Тя ограничи пиршеството само за наградените войници, макар че присъстваха и повече от четиристотин центуриони, военните трибуни, младшите легати и всички александрийци, които успяха да си намерят място. Трябваше да се настанят и пленниците — Клеопатра настоя те да бъдат оковани във вериги на място, където жителите на града да могат да ги осмиват и да ги замерят с гнили зеленчуци. Това отврати легионите от нея. Неримска, варварска постъпка. Кръвна обида за всеки един римлянин.

Тя не послуша и съветите за наградите, които настояваше да раздаде. Вместо с простия венец за храброст от дъбови клонки един мъж, който беше спасил живота на свои другари и бе удържал позицията си до края на битката, бе награден със златен шлем и броня. Връчи му ги една дребна жена с леко изпъкнали очи и безлична външност, която го целуна!

— Къде ми е дъбовият венец! Дай си ми дъбовия венец! — настояваше страшно обиденият войник.

— Дъбов венец ли? — Тя звънко се засмя. — Мило момче, нима предпочиташ някакъв глупав дъбов венец пред златен шлем? Бъди по-разумен!

Мъжът захвърли златните доспехи към тълпата и незабавно отиде при армията на Октавиан. Той бе толкова вбесен, че щеше да я убие, ако беше останал. Армията на Антоний не беше римска, а някаква сбирщина от танцьорки и евнуси.

— Клеопатра, Клеопатра, кога ще се научиш? — с болка попита Антоний вечерта, след като нелепата церемония бе завършила и доволните александрийци се разотидоха по домовете си.

— Какво искаш да кажеш?

— Посрами ме пред хората ми!

— Посрамих те? — Тя се надигна и се приготви за битка. — Как така съм те посрамила?

— Не е твоя работа да водиш военно празненство, да се бъркаш в отколешни римски традиции и да награждаваш войниците със злато вместо с дъбови клонки. Нито да оковаваш римски войници в окови. Знаеш ли какво ми казаха пленниците, когато ги поканих да постъпят в легионите ми? Казаха, че предпочитат да умрат. Да умрат!

— О, щом това е желанието им, ще го изпълня!

— Нищо няма да правиш. За последен път ти казвам, госпожо, не си пъхай носа в мъжките работи! — изрева разтреперан Антоний. — Превърна ме в сводник, търсещ клиенти пред храма на Венера Еруцина!

Яростта й изчезна за миг. С увиснала челюст и насълзени очи тя се взря в него, искрено втрещена.

— Аз… помислих, че ще ти хареса — прошепна тя. — Помислих, че ще засиля позициите ти пред войниците, пред центурионите и трибуните, щом видят какви големи награди ще получат, като спечелим войната. А не сме ли я спечелили? Нали това беше победа?

— Да, но съвсем малка. В името на Юпитер, жено, запази си златните шлемове и брони за египетските войници! Римските биха предпочели венци от трева.

И двамата се разделиха, за да се наплачат, но по различни причини.

На сутринта се целунаха и сдобриха. Нямаха време да се сърдят един на друг.

— Ако се закълна в баща си Амон-Ра, че няма да се намесвам във военните ти работи, Марк, ще се съгласиш ли да се биеш в онова решително сражение? — попита тя с хлътнали от недоспиване очи.

Той успя някак да се усмихне, привлече я към себе си и вдъхна уханието на кожата й — онзи лек цветен аромат на йерихонски балсам.

— Да, любов моя, ще изляза на последната си битка.

Тя се стегна и се отдръпна назад, за да го погледне.

— Последна битка ли?

— Да, последна. Утре призори. — Пое дъх и я погледна твърдо. — Няма да се върна, Клеопатра. Каквото и да се случи, няма да се върна. Може и да победим, но това ще бъде само сражение. Октавиан вече спечели войната. Смятам да умра на бойното поле колкото се може по-достойно. Така римският му враг ще изчезне и ти ще можеш да преговаряш с Октавиан, без да се съобразяваш с мен. Аз съм проблемът му, не ти — ти си чуждестранен враг, с когото той може да се справи просто, както би направил всеки римлянин. Може да изиска да вървиш на триумфа му, но няма да те екзекутира, нито ще убие децата ти от мен. Не вярвам да те остави да управляваш Египет, но след триумфа ще те остави да живееш в някоя италианска крепост като Норба или Презенте. С всички удобства. И там ще можеш да дочакаш завръщането на Цезарион.

Цветът изчезна от лицето й и се концентрира само в огромните й златни очи.

— Антоний, не! — прошепна тя.

— Антоний, да. Това искам, Клеопатра. Можеш да вземеш тялото ми, той ще ти го даде. Не е отмъстителен човек — всичко, което върши, е експедитивно, рационално и внимателно премислено. Не ме лишавай от възможността да умра достойно, любов моя, моля те!

Сълзите бяха горещи и пареха бузите й, докато се стичаха към ъгълчетата на устните.

— Няма да те лиша от достойна смърт, любими. Само една последна нощ в живите ти ръце, нищо повече не желая.

Той я целуна и отиде на хиподрума при войската си.

Без цел, сякаш мъртва отвътре, тя прекоси двореца и излезе в засадените с палми градини на Сема, следвана както винаги от Хармия и Ирас. Тя не я попитаха нищо, нямаше смисъл да го правят, след като видяха лицето й. Антоний щеше да умре в битката, Цезарион замина за Индия, а фараонът бързо наближаваше онзи смътен хоризонт, който разделяше живия Нил от Царството на мъртвите.

При гробницата си Клеопатра извика работниците, които все още довършваха половината на Антоний, и им заповяда всичко да бъде готово до утре по залез. После постоя в малкото преддверие зад бронзовите врати, като дълго се взира в тях, и се обърна да огледа най-външната от собствените й камери, в която имаше прекрасно легло и баня, ъгъл за личните й телесни нужди, маса с два стола, бюро с най-фини листа папирус, тръстикови писци, мастилница и стол. Всичко, което можеше да потрябва на един фараон в отвъдния свят. Но да се използва и в този, помисли си тя.

Това я измъчваше — безсилието й пред смъртта на Антоний и решението на Октавиан за нея и за децата й. Трябваше да се скрие! Да се крие, докато не разбере решението на Октавиан. Ако той я откриеше и заловеше, щеше да я затвори и децата й вероятно ще бъдат незабавно убити. Антоний настояваше, че Октавиан е милостив, но за Клеопатра той бе василискът, смъртоносният гущер. Несъмнено тя му трябваше жива за неговия триумф, следователно една мъртва Царица на зверовете никак нямаше да му хареса. Но ако отнемеше живота си сега, децата й несъмнено щяха да страдат. Не, не би могла да умре, докато не се погрижи за безопасността на децата си. Цезарион все още не бе стигнал пристанището на Арабския залив, щеше да мине още нундин, преди да отплава. Колкото до децата на Антоний — тя беше тяхна майка, свързваше ги неразривната, вечна връзка между една жена и децата й.

Идеята й хрумна, щом погледът й спря на леглото. Защо да не се скрие в гробницата си? Наистина, вътре можеше да се влезе през отвора, но преди Октавиан да даде тази заповед на хората си, Клеопатра щеше да закрещи в тръбата, че ако някой опита да се вмъкне вътре, тя ще се отрови. А това щеше да бъде смърт, която Октавиан никога не би й простил. Всичките му врагове щяха да кажат, че не друг, а той я е отровил. Трябваше по някакъв начин да остане жива и свободна да действа, докато не получи клетвата му, че децата й ще живеят добре и независими от Рим. Ако Господарят на Рим й откажеше, тя щеше да се отрови толкова демонстративно и шокиращо, че завинаги щеше да унищожи политическия му авторитет.

— Ще остана тук — рече тя на Хармия и Ирас. — Оставете един кинжал на онази маса и втори край тръбата за говорене, после незабавно идете при Хапд’ефан’е. Кажете му, че искам фиала чист аконит. Октавиан никога не ще вземе в плен Клеопатра жива.

Хармия и Ирас изтълкуваха заповедта погрешно — те помислиха, че господарката им иска да умре — какъв ужас само! — едва ли не на мига. Така изтълкува намеренията й и шокираният Аполодор, когато двете плачещи жени влязоха в двореца.

— Къде е царицата?

— В гробницата си — изхлипа Ирас и забърза да намери Хапд’ефан’е.

— Иска да умре преди Октавиан да стигне Александрия! — успя да каже Хармия през пороите сълзи.