Говореше на Делий. Той вече яздеше дореста кобила със спокоен, равен ход и бе отстъпил киселото конче на Икар, на когото доскоро бе писано да върви пеш.

— Фарнак и свитата му също ги няма — рече Делий.

— Ха! Изобщо не трябваше и да идва — извиха се презрително устните на Антоний. — Баща му беше по-голям мъж, а дядо му — още по-голям.

— Великият Митридат ли имаш предвид?

— Че да не би да има някой друг? Той беше мъж, който едва не победи Рим. Страховита работа.

— Но Помпей Велики го надви с лекота.

— Дрън-дрън! Лукул го победи. Помпей Велики само обра плодовете. Имаше навик да прави така. А накрая стана жертва на собственото си тщеславие. Започна да вярва на собствения си образ за пред тълпата. Да се перчи пред всички, римляни и чужденци, и да си мисли, че може да победи Цезар!

— Ти би могъл да победиш Цезар без проблеми, Антоний — каза Делий без капка угодничество в гласа си.

— Аз ли? Само ако всички богове се сражаваха на моя страна! Цезар беше единствен по рода си и няма нищо позорно да се признае това. Той командва повече от петдесет сражения и не изгуби нито едно. Бих победил Помпей Велики, ако беше още жив… или Лукул, че дори и Гай Марий. Но Цезар? Александър Велики би си счупил врата с него.

В гласа му — лек тенор, доста изненадващ за такъв едър мъж — не се долавяше негодувание. Нито пък чувство за вина, помисли си Делий. Антоний приемаше нещата по типичния за римляните начин — понеже не бе вдигнал и пръст срещу Цезар, можеше да спи спокойно нощем. Заговорничеството и машинациите не бяха престъпление дори когато благодарение на тях се извършваше такова.

Пеейки енергично походните си песни, двата легиона и многобройната кавалерия на Антоний навлязоха в издълбания от клисури район на голямата червена река Халис. Нейната красота надхвърляше въображението на римляните с наситено червените скали и изтерзаните отвесни стени и скални корнизи. От двете страни на широкия поток, който все още течеше мудно, имаше достатъчно равна земя — снеговете по високите върхове все още не се бяха разтопили. Именно това бе причината Антоний да пътува по суша към Сирия. През зимата морето бе прекалено опасно за плаване, а и той предпочиташе да остане с хората си, докато не се увери, че го харесват повече, отколкото предишния си командир Касий. Бе мразовито, но хапеше само когато задухаше вятър, а в дъното на клисурите обикновено беше спокойно. Въпреки цвета си водата бе годна за пиене и за хора, и за коне. Централна Анатолия не беше гъсто заселен район.

Евсебия Мазака се намираше в основата на огромния вулкан Аргей, побелял от сняг и безмълвен от незапомнени времена. Мрачно, малко и бедно градче, всички го ограбваха открай време, защото царете му бяха слаби и твърде стиснати, за да поддържат войска.

Именно тук Антоний започна да осъзнава колко трудно ще бъде да изстиска още злато и съкровища от Изтока. Брут и Касий бяха разграбили всичко, което Митридат Велики бе пропуснал. Това здравата го вкисна и го накара да прегледа заедно с Попликола, братята Децидий Сакса и Делий жреческото царство Ма при Комана, недалеч от Евсебия Мазака. Нека оглупелият цар на Кападокия и умопомрачително некадърният му син да треперят в опразнения си дворец! Може би в Комана щеше да намери куп злато под някоя невинно изглеждаща каменна настилка — жреци, предали царете си на смърт, щом станало въпрос да запазят имането си.

Ма бе инкарнация на Кубаба Кибела, Великата майка Земя, управлявала всички богове и богини, когато човечеството тепърва се учело да разказва историята си край лагерните огньове. През неизброимите години тя бе изгубила силата си навсякъде, с изключение на двете Комани — едната в Кападокия, а другата на север в Понт и в Песин, недалеч от мястото, където Александър разсякъл Гордиевия възел с меча си. И двете се управляваха като независими владения, царете им бяха и първожреци, и двете бяха оградени от планини като понтийски череши в купа.

Отказвайки с презрение охраната, Антоний с четиримата си приятели и множество прислужници влезе в примамливото селце Кападокийска Комана и с одобрение огледа хубавите домове, градините, обещаващи изобилие на цветя през пролетта, и величествения храм на Ма. Той се издигаше върху невисок хълм, беше заобиколен от брезова горичка, а от двете страни на павираната улица, водеща право към земния дом на Ма, растяха тополи. От едната страна се намираше дворецът. Подобно на храма, дорийските му колони бяха боядисани в синьо с алени основи и капители, стените зад тях бяха в много по-тъмни нюанси на синьото, а дървените плочки, покриващи покрива — с позлатени ръбове.

Пред двореца ги очакваше някакъв младеж, който тъкмо излизаше от юношеската възраст. Беше облечен в зелени одежди, а бръснатата му глава бе покрита от кръгла златна шапка.

— Марк Антоний — представи се Антоний, след като слезе от сивия си жребец на петна и метна поводите на един от тримата слуги, които бе взел със себе си.

— Добре дошъл, повелителю Антоний — с нисък поклон отвърна младежът.

— Достатъчно е да ме наричаш просто Антоний. В Рим нямаме повелители. Как ти е името, момко?

— Архелай Сисен. Аз съм царят — жрец на Ма.

— Не си ли малко млад за цар?

— По-добре прекалено млад, отколкото прекалено стар, Марк Антоний. Заповядай в дома ми.

Посещението започна с изкусна словесна фехтовка, в която по-младият и от Октавиан Архелай Сисен се оказа достоен противник на Антоний и той искрено се възхити на майсторството му. Сигурно с радост би се съгласил да толерира и Октавиан, ако той не беше наследник на Цезар.

Но макар сградите и пейзажът да бяха твърде приятни за римското сърце, един час според водния часовник бе достатъчен да открият, че каквото и богатство да бе притежавала Ма от Комана, от него вече не бе останала и следа. Намираха се само на петдесет мили от столицата на Кападокия и приятелите на Антоний бяха готови да потеглят по изгрев-слънце на следващия ден, за да се върнат при легионите и да продължат похода.

— Ще бъде ли обида за вас, ако майка ми също присъства на вечерята? — почтително попита царят — жрец. — Заедно с по-малките ми братя?

— Колкото повече бъдем, толкова ще е по-весело — отвърна Антоний. Добрите обноски преди всичко. Вече бе намерил отговорите на някои важни въпроси, но нямаше да е зле да види що за семейство бе създало този интелигентен, самостоятелен и безстрашен момък.

Архелай Сисен и братята му представляваха прекрасно трио, остроумни, изтънчени познавачи на гръцката литература и философия и дори с известни познания по математика.

Всичко това обаче бе забравено в мига, в който в помещението влезе Глафира. Подобно на всички посветили се на Великата Майка момичета, тя бе встъпила в служба на тринадесетгодишна възраст, но не за да разстеле постелката си в храма и да предложи девствеността си на първия хвърлил й око мъж, както всяка година правеха девойките на нейната възраст. Глафира беше от царско потекло и можеше да избира партньора си. Очите й бяха грейнали при вида на един гостуващ римски сенатор, който зачена Архелай Сисен, без изобщо да подозира какво е направил. Тя беше едва на четиринадесет, когато роди момчето. Следващият й син бе от царя на Олба, потомък на стрелеца Тевкър, сражавал се заедно с брат си Аякс в Троянската война. А бащата на третия беше красив никой, превозващ стадо говеда с един керван от Мидия. След това Глафира запаса колана си и посвети цялата си енергия на отглеждането на момчетата. Сега беше на тридесет и четири и изглеждаше с десет години по-млада.

Макар Попликола да се чудеше какво я е накарало да присъства на вечеря, почетният гост на която е прочут любовчия, Глафира си даваше много добре сметка какво прави. Похотта не влизаше в плановете й, посветилата се на Великата майка отдавна бе отхвърлила похотта като нещо долно. Не, тя искаше за синовете си нещо повече от едно миниатюрно жреческо царство! Беше решила да сложи ръка на колкото се може по-голяма част от Анатолия и ако Марк Антоний бе такъв, какъвто го представяха слуховете, сега бе нейният шанс.