му кажеш ли?

— Не, господа, няма да му кажа. Той е все още римлянин и не разбира. Искам последната ни нощ заедно да бъде съвършена.

Последната си нощ Антоний и Клеопатра прекараха прегърнати, спокойни, преизпълнени с любов, а боговете напускаха Александрия. Те известиха заминаването си с лек трепет, с въздишка, с невъобразим стон, който заглъхна подобно на гръм някъде безкрайно далеч.

— Серапис и александрийските богове се оттеглят с нас, мили ми Антоний — прошепна тя в шията му.

— Това е просто земетресение — отвърна полусънено той.

— Не, боговете отказват да останат в една римска Александрия.

Той заспа, но Клеопатра не можа. Стаята беше слабо осветена от лампите и тя се повдигна на лакът и дълго го гледа. Изпълни се цялата с образа на любимото му лице, на почти сребристите му къдри, прекрасно контрастиращи на възчервената му кожа, костите му бяха изпъкнали, защото беше отслабнал. „Антоний, какво ли не ти причиних. И нищо от това не беше нито добро, нито мило, нито съчувствено! Тази нощ беше тъй мирна, че съм изцяло погълната от твоята милост — ти никога не ми отвърна със същото. Преди се питах защо е тъй, но сега знам, че любовта ти към мен е била достатъчно голяма, за да ми простиш каквото и да било, всичко. А в отговор аз мога единствено да направя вечността на смъртта нещо недостижимо за човешките възприятия, златна идилия в царството на Амон-Ра“.

След това явно беше задрямала, защото го видя чак когато той стана — смътен черен силует на фона на просветляващото небе. Клеопатра гледаше как слугата му помага да сложи доспехите си — подплатена с вата туника върху алената препаска през слабините, алената кожена дреха върху туниката, изчистените линии на бронята, полата и ръкавите от червени кожени ивици, здраво завързаните възкъси ботуши с метални лъвове на езиците. Той се ухили широко, сложи металния шлем под мишница и отметна аления си плащ назад, за да падне свободно от раменете му.

— Хайде, съпруго — рече той. — Махни ми за сбогом.

Тя извади най-фината си кърпичка, напои я с парфюма си, пъхна я в бронята му и излезе с него на чистия прохладен въздух, кънтящ от песни на птици.

Канидий, Цина, Децим Турулий и Касий Пармензис вече го чакаха. Антоний стъпи на столчето, за да достигне седлото, смушка в ребрата пъстросивия си държавен кон и се впусна в галоп към намиращия се на пет мили оттук хиподрум. Беше последният ден на юли.

Веднага щом той изчезна от поглед, Клеопатра влезе в гробницата си, следвана от Хармия и Ирас. Трите действаха в унисон и свалиха тежките резета на двойната бронзова врата, които само прочутият таран на Антоний можеше да разбие. Тя откри, че прясната храна е в изобилие, имаше пълни кошници смокини, маслини, фурми и малки хлебчета, опечени по специална рецепта, която позволяваше да останат меки дни наред. Не че очакваше да остане вътре толкова дълго.

Най-лошото щеше да бъде довечера, щом пристигнеше тялото на Антоний. Той щеше да бъде отнесен направо в неговата гробна камера, за да изтърпи безмълвно ужасяващите манипулации на балсаматорите. Но първо тя трябваше да види мъртвото му лице — Амон-Ра и всички други богове, нека да изглежда спокойно, не изкривено от болка! Нека животът го напусне бързо!

— Радвам се, че отворът пропуска достатъчно въздух — обади се трепереща Хармия. — Колко е мрачно!

— Запали още лампи, глупачке — отвърна практичната Ирас.

Антоний и генералите му препускаха към Каноп и се усмихваха, предвкусвайки предстоящата битка. Районът бе заселен от много години, по традиция от богати чуждестранни търговци. Домовете им не бяха пръснати между гробниците като тези в западната част на града, където се намираше некрополът. Тук имаше градини, насаждения, каменни жилища с басейни и фонтани, горички от черен дъб и палми. В по-нежелания от богатите район оттатък хиподрума, в посока към ниските дюни край морето, се простираше римският лагер — две мили подредени в прави редици палатки, оградени с ров, вал и палисада.

Добре! — помисли си Антоний, щом приближиха, войниците вече бяха излезли и чакаха построени навън. Между предните им редици и редиците на Октавиан имаше половин миля разстояние. Орлите проблясваха, развяваха се пъстроцветните знамена на кохортите, алено знаме се издигаше до държавния кон на Октавиан, той чакаше, заобиколен от военачалниците си. „Как обичам този момент! — помисли си Антоний, докато минаваше пред войниците и кавалерията с обичайното й суетене и тропот по фланговете. — Обичам леко зловещата атмосфера, лицата на войниците, потенциала на натрупаната мощ“.

Само за миг всичко това свърши. Знаменосецът му вдигна пръта със знамето, наклони го и тръгна към армията на Октавиан. Носачите на орлите и знаменосците на кохортите направиха същото. Войниците ги последваха, като молеха за пощада, обърнали мечовете си с дръжките напред и завързали бели кърпи на копията.

Антоний нямаше представа колко време беше останал върху нервния си танцуващ кон. Когато съзнанието му се проясни и той погледна настрани към пълководците си, тях ги нямаше. Бяха изчезнали някъде. С резки, вдървени движения на марионетка Антоний обърна коня си и препусна в галоп към Александрия. Сълзи течаха по бузите му и отлитаха под напора на вятъра.

— Клеопатра, Клеопатра! — извика той в мига, в който влезе в двореца. Захвърленият му шлем издрънча по стълбите. — Клеопатра!

Дойде Аполодор, после Ха’ем и накрая Созиген. Клеопатра обаче не се виждаше никаква.

— Къде е тя? Къде е жена ми?

— Какво стана? — пискливо попита Аполодор.

— Войската ми дезертира, флотът сигурно е направил същото — отсечено рече той. — Къде е царицата?

— В гробницата си — отвърна Аполодор. Ето! Казаха го.

Лицето му посивя и той се олюля.

— Мъртва?

— Да. Изглежда не мислеше, че ще те види отново жив.

— И нямаше да ме види, ако армията се беше сражавала. — Той сви рамене, развърза връзките на наметалото си и го остави да се свлече на яркочервена купчина върху пода. — Е, няма значение. — Разкопча ремъците на бронята и върху мрамора се чу дрънчене на метал. Мечът му бе изваден от ножницата — меч на благородник с дръжка от слонова кост с глава на орел на края. — Помогни ми да сваля кожената дреха — нареди той на Аполодор. — Хайде, човече, не искам да ме наръгаш! Просто ми помогни да остана по туника.

Ха’ем пристъпи вместо него напред, развърза ремъците и свали дрехата.

Тримата старци стояха вцепенени и гледаха как Антоний опира върха на гладиуса в диафрагмата си и опипва с пръсти къде свършва гръдният му кош. Доволен, той пое шумно въздух и натисна с цялата си сила. Едва тогава тримата се втурнаха към него, а той се свлече на пода, като охкаше, примигваше и се мръщеше не от болка, а от гняв.

— Мътните го взели! — Устните му бяха опънати назад и оголваха зъбите му. — Не улучих сърцето. Трябваше да е там…

— Можем ли да направим нещо? — попита плачещият Созиген.

— Като за начало престанете да дрънкате. Мечът е в черния или в белия дроб. Ще мине време, докато умра. — Той изстена. — Богове, как боли! Хак ми е… Царицата… отнесете ме при нея.