Естествено, Цезарион виждаше какво става и несъмнено знаеше много добре, че Клеопатра и Антоний скоро ще умрат. Но не казваше нищо, и не се опитваше да я разубеди. Само най-глупавият фараон не би взел предвид смъртта. Приготовленията не означаваха, че майка му и вторият му баща замислят самоубийство, а само че са готови да се преселят в Царството на мъртвите както подобава, независимо дали смъртта им ще бъде причинена от нападението на Октавиан, или ще настъпи след четиридесет години. Собствената му гробница се строеше в момента, както и трябваше. Майка му бе поръчала да я издигнат до гробницата на Александър Велики, но той я беше преместил в един затънтен ъгъл.

Част от него тръпнеше в очакване на битки, докато друга се тормозеше за съдбата на хората, които можеха да останат без фараон. Достатъчно голям, за да си спомня глада и чумата в годините между смъртта на баща му и раждането на близнаците, той имаше силно развито чувство за отговорност и знаеше, че трябва да продължи да живее, независимо от това какво ще се случи с майка му и съпруга й. Сигурен беше, че животът му ще бъде пощаден, ако проведе умело преговорите, и бе готов да даде на Октавиан каквото и съкровище да пожелае. Живият фараон бе далеч по-важен за Египет от задръстените с разни ценности тунели. Идеите и мнението му за Октавиан си бяха лично негови и никога не ги беше споделял с Клеопатра, която нямаше да ги приеме и щеше да го погледне с лошо око. Защото Цезарион разбираше дилемата на Октавиан и не можеше да го обвинява за действията му. Мамо, мамо! Толкова много високомерие, толкова много амбиции! Тя бе предизвикала мощта на Рим и сега Рим пристигаше. За Египет щеше да настъпи нова ера — ера, която той трябваше да контролира. Нищо в поведението на Октавиан не го показваше като тиранин. Цезарион предчувстваше, че той бе човек с мисия, който ще спаси Рим от враговете му и ще осигури на хората сигурност и просперитет. За постигането на тези свои цели той щеше да направи каквото трябва, но не повече. Октавиан беше разумен човек, с когото можеше да се разговаря. Той можеше и да бъде накаран да види смисъл в един стабилен Египет със стабилен владетел, който никога няма да представлява опасност. Египет, приятел и съюзник на римския народ, неговото най-вярно клиентско царство.

На двадесет и третия ден на юни Цезарион навърши седемнадесет. Клеопатра искаше да организира голямо празненство по този случай, но той не искаше и да чуе.

— Нещо съвсем скромно, мамо. Семейството, Аполодор, Ха’ем, Созиген — твърдо каза той. — Никакви Приятели в смъртта, ако обичаш! Опитай да разубедиш и Антоний.

Въпреки очакванията й задачата не се оказа от трудните. Марк Антоний западаше все повече и повече.

— Щом момчето иска такова празненство, тъй да бъде. — Червеникавокафявите му очи проблеснаха — нещо рядко в последно време. — Честно казано, скъпа ми съпруго, напоследък съм повече Смърт, отколкото Приятел. — Въздъхна. — Октавиан скоро ще стигне Пелузиум. След месец, може би мъничко повече.

— Армията ми не устоя — през зъби рече тя.

— Стига, Клеопатра, би ли могло да бъде иначе? Селяни без земя и неколцина престарели римски центуриони от времето на Авъл Габиний — и аз бих искал те да пожертват живота си толкова, колкото и Октавиан. Честно казано, радвам се, че не са се сражавали. — Той я погледна накриво. — И още повече се радвам, че Октавиан просто ги е пуснал да си вървят. Държи се по-скоро като турист, отколкото като завоевател.

— Какво може да го спре? — горчиво попита тя.

— Нищо, и това е неоспорим факт. Мисля, че трябва незабавно да пратим посланик при него и да помолим за мир.

Само до вчера тя би му се нахвърлила, но вече беше късно. На рождения ден на сина си Клеопатра разбра, че Цезарион не желае земята му да се просмуче с кръвта на неговите поданици. Той би се задоволил с един последен отпор на римските легиони в лагера при хиподрума, но само защото войниците жадуваха за битка. В Акциум тя им беше отказана и затова я искаха тук. Без значение дали ще победят или ще изгубят — важна бе възможността да се бият.

Да, всичко се свеждаше до желанието на Цезарион, а то беше мир на всяка цена. Тъй да бъде. Мир на всяка цена.

— Кого да пратим при Октавиан? — попита тя.

— Мислех си за Антил — отвърна Антоний.

— Антил? Та той е дете!

— Именно. Освен това Октавиан го познава добре. Не мога да се сетя за по-добър пратеник.

— Аз също — след кратък размисъл призна тя. — Това обаче означава, че трябва да напишеш писмо. Антил не е достатъчно умен, за да води преговори.

— Знам. Да, ще напиша писмото. — Той протегна крака и прокара ръка през косата си, вече повече бяла, отколкото сива. — Скъпо мое момиче, толкова съм уморен! Просто искам всичко да свърши.

Бучката се надигна в гърлото й и тя преглътна.

— И аз, любов моя, живот мой. Толкова съжалявам, че те измъчих така, но не разбирах… не, не, трябва да престана да се извинявам! Трябва да поема вината си открито, без да се дърпам, без да се извинявам. Ако си бях останала в Египет, нещата може би щяха да се развият по съвсем друг начин. — Тя притисна чело в неговото. Бяха прекалено близо, за да види очите му. — Не те обичах достатъчно и затова сега страдам — ужасно страдам! Обичам те, Марк Антоний. Обичам те повече от живота, няма да мога да живея без теб. Искам само да бродя завинаги с теб в Царството на мъртвите. Заедно ще бъдем в смъртта, както не бяхме в живота, защото там има мир, доволство и чуден покой. — Тя вдигна глава. — Вярваш ли в това?

— Вярвам. — Малките му бели зъби проблеснаха. — Затова е по-добре да си египтянин, отколкото римлянин. Римляните не вярват в живота след смъртта и затова не се страхуват да умрат. Смъртта е просто вечен сън, така гледаше Цезар на нея. А също и Катон, Помпей Велики и останалите. Е, докато те спят, аз ще вървя в Царството на мъртвите с теб. Завинаги.

Трите нундина минаха, но отговор нямаше. Антоний се тревожеше, че Антил не се връща, но реши, че Октавиан е решил да го задържи до окончателната си победа, а след това… как се постъпваше със синовете на обявените извън закона? Обичайната практика бе прогонване от Рим, но Антил бе живял при Октавия години наред. Брат й не би прогонил някого от нейната детска. Нито пък щеше да му откаже достатъчно голям доход, за да живее като всеки Антоний.

— Наистина ли си мислеше, че Октавиан ще приеме онова, което си му предложил? — попита Клеопатра. Тя не беше видяла писмото, нито бе настоявала да го прочете. Новата Клеопатра разбираше, че мъжките работи са само за мъже.

— Предполагам, че не — сви рамене Антоний. — Иска ми се Антил да се беше свързал с мен.

„Как да му кажа, че момчето е мъртво?“ — попита се тя. Октавиан не би се съгласил на никакви условия, той се нуждаеше от съкровището на Птолемеите. Дали знаеше къде да го търси? Не, разбира се, че не. Което нямаше да го спре да изкопае в пясъците на Египет повече дупки, отколкото бяха звездите в небето. А Антил? Неудобство, ако остане жив. Шестнайсетгодишните младежи са като живак и са надарени с коварство. Октавиан не би рискувал да го остави жив, за да избяга и да съобщи на баща си разположението на врага. Да, Антил беше мъртъв. Имаше ли значение дали щеше да каже на баща му, или щеше да го запази за себе си. Не. Тогава защо да стоварва още един товар мъка на раменете му, вече тъй огънати, тъй… чупливи? Не можеше да се сети за подходящо определение.