— Наистина ли си участвал в заговора? — поиска да знае Клеопатра.
Антоний искрено се засегна.
— Разбира се, че не съм! Юпитер, минаха десет години от убийството на Цезар, така че ме попитай какво бих предпочел — двама мъртви заподозрени убийци или двама живи римски адмирали? Място за спор няма.
— Да, разбирам логиката ти. Но все пак…
— Все пак какво?
— Не съм сигурна, че вярвам на твърденията ти за убийството на Цезар.
— Е, мен пък изобщо не ме интересува в какво вярваш! Защо за разнообразие не си идеш в Александрия да поуправляваш лично? Така поне ще мога да работя на спокойствие.
Клеопатра направи точно това. Един нундин по-късно „Филопатър“ отплава за Александрия. Решението й да го остави показваше нейната увереност, че той най-сетне се е възстановил от опустошителното действие на виното върху тялото и най-вече върху ума му. Наистина необикновен човек! Всеки друг на тази възраст щеше да остане с физически белези от разгулния живот, но не и Марк Антоний. Беше във форма както винаги, напълно готов да започне нелепата си кампания. Този път обаче нямаше да поеме към Фрааспа, тя беше сигурна в това. Без подкрепата на Канидий й беше трудно да се справи, но тя не се отказа и месеци наред упорито работеше върху амбициите му и ги насочваше според желанията си. Разбира се, не бе намекнала и с дума, че Антоний трябва да обърне поглед на запад към Рим. Вместо това непрекъснато наблягаше на факта, че Октавиан е твърдо решен да се насочи на изток след победата над Секст Помпей. Екзекуцията на Секст беше нейна идея. Тлъст подкуп за Луций Мунаций Планк, друг за момчето на сестра му Тиций — и работата бе уредена.
След принудителното отстраняване на Лепид и смъртта на Секст Помпей никой не може да попречи на Октавиан да владее света, освен Марк Антоний, твърдеше тя. Не й бе трудно да убеди Антоний, че Октавиан иска да владее света, особено след като намери един неочакван съюзник, който да подкрепи твърденията й. Сякаш надарен със способността да надушва празнината около Антоний, Квинт Делий се бе появил в Антиохия, за да се настани на освободеното от Фонтей място. Естествено, сипеше клевети по адрес на Фонтей и се кълнеше, че той се е превърнал в роб на Октавия и е съвсем оглупял от любов. На Делий напълно му липсваше почтеността и изискаността на Фонтей, затова той не можеше да бъде негов истински заместник. Можеше обаче да бъде купен, а след като някой знатен римлянин веднъж продадеше услугите си, той си оставаше лоялен. Явно това беше въпрос на чест, макар и изкривена. Клеопатра го купи.
Тя постави Делий да работи на мястото на Фонтей. Така той отново влезе в ролята на посланик на Антоний. Историята с Вентидий и Самосата бе избледняла от паметта на Антоний и вече не изглеждаше като престъпление. Освен това на Антоний му липсваше мъжката компания на Фонтей и затова се вкопчи в Делий като негов заместник, макар и доста жалък. Ако Ахенобарб беше в Сирия, нещата щяха да се развият по друг начин, но той бе зает във Витиния. Нищо не се изпречваше на пътя на Делий. Или на Клеопатра.
В момента Делий работеше върху замислена от нея задача. Двамата заедно нямаха особени затруднения да убедят Антоний, че става въпрос за нещо наистина важно. Делий трябваше да замине като посланик на Антоний в двора на Артавазд Мидийски и да предложи съюз между Рим и Мидия срещу партските интереси в района. Самата Мидия, чиято столица бе Фрааспа, беше част от царството на партите. Артавазд управляваше Мидия Атропатена, която бе по-малка и по-неприветлива. Тъй като от всички страни граничеше с партите (без да се брои Армения), Артавазд имаше сериозен проблем. Инстинктът за самосъхранение му казваше, че не бива по никакъв начин да дразни царя на партите, а в същото време амбицията го караше да хвърля алчни и завистливи погледи към същинска Мидия. Когато Антоний започна безславната си кампания, Артавазд и арменският му съименник бяха сигурни, че никой няма да може да бие римляните, но след като легионите потеглиха на онзи ужасен поход от Артаксата, и двамата промениха мнението си.
С изпращането на Делий при Артавазд Мидийски Клеопатра се опитваше да създаде съюз, който да държи царя кротък, докато страната на арменския му съименник бъде покорена от Рим. Това беше възможно благодарение на проблемите в двора на цар Фраат — неколцина принцове от един по-маловажен арсакидски род заговорничеха срещу него. Колкото и роднини да убиеш, винаги се намира някой, който се е спотаил, помисли си Клеопатра. И не го забелязваш, докато не стане късно.
Далеч по-трудно й беше да убеди Антоний, че не бива да разчита на тези вътрешни размирици и да прави втори опит да превземе Фрааспа, но в крайна сметка успя, като непрекъснато наблягаше върху парите. Изпратените от Октавиан четиридесет и четири хиляди таланта бяха погълнати от военните приготовления — за заплащане на едни легиони и въоръжаване на други, за купуване на провизии за войниците — предимно хляб и грах, а също така за коне, мулета, шатри и още хиляди други неща. А винаги, когато някой военачалник тръгнеше да екипира армия, цените някак се покачваха и военачалникът се принуждаваше да плаща скъпо и прескъпо за всяка стока. Клеопатра продължаваше да отказва да финансира кампании срещу партите, а Антоний не можеше да й даде още земи срещу злато и така попадна в нейния майсторски заложен капан.
— Ще трябва да се задоволиш с пълното завладяване на Армения — каза тя. — Ако Делий успее да уреди договор с мидийския Артавазд, кампанията ти ще бъде огромен успех и ще можеш да я разтръбиш пред Сената толкова силно, че покривът му да затрепери. Не можеш да си позволиш загубата на още един обоз, нито пък на войници. Значи няма да има никакви походи в непознати територии далеч от римските провинции и от помощта. Тази кампания е просто упражнение за опитните войници и за каляване на новобранците. Те ще са ти нужни срещу Октавиан, не забравяй това.
Сигурна беше, че е приел думите й присърце. Затова можеше да го остави да нахлуе в Армения, без да е нужно самата тя да остава в Сирия.
Имаше и нещо друго, което я накара да се прибере у дома — писмо от Аполодор. Макар да не казваше нищо конкретно, главният дворцов управител намекваше, че Цезарион е започнал да създава проблеми.
Ах, Александрия, Александрия! Колко прекрасен беше този град след мръсните улички и бедняшките квартали на Антиохия! Вярно, тук също имаше коптори — всъщност повече, отколкото в Антиохия, тъй като градът бе много по-голям — но всяка улица беше достатъчно широка, за да пропуска чист въздух, а той бе сладък, свеж, сух, нито твърде горещ през лятото, нито прекалено студен през зимата. Освен това бедняшките квартали бяха нови. Юлий Цезар и македонските му врагове буквално бяха сринали града преди четиринадесет години и я принудиха да го възстанови отново. Цезар бе поискал от нея да увеличи броя на фонтаните и да осигури безплатни бани за народа, но тя не го направи — а и не й трябваше. Ако излизаше в Голямото пристанище, тя тръгваше от пристана на Царския квартал, а ако се връщаше по суша, използваше Канопиевия булевард. И в двата случая не й се налагаше да пресича съборетините на Ракотис, а сърцето й не можеше да се натъжи от нещо, което очите й не виждаха. Чумата бе съкратила населението от три милиона на един, но това бе преди шест години. Неизвестно откъде се бяха появили още един милион души — повечето родени тук, по-малко преселници. На коренните египтяни не се позволяваше да живеят в Александрия, но имаше много мелези от връзките с бедни гърци. Те образуваха голяма класа от свободни хора без граждански права, въпреки че Цезар я убеждаваше да даде александрийско гражданство на всички жители.
Аполодор я чакаше на кея на Царското пристанище, но най-големия й син го нямаше, забелязаха зорките й очи. Светлината в тях помръкна, но тя все пак подаде ръка на Аполодор да я целуне, след като той се изправи на крака, и не възрази, когато я отведе настрана. По лицето му се виждаше, че още тук трябва да й предаде някаква жизненоважна информация.
