Антоний шумно пое дъх — каква красавица само! Висока и гъвкава, с дълги крака, умопомрачителни гърди и лице, на което би завидяла и Елена — чувствени червени устни, кожа, нежна като листче на роза, сияйни сини очи под дълги тъмни вежди и абсолютно права коса като от лен, спускаща се по гърба й като лист ковано злато. Не носеше никакви накити, може би защото не притежаваше нито един. Синята й гръцка дреха беше от проста вълна.

Попликола и Делий бяха изхвърлени от кушетката тъй бързо, че едва успяха да се задържат на крака. Огромната длан вече потупваше мястото, където те се бяха излягали преди миг.

— Ела при мен, прелестно създание! Как ти е името?

— Глафира — каза тя, изу филцовите си чехли и изчака слугата да обуе краката й в топли чорапи. После се опъна върху кушетката, но достатъчно далеч от Антоний, за да не му позволи да я прегърне — а по всичко личеше, че той копнееше тъкмо за това. Явно слуховете бяха верни, като го описваха като неособено изискан любовник — поне доколкото можеше да се съди по поздрава му. „Прелестно създание, как пък не! Той приема жените като приятно удобство, но аз, твърдо реши Глафира, трябва да се постарая и да стана по-приятно удобство от коня му, от секретаря, дори от нощното му гърне. А ако зачена от него, ще принеса жертва на Богинята да е момиче. Момичето на Антоний ще може да се омъжи за царя на партите — какъв съюз само! Какво щастие, че сме научени да смучем с вагините си по-добре, отколкото блудницата с устата си! Ще го превърна в свой роб“.

И така Антоний остана в Комана до края на зимата и когато в началото на март най-сетне потегли към Киликия и Тарс, той взе Глафира със себе си. Неговите десет хиляди пехотинци нямаха нищо против неочаквания отпуск. Кападокия бе пълна с жени, чиито мъже бяха изклани по бойните полета или отведени в робство. И тъй като легионерите можеха да обработват земята толкова добре, колкото и да воюват, почивката им хареса. Навремето Цезар ги бе наел по поречието на река Пад в Отсамна Галия8 и Кападокия не се различаваше много от родината им, освен с по-високия си релеф. Оставиха след себе си добре обработена и засята земя, няколко хиляди заченати полуримлянчета и още толкова благодарни жени.

Спуснаха се по един добре поддържан римски път между два високи планински рида и се потопиха в огромни ароматни гори от бор, лиственица и ела. В ушите им непрекъснато звучеше грохот на вода, а при прохода Киликийски порти пътят стана толкова стръмен, че на всеки пет крачки бяха направени стъпала. Слизането беше същинска наслада, ако обаче се бяха катерили нагоре, уханният въздух несъмнено щеше да бъде изпълнен с цветисти латински сквернословия. Снегът вече се топеше бързо и притоците на Киднус вряха и кипяха като огромен котел, но след като преминаха Киликийските порти, пътят стана по-лек, а нощите — по-топли. Вече бързо се спускаха към брега на Нашето море.

Тарс, който се намираше на брега на Киднус на около двайсет мили във вътрешността, им дойде като удар. Подобно на Атина, Ефес, Пергам и Антиохия, градът беше познат на повечето римски благородници, пък било и от съвсем кратки посещения. Невероятно богат, същински скъпоценен камък. Но в минало време. Касий бе наложил такъв налог на града, че след като бяха претопили всеки златен и сребърен предмет, жителите бяха принудени постепенно да продават в робство самите себе си, като започнаха от най-бедните и продължиха неотклонно нагоре. Когато Касий най-сетне се бе уморил да чака и бе отплавал с петстотинте таланта злато, които бе успял да събере Тарс, от някогашните половин милион свободни граждани бяха останали само няколко хиляди. Но не за да се наслаждават на богатството си — то бе изчезнало безвъзвратно.

— Богове, как само мразя Касий! — извика безкрайно разочарованият Антоний. — Щом е сторил това на Тарс, какво ли е станало със Сирия?

— Горе главата, Антоний — отвърна Делий. — Не всичко е изгубено.

Той вече бе постигнал целта си и се бе утвърдил като основен източник на информация за военачалника. Нека Попликола се радва на позицията си на най-близък приятел! Той, Квинт Делий, напълно се задоволяваше да бъде човекът, чието мнение се цени най-много, и точно в този мрачен момент разполагаше с полезен съвет.

— Тарс е важно средище и търговски център на цяла Киликия, но при появата на Касий Киликия Педия останала колкото се може по-настрана от града. Тя е богата и плодородна, а досега нито един римски губернатор не е успял да я обложи с данъци. Областта се управлява от разбойници и арабски ренегати, които отмъкват далеч повече, отколкото е награбил Касий. Защо не пратиш войските си там и не видиш какво ще намерят? Ти самият можеш да останеш тук. Постави Барбаций за командир.

Съветът беше добър и Антоний го знаеше. За предпочитане бе теглото по изхранването на войниците да се поеме от киликийците, отколкото от бедния Тарс, особено щом там има разбойнически крепости за разграбване.

— Разумен съвет, който смятам да послушам — отвърна Антоний. — Но това далеч не е достатъчно. Сега разбирам защо Цезар бе така твърдо решен да покори партите — от тази страна на Месопотамия няма истински богатства. Ох, проклет да е Октавиан! Опразни военната каса на Цезар, червеят му с червей! Докато бях във Витиния, във всички писма от Италия се твърдеше, че умирал в Брундизиум и че нямало да изкара и десет мили по Апиевия път. А какво казват сега тук? Че кашлял и се давил по целия път до Рим, а там се заел да се подмазва на представителите на легионите. Реквизирал обществената земя навсякъде, където поддържали Брут и Касий, когато не върти задника си пред сбирщината маймуни като Агрипа пред педераст!

„По-добре да го отклоня от темата за Октавиан, че ще забрави трезвеността и ще започне да вика за неразредено вино“, помисли си Делий. Лукавата кучка Глафира не помагаше особено — бе прекалено заета да урежда синовете си. Затова Делий цъкна съчувствено с език и умело върна Антоний обратно към въпроса как да се намерят пари в разорения Изток.

— Има една алтернатива на партите, Антоний.

— Антиохия? Или пък Тир и Сидон? Касий е докопал най-напред тъкмо тях.

— Да, но не е успял да стигне до Египет. — Делий остави думата „Египет“ да се отрони от устните му като капка сироп. — Египет може да купи и продаде Рим. Всеки, който е чувал някога Марк Крас, знае това. Касий тъкмо се канел да нахлуе в страната, когато Брут го повикал към Сарди. Вярно, за жалост, взе четирите легиона на Алиен в Сирия. Царица Клеопатра не може да бъде обвинявана заради това, но пък и не помогна нито на теб, нито на Октавиан. Мисля, че бездействието й може да се оцени на десет хиляди таланта глоба.

— Как ли пък не! — изсумтя Антоний. — Това са напразни мечти, Делий.

— Определено не са! Египет е приказно богат.

Антоний слушаше с половин ухо, докато преглеждаше писмото от войнствената си съпруга Фулвия. Жена му се оплакваше от коварството на Октавиан и описваше несигурното му положение с безцеремонни и цветисти изрази. Сега, беше надраскала тя със собствения си почерк, бил моментът да се насъскат Италия и Рим срещу него! Луций бил на същото мнение и дори започвал да събира войска. Дрън-дрън, помисли си Антоний, който познаваше брат си прекалено добре, за да повярва, че е способен дори да смята със сметало. Луций начело на бунт? Не, той просто събира хора за големия си брат Марк. Вярно, беше избран за консул тази година, но негов колега бе Вация, който щеше да движи нещата на практика. Жени! Защо Фулвия просто не се посвети на възпитанието на децата си? Отрочето й Клодий вече беше пораснало и поело по своя път, но все още оставаше синът й от Курион, както и собствените му две момчета.

Естествено, Антоний вече знаеше, че трябва да отложи експедицията срещу партите най-малко за още една година. Кампанията бе невъзможна не само поради недостига на средства, но и от необходимостта да държи под око Октавиан. Най-добрите му генерали — Полион, Гален и верният стар Вентидий, трябваше да останат на запад с основната част от войските му, само за да следят младока. Той пък му беше писал с молба да използва влиянието си и да отзове Секст Помпей, който кръстосваше морските пътища и крадеше житото на Рим като обикновен пират. Толерирането му не било част от споразумението им, недоволстваше Октавиан. Нима Марк Антоний бе забравил как двамата бяха седнали след Филипи и бяха разпределили задълженията между триумвирите?