— Какво има, Аполодоре?

— Цезарион — отвърна той.

— Какво е направил?

— Нищо… засега. Въпросът е какво смята да направи.

— Не можете ли да го контролирате със Созиген?

— Опитваме се, Превъплътена Изидо, но става все по-трудно и по-трудно. — Аполодор прочисти гърлото си и я погледна смутено. — Топките му се отпуснаха, твое величество, и вече се смята за мъж.

Тя рязко спря и обърна широко отворени златни очи към най-доверения си слуга.

— Но… но той още няма тринайсет.

— Ще ги навърши след три месеца, твое величество. Расте като бурен. Вече е висок почти четири лакти и половина. Гласът му мутира, тялото му е повече на мъж, отколкото на дете.

— Богове, Аполодоре! Не, не ми казвай нищо повече, моля те! Мисля, че ще е по-добре сама да си съставя мнение. — Тя отново закрачи. — Къде е сега? Защо не дойде да ме посрещне?

— Съставяше законопроект и искаше да го завърши, преди да пристигнеш.

— Съставял законопроект ли?

— Да. Той ще ти разкаже всичко, Дъще на Ра, може би преди да успееш да отвориш уста и да проговориш.

Макар и предупредена, Клеопатра остана без дъх, когато зърна сина си. За една година той се беше превърнал от дете в юноша, но без онази характерна за мъжете непохватност. Кожата му бе чиста и загоряла, гъстата златна коса бе подстригана късо, вместо да бъде дълга, както бе обичаят за юношите, а тялото му бе тяло на мъж, както каза Аполодор. Вече! Сине мой, мое прекрасно малко момче, какво се е случило с теб? Изгубих те завинаги и сърцето ми е разбито. Дори очите ти са се променили — така твърди и уверени, така… непреклонни.

Но всичко това бледнееше пред приликата с баща му. Пред нея стоеше младият Цезар, както сигурно е изглеждал, когато е носел наметалото и шлема на фламин, римския жрец на Юпитер. Трябвало е да се появи Сула и Цезар да навърши деветнадесет години, за да се освободи от омразното жречество. Сега пред нея стоеше Цезар, такъв какъвто вероятно щеше да бъде, ако Гай Марий не бе опитал да попречи на военната му кариера. Издълженото лице, носът, чувствената уста с веселите бръчки в ъгълчето на устните… Цезарионе, Цезарионе, недей! Не съм готова.

Той прекоси широкото празно пространство между бюрото и мястото, където стоеше вкаменената Клеопатра. Едната му ръка държеше дебел свитък, а другата бе протегната към нея.

— Мамо, радвам се да те видя — каза с дълбок глас.

— Оставих момче, а виждам мъж — успя да изрече тя.

Той й подаде свитъка.

— Току-що го завърших, но ти, разбира се, трябва да го прочетеш, преди да го вкарам в действие.

Свитъкът бе тежък. Клеопатра го погледна, после се обърна към сина си.

— Няма ли да получа целувка?

— Щом искаш. — Той целуна бузата й, после сякаш реши, че това не е достатъчно и целуна и другата й буза. — Готово! А сега го прочети, мамо, моля те!

Време беше да му покаже кой е главният тук.

— По-късно Цезарионе, щом намеря свободно време. Първо трябва да видя братята и сестра ти. После смятам да обядвам на твърда земя. А след това ще имам среща с теб, Аполодор и Созиген, на която може да ми разкажеш какво си написал тук.

Старият Цезарион щеше да възрази. Новият не го направи. Вместо това сви рамене и си взе свитъка.

— Всъщност така е по-добре. Ще поработя още малко по него, докато си заета с друго.

— Надявам се, че смяташ да присъстваш на обяда!

— Защо да карам готвачите да се мъчат над някакви странни гозби, на които бездруго не обръщам внимание? Взимам си пресен хляб и зехтин, салата, малко риба или агнешко и ям, докато работя.

— Дори и днес ли?

Сияещите сини очи проблеснаха, той се ухили.

— Трябва да се почувствам виновен, нали? Добре, ще дойда на обяд.

И се върна обратно на бюрото си, разви свитъка и наведе глава над него, докато търсеше опипом стола си.

Краката й я понесоха към детската стая, сякаш не бяха нейни. Тук поне всичко бе разумно и нормално. Ирас и Хармия изтичаха да я прегърнат, целунаха я и отстъпиха назад, за да може любимата им господарка да види трите си по-малки деца. Птолемей Александър Хелиос и Клеопатра Селена подреждаха пъзел — картина с цветя, трева и пеперуди върху тънко дърво, което някой майстор бе нарязал с резбарския си лък на мънички неправилни части. Близнакът Слънце блъскаше с чукче — играчка едно парче, което не пасваше, а сестра му, Луната, го гледаше яростно. После изтръгна чукчето от ръцете на брат си и го халоса с него по главата. Слънцето нададе вой, Луната изпищя от радост, в следващия момент двамата отново се трудеха над пъзела.

— Чукчето е направено от корк — прошепна Ирас.

Колко прекрасни бяха! Петгодишни и толкова различни — никой не би предположил, че са близнаци. Слънцето съвсем на място имаше злато в косите, очите и кожата си и бе красив по-скоро по източен, отколкото по римски начин. Виждаше се, че като порасне, ще има гърбав нос и високи скули. Луната бе с гъста къдрава черна коса и огромни очи с цвят на кехлибар под дългите черни мигли. Личеше си, че след години ще стане красавица по свой собствен начин. Никое от децата не приличаше на Антоний, нито на майка си. От съчетаването на двете тъй различни нишки се бяха появили наследници, по-привлекателни и от двамата си родители.

От друга страна, малкият Птолемей Филаделф беше копие на Марк Антоний от главата до петите — голям, едър, с червеникава коса и очи и нос, който се мъчеше да докосне брадичката над малката уста с дебели устни. Беше роден през римския октомври по-миналата година и сега бе на осемнадесет месеца.

— Типично най-малко дете — промърмори Хармия. — Не се опитва да говори, макар че върви като татко си.

— Типично? — попита Клеопатра, докато прегръщаше извиващото се телце, което явно не беше настроено за ласки.

— Най-малките не приказват, защото по-големите го правят вместо тях. Той мрънка нещо, а те го разбират.

— О! — Клеопатра бързо остави Филаделф, когато той заби млечните си зъби в ръката й и стисна болезнено. — Наистина прилича на баща си, нали? Ама че е решителен. Ирас, кажи на дворцовия бижутер да му изработи гривна с аметист. Помага против вино.

— Ще я скъса, твое величество.

— Тогава някаква огърлица или брошка — каквото и да е, стига да е с аметист.

— Антоний носи ли аметисти? — попита Ирас.

— Вече да — мрачно отвърна Клеопатра.

От детската тя отиде в банята, следвана от Хармия и Ирас. Знаеше, че в Рим се разказват невероятни истории за нейната баня — че я пълнели с магарешко мляко, че била колкото малко езерце, имала миниатюрен водопад, а топлината се проверявала, като най-напред потапяли роб. Естествено, нито един от тези слухове не бе истина, ваната, която Юлий Цезар бе открил в шатрата на Лентул Крус след Фарсала бе далеч по-помпозна. Клеопатра ползваше правоъгълна вана с нормални размери, изработена от неполиран червен гранит. Пълнеха я роби, които носеха амфори с чиста вода, гореща и студена. Всичко беше съвсем стандартно, така че температурата почти не се изменяше.

— Цезарион общува ли с малките братчета и сестра си? — попита тя, Докато Хармия масажираше гърба й и го поливаше с вода.

— Не, твое величество — отвърна прислужницата и въздъхна. — Харесва ги, но не са му интересни.

— Нищо чудно — обади се Ирас, докато приготвяше благоуханното мазило. — Разликата във възрастта е твърде голяма, за да има помежду им близост, а и с него никога не сме се държали като с дете. Такава е участта на фараона.

— Вярно е.

Това наблюдение бе подкрепено по време на обеда, на който Цезарион присъстваше с тялото, но не и с ума си, той се бе зареял някъде другаде. Ако някой му бутнеше храна под носа, той я изяждаше, като винаги избираше най-простите неща. Прислужниците явно знаеха какво да му предлагат. Склонността му да яде риба бе утешаваща, не отказваше и агнешко, но не обръщаше внимание на птиците, крокодилското месо и другите ястия. Сподели с майка си, че основната му храна е хрупкавият хляб, толкова снежнобял, колкото можеха да го приготвят пекарите, натопен в зехтин или мед на закуска.