— Разполагаш с твърде много легиони около Брундизиум, за да може Антоний да събере хората си преди пристигането на Полион. А съгледвачите ми казват, че това няма да се случи поне още един нундин.

— Достатъчно време, за да стигнем до Брундизиум, Агрипа. Нашите легиони около Минуциевия път ли са разположени?

— По възможно най-добрия начин. Ако иска да избегне сражението, Полион ще трябва да се насочи към Беневентум и по Апиевия път.

Октавиан остави писеца и събра книжата си в спретнати купчинки — кореспонденция с групи и отделни хора, чернови на закони и подробни карти на Италия. Стана.

— Е, тогава да тръгваме към Брундизиум. Готови ли са Меценат и моят Нерва? Как стои въпросът с неутралния?

— Ако не се беше заровил в бумагите, щеше да знаеш — отвърна Агрипа с тон, с какъвто само той се осмеляваше да му говори. — Готови са от дни. И Меценат успя да уговори неутралния Нерва да се присъедини.

— Отлично!

— Но защо той е толкова важен, Цезаре?

— Защото когато единият брат избра Антоний, а другият мен, неутралитетът остана единственият начин за фракцията на Кокцей Нерва да продължи да съществува, ако между Антоний и мен се стигне до размяна на удари. Антониевият Нерва умря в Сирия и от неговата страна се получи празнина. Празнина, която кара Луций Нерва да плувне в пот — стиска ли му да я запълни? Накрая се отказа, макар че не избра и мен. — Октавиан се подсмихна. — Тъй като жена му размахва камшика, той си остава вързан за Рим и съответно — за неутралитета.

— Всичко това ми е известно, но тъкмо то поражда въпроса.

— Ще получиш отговор, ако замисълът ми успее.

Онова, което накара Марк Антоний да скочи от удобната си атинска кушетка, бе едно писмо от Октавиан.

Писмото бе подпечатано с пръстена на Божествения Юлий.

Естествено, Антоний не повярва на нито една дума, с изключение на факта, че Луций е мъртъв. Още на следващия ден бързаше към Патра, а на север бе пратена заповед два легиона незабавно да потеглят от Аполония. Останалите осем бяха в пълна готовност да бъдат натоварени към Брундизиум при първо повикване.

Ама че наглост, Октавиан пръв да научи новината! И защо не бе чул нито дума за това преди да получи писмото? Четеше посланието като хвърлено в лицето му предизвикателство — прахът на брат ти е в Рим, ела да го вземеш, ако ти стиска! Стиска ли му! Юпитер Най-добър и Всемогъщи, и още как!

Едно уведомително писмо от Планк до Октавиан полетя от Патра, където разяреният Антоний се принуди да чака потвърждение, че двата му легиона са потеглили. Писмото замина (ако Антоний знаеше съдържанието му, щеше да си остане в Гърция) заедно с рязката заповед на Антоний към Полион да потегли с легионите си надолу по Адриатическия път. В момента те се намираха във Фанум Фортуне, откъдето Полион можеше да тръгне към Рим по Фламиниевия път или покрай Адриатическото крайбрежие към Брундизиум. Треперещ от страх, Планк умоляваше Антоний да тръгне с неговия кораб — смяташе, че шансовете му да се промъкне покрай позициите на Октавиан са по-големи на италианска земя. Вече отчаяно му се искаше да не беше пращал онова писмо — откъде можеше да е сигурен, че Октавиан няма да разкрие съдържанието му на Антоний?

Чувството за вина го превърна в докачлив и неспокоен спътник и когато насред Адриатика се появи флотът на Гней Домиций Ахенобарб, Планк напълни гащите и едва не припадна.

— Антоний, с нас е свършено! — изплака той.

— От ръцете на Ахенобарб? Как ли пък не! — отвърна Антоний и ноздрите му се разшириха. — Планк, май си се насрал!

Планк се омете, а Антоний изчака пристигането на лодката, която се бе насочила към кораба му. Знамето му продължаваше да се вее на мачтата, макар че Ахенобарб бе свалил своето.

Дундест, тъмен и плешив, Ахенобарб се покатери пъргаво по въжената стълба и тръгна към Антоний, ухилен до уши.

— Най-сетне! — сприхаво извика той и го прегърна. — Тръгнал си към онази противна дребна буболечка Октавиан, нали! Моля те, кажи, че си тръгнал!

— Тръгнал съм — отвърна Антоний. — Да се задави в собствените си лайна дано! Планк току-що се насра при вида на корабите ти, а аз го смятам за по-голям куражлия от Октавиан. Знаеш ли какво е направил онзи? Убил е Луций в Оттатъшна Испания, след което има нахалството да ми съобщи, че е горд притежател на праха му! Предизвиква ме да ида и да го взема! Да не е полудял?

— С теб съм в студ и в пек — с дрезгав глас рече Ахенобарб. — Корабите ми са твои.

— Добре — отвърна Антоний и се освободи от продължителната прегръдка. — Може да ми потрябва голям кораб със здрав бронзов клюн, който да разбие веригата на пристанището на Брундизиум.

Дори кораб с шестнадесет реда гребла и тежащ двадесет таланта бронзов клюн не би могъл да скъса веригата, опъната на входа на пристанището. Всъщност Ахенобарб нямаше съдове и наполовина на тези размери. Веригата бе опъната между два бетонни вълнолома с желязна арматура, а всяка бронзова брънка беше дебела длан и половина. Нито Антоний, нито Ахенобарб бяха виждали такава чудовищна преграда, нито пък тъй радостно население, надаващо тържествуващи викове при вида на безплодните им опити да скъсат бариерата. Докато жените и децата крещяха и дюдюкаха, мъжете подлагаха квинкверемата на Ахенобарб на убийствен дъжд от стрели и копия и в крайна сметка я принудиха да се отдалечи.

— Не мога! — викна Ахенобарб и се разрида от ярост. — Ох, само да ми паднат! Откъде се е появило това? Старата верига беше десет пъти по-слаба!

— Онзи апулийски селянин Агрипа я е подменил — успя да каже Планк, който вече бе сигурен, че гащите му не миришат. — Когато тръгнах да търся убежище при теб, жителите на града побързаха да се похвалят. Агрипа е укрепил това място по-добре от Илион. В това число и стените, които гледат към сушата.

— Чака ги бавна смърт — изръмжа Антоний. — Ще набуча магистратите на колове през задниците и ще ги вкарвам навътре по един пръст на ден.

— Ох! — възкликна Планк и трепна при мисълта за подобна разправа. — Сега какво ще правим?

— Ще чакаме легионите и ще ги стоварим където можем на север и на юг — отвърна Антоний. — Щом Полион се натутка и дойде, ще пометем това окаяно място от лицето на земята, ако ще и десет пъти по-дебели стени да е издигнал Агрипа. След обсада, предполагам. Знаят, че няма да бъда милостив с тях. И ще се съпротивляват до последно.

Така Антоний се оттегли на острова срещу входа на пристанището, за да изчака Полион и да се опита да разбере какво е станало с Вентидий, от когото нямаше ни вест, ни кост.

Секстилий35 свърши, минаха и септемврийските нони36, но времето си оставаше достатъчно горещо, за да превърне престоя на острова в мъчително изпитание. Антоний крачеше напред-назад, Планк го гледаше как крачи. Антоний ръмжеше, Планк размишляваше. Мислите на Антоний нито за миг не се отделяха от брат му Луций, Планк също се спираше надълго и нашироко на една тема, макар и по-завладяваща — Марк Антоний. Защото сега виждаше у него нови черти и гледката не му харесваше. Прекрасната, великолепна Фулвия навестяваше и напускаше мислите му — тъй храбра и свирепа, тъй… тъй интересна. Как можеше Антоний да удари жена, при това собствената си съпруга? Внучката не на друг, а на самия Гай Гракх!