Вместо това заговори за един друг младеж — Цезарион.

— Антоний, разполагаме може би с три нундина, преди Октавиан да стигне Александрия. Предполагам, че в някой момент ще дадеш сражение край града, нали?

Той сви рамене.

— Войниците го желаят, значи ще има сражение.

— Цезарион не бива да участва.

— За да не бъде убит ли?

— Да. Октавиан няма да ми позволи да управлявам Египет, а още по-малко на Цезарион. Трябва да го изпратя в Индия или Тапробан, преди Октавиан да е тръгнал по петите му. В Береника имам петдесетима доверени души и малък бърз флот. Ха’ем даде на слугите ми достатъчно злато, за да осигури на Цезарион добър живот в края на пътуването му. Когато порасне, ще може да се върне.

Той я изгледа внимателно, сключил вежди. Цезарион, винаги Цезарион! Все пак тя беше права. Ако останеше тук, Октавиан щеше да го преследва и ще го убие. Просто щеше да му се наложи. Не можеше да пощади живота на противник, който приличаше толкова много на Цезар.

— Какво искаш от мен?

— Подкрепата ти, за да го убедя. Той няма да иска да замине.

— Няма да иска, но трябва да го направи. Да, ще те подкрепя.

Останаха силно изненадани, когато Цезарион се съгласи веднага.

— Разбирам ви напълно — каза им той. — Един от нас трябва да живее, но нито един няма да бъде оставен жив. Ако се спотайвам в Индия десет години, Октавиан ще остави Египет намира. Като провинция, а не като клиентско царство. Но ако народът на Нил знае, че фараонът му е жив, ще ме посрещне с радост, когато се върна. — Очите му се напълниха със сълзи. — Мамо, мамо, никога повече няма да те видя! Трябва да замина, а не мога. Ти ще вървиш в триумфа на Октавиан, а после ще умреш от ръцете на удушвача. Трябва да те оставя, а не мога!

— Можеш, Цезарионе — твърдо рече Антоний и го потупа по ръката. — Не се съмнявам, че обичаш майка си, но не се съмнявам и в обичта ти към народа. Замини в Индия и стой там, докато не дойде време да се върнеш. Моля те!

— Да, ще ида. Това е разумното решение. — Цезарион им се усмихна с усмивката на Цезар и излезе.

— Не мога да повярвам — рече Клеопатра, като докосваше подутината. — Наистина ли каза, че ще замине?

— Да, наистина.

— Това трябва да стане още утре.

Така и стана — на следващия ден Цезарион потегли, предрешен като някакъв банкер или чиновник средна ръка, съпровождан от двама слуги. И тримата яздеха добри камили.

Клеопатра стоеше на бойниците на Царския квартал и гледаше, размахваше червен шал и се усмихваше лъчезарно, докато синът й изчезна по пътя към Мемфис. Антоний остана в двореца с обяснението, че го мъчи главоболие.

Канидий го откри там и спря на прага. Марк Антоний се беше опънал в цял ръст по дължината на кушетката и бе закрил с ръка очите си.

— Антоний?

Антоний свали крака на земята и седна, като примигваше.

— Зле ли ти е? — попита Канидий.

— Боли ме главата, но не е от вино. Животът ми тежи.

— Октавиан няма да преговаря.

— Знаем това, откакто царицата му изпрати скиптъра и короната си в Пелузиум. Как ми се иска градчето да беше си останало бездейно като армията! Толкова добри египтяни умряха… как изобщо са си помислили да се съпротивляват на римска обсада?

— Октавиан не би могъл да си позволи обсада и затова е атакувал. — Канидий погледна озадачено Антоний. — Не помниш ли? Не ти е добре!

— Да, да, спомням си! — Антоний се разсмя дрезгаво. — Просто прекалено много неща са ми в главата, това е. Сега той е в Мемфис, нали?

— Беше в Мемфис. Сега напредва по Канопиевия ръкав.

— Какво казва синът ми за него?

— Синът ти ли?

— Антил!

— Антоний, от един месец не сме чували нищо за Антил.

— Не сме ли? Странно! Октавиан сигурно го е задържал.

— Да, предполагам, че точно това е станало — внимателно рече Канидий.

— Октавиан е изпратил писма по слуга, нали?

— Да — обади се Клеопатра от прага. Влезе и седна срещу Антоний, като енергично даваше знаци с очи на Канидий.

— Как се казва пратеникът.

— Тирс, скъпи.

— Опресни паметта ми, Клеопатра — каза Антоний, явно много объркан. — Какво пише в писмата на Октавиан?

Канидий се свлече в един стол и зяпна невярващо.

— С публичното ми заповядва да сложа оръжие и да се предам, а в личното обяснява, че щял да намери приемливо за всички страни решение — каза с равен глас Клеопатра.

— О, да! Разбира се, точно така беше… А… не трябваше ли да направя нещо за теб? Нещо във връзка с командира на гарнизона в Пелузиум?

— Той изпрати семейството си на сигурно място в Александрия и аз заповядах да ги арестуват. Защо неговото семейство да не сподели страданията на Пелузиум? Но тогава Цезарион — тя млъкна и закърши ръце, — Цезарион каза, че съм твърде гневна, за да раздавам правосъдие, и ги предаде на теб.

— О! О. И аз раздадох ли правосъдие?

— Освободи ги. Нямаше правосъдие.

Канидий слушаше разговора им и се чувстваше така, сякаш са го ударили с алебарда. Всичко това беше отдавна минало! Богове, Антоний е… наполовина луд! Паметта му я няма. Как сега Канидий щеше да обсъжда бойните планове с един безпаметен старец? Той беше напълно съсипан! Разбит на хиляди парченца. Негоден за командир.

— Какво искаш, Канидий? — попита го Антоний.

— Октавиан е почти тук, Антоний. На хиподрума имам седем легиона, жадуващи за бой. Ще се бием ли?

Антоний скочи и за миг се превърна от оглупял старец в генерал — енергичен, буден, нащрек.

— Да! Разбира се, че ще се бием — каза той и нададе рев. — Карти! Трябват ми карти! Къде са Цина, Турулий и Касий?

— Чакат, Антоний. Чакат с нетърпение да се бият.

Клеопатра изпрати посетителя до вратата.

— Откога е така? — попита Канидий.

— Откакто се върна от Фрааспа преди… колко, четири години ли станаха?

— Богове! Как не съм забелязал?

— Защото се случва на пристъпи, обикновено когато е отпуснат или го мъчи главоболие. Цезарион замина днес и денят е лош за Антоний. Но ти недей да се безпокоиш, Канидий. Вече започва да му минава. Утре ще е същият, какъвто е бил при Филипи.

Клеопатра не говореше просто така. Антоний атакува, когато конният авангард на Октавиан стигна предградията на Каноп, където се намираше хиподрумът. Това беше старият Антоний, пълен с енергия и плам, неспособен на грешки. Кавалерията беше разгромена. Седемте легиона се хвърлиха в боя, пеейки военните химни в чест на Херкулес Непобедимия, бога покровител на Антониите и на войната.

Антоний се върна в Александрия по здрач, все още облечен в доспехите си и Клеопатра го посрещна възторжено.

— Антоний, Антоний, думите са слаби, за да те опишат! — извика тя и го обсипа с целувки. — Цезарион! Как ми се иска Цезарион да можеше да те види сега!

Горката госпожа, още не беше научила. Когато Канидий, Цина, Децим Турулий и останалите се завърнаха, потънали в пот и кръв също като Антоний, тя изтича към тях с такава широка усмивка, че Цина намери поведението й за отвратително.

— Не беше голямо сражение — опита се да й каже Антоний, когато тя се втурна в поредния пристъп на радост. — Запази си енергията за голямата битка, която тепърва предстои.

Но тя не искаше да го чуе. Целият град ликуваше, сякаш беше спечелена голяма победа, и Клеопатра бе изцяло погълната от идеята за всеобщо пиршество на следващия ден в гимназиона — армията щеше да бъде там, тя щеше да награди най-храбрите войници, легатите щяха да бъдат настанени в златен павилион върху неимоверно дебели възглавници, центурионите — на по-малки, плюшени…

— И двамата са луди — каза Цина на Канидий. — Луди!

Антоний се опита да я укроти, но тя бе убедена, че с тази мъничка победа войната е спечелена и приключила, че царството й е в безопасност, че Октавиан вече не ги застрашава. Всички легати бяха професионални воини и гледаха с ужас как Антоний, безсилен, се предава на безумната радост на Клеопатра и пропилява остатъка от енергията си в опити да я убеди, че седем легиона никога не биха могли да се поберат в гимназиона.