Клеопатра бе очарована, грозната й глава тутакси изчезна.

— О, скъпи ми Антоний, ще ги накараш да се разтреперят!

— Не, направо ще се посерат, мила ми госпожо. А сега ми дай хиляда целувки.

Тя му ги даде с жар, възбудена от победата си. Сега нещата най-сетне щяха да се раздвижат! Антоний тръгваше на война. Писмото му до Сената представляваше ултиматум.

Два документа полетяха към Рим — писмото и завещанието на Марк Антоний. Гай Сосий предаде второто на весталките, които пазеха завещанията на всички римски граждани. Завещанието се смяташе за свещено и не можеше да се отваря преди смъртта. Весталките пазеха такива документи още от времето на царете. Но когато Ахенобарб счупи печата на писмото и го прочете, изпусна свитъка като опарен. Мина време, преди да го предаде безмълвно на Сосий.

— Богове! — прошепна Сосий и също го изпусна. — Да не е полудял? Никой римлянин няма властта да направи и половината от това! Копелето на Цезар — цар на Рим? Точно това иска да каже той, Гней. Точно това. И Клеопатра да управлява от името на копелето? Не, той просто е полудял!

— Или е полудял, или е непрекъснато упоен. — Ахенобарб го погледна решително. — Няма да прочета това, Гай. Просто не мога. Ще го изгоря и вместо това ще изнеса реч. Юпитер! Какво оръжие би било това писмо за Октавиан! Целият Сенат ще мине на негова страна, без да си е мръднал и пръста.

— Да не би да смяташ, че Антоний е скроил всичко това точно с тази цел? — колебливо попита Сосий. — Това си е чисто обявяване на война.

— Рим не се нуждае от гражданска война, макар да подозирам, че Клеопатра с радост би посрещнала подобно нещо — уморено отвърна Ахенобарб. — Не разбираш ли? Това е писано не от Антоний, а от Клеопатра.

Сосий седна и се разтрепери на мястото си.

— Какво ще правим, Ахенобарб?

— Каквото казах. Ще изгорим писмото и ще изнеса речта на живота си пред онези жалки, изкуфели дъртаци в Сената. Никой не бива да научава до каква степен Клеопатра владее Антоний.

— Да, ще защитаваме Антоний до последно. Но как да го накараме да се освободи от Клеопатра? Твърде далеч е… проклет Изток! Все едно да гониш дъгата. Преди две години изглеждаше, че благоденствието се връща — събирачите на данъци и търговците не бяха на себе си от възторг. Но през последните месеци забелязвам промяна — рече Сосий. — Царете клиенти на Антоний се намесиха и изместиха римските търговци. А и вече осемнайсет месеца, откакто в хазната не са влезли никакви данъци от Изтока.

— Клеопатра — мрачно рече Ахенобарб. — Това е нейна работа. Ако не успеем да измъкнем Антоний от лапите й, с нас е свършено.

— С него също.

Към средата на лятото Антоний беше прехвърлил масивната си военна машина от Карана и Сирия в Ефес. Конница, легиони, обсадна техника и обоз бавно прекосиха Централна Анатолия и поеха покрай лъкатушещата река Меандър. Лагерите около прекрасния малък Ефес се простираха докъдето стигаше и най-острият поглед. Врящата маса от хора, животни и машини бавно се уталожи, а местните търговци и селяни правеха всичко по силите си да изкарат някаква печалба от катастрофата, чието въплъщение бяха военните лагери. Плодородната земя, която бе раждала пшеница и служила за пасище на овцете, беше превърната в безплодна кал или прах в зависимост от времето, а младшите легати на Антоний, които не се отличаваха с особена чувствителност и съпричастност, правеха нещата още по-лоши, като отказваха да слушат оплакванията на местните. Броят на обирите и изнасилванията скочи главоломно. Същото се отнасяше за убийствата за отмъщение, побоищата, активната и пасивната съпротива срещу натрапниците. Цените полетяха нагоре. Дизентерията измъчваше почти всички. Това бяха някои от причините един римски губернатор от миналото да натрупа куп пари само от заплахата, че ще разположи легионите си около някой град, ако не му бъдат изплатени между сто и хиляда таланта. Ужасените жители бяха готови да му дадат всичко.

Антоний и Клеопатра пътуваха с „Филопатър“, който хвърли котва в пристанището на Ефес, посрещнат от възгласи на възхищение. Там Антоний остави жена си и кораба и се качи на един по-малък съд за Атина, на Клеопатра каза, че имал недовършена работа там. Тя откри, че не е в състояние да удържа този трезвен Антоний така, както го бе правила в Александрия. Ефес бе твърдо римска територия и тя не беше негова владетелка, както и който и да било от предшествениците й. Затова тук нямаше и традиция да се кланят на Египет. Когато излизаше от губернаторския дворец да огледа града или лагерите, мъжете я гледаха, сякаш им беше нанесла жестока обида. Не можеше и да ги накаже за грубото им държане. Публий Канидий беше стар приятел, но останалите командири и легатите им, които изпълваха Ефес до пръсване, я приемаха като шега или обида. Нямаше поклони в провинция Азия!

Настроението й бе лошо още откакто „Филопатър“ напусна Александрия. Цезарион й беше устроил най-нежеланата и неприятна сцена. Беше оставен да управлява Египет — задача, която не желаеше. Не защото му се искаше да отиде на война с майка си и втория си баща, а заради самата причина за отсъствието им.

— Мамо, та това е лудост! Не разбираш ли? Предизвикваме мощта на Рим! Знам, че Марк Антоний е велик военачалник и има огромна армия, но ако реши да използва всичките си ресурси, Рим е непобедим. Нужни са му били сто и петдесет години да разбие Картаген, но в крайна сметка го е разбил — и то толкова решително, че никога не се е възстановил отново! Рим е търпелив, но няма да са му нужни сто и петдесет години, за да смаже Египет и Изтока на Антоний. Моля те, умолявам те, не давай на Цезар Октавиан повод да дойде на изток! Той ще сметне събирането на всички войски на Антоний в спокойния и мирен Ефес като обявяване на война! Моля те, мамо, моля те, не правете това!

— Глупости, Цезарионе — самоуверено отвърна Клеопатра, докато обикаляше и наглеждаше товаренето на багажа й. — Антоний не може да бъде победен нито по море, нито на суша. Погрижих се за това, като му осигурих солидна военна каса. Забавим ли се, Октавиан само ще натрупа още повече сили.

Цезарион стоеше до един съвсем нов свой бюст, поръчан от майка му на Доротей от Афродизиас, и на Клеопатра й се стори, че вижда двама близнаци. Херил беше оцветил бюста, бе уловил вярно всеки нюанс на кожата и косата и бе предал съвършено очите му. Скулптурата изглеждаше толкова жива, че сякаш всеки момент щеше да отвори уста и да проговори, но оригиналът до нея беше толкова разгорещен, че тя почти не се забелязваше.

— Мамо, Октавиан дори не е започнал да ползва ресурсите си — не се предаваше той. — А колкото и да обичам Марк Антоний, той не може да се сравнява с Марк Агрипа по море или на суша. Октавиан може формално да заеме командирската шатра, но ще остави Агрипа да воюва. Предупреждавам те, всичко се върти около Агрипа! Той е силен и опасен! Рим не е раждал равен на него от времето на баща ми.

— Стига, Цезарионе! Толкова много се притесняваш, че вече преставам да ти обръщам внимание. — Клеопатра спря с една от любимите роби на Антоний в ръце. — Кой е този Марк Агрипа? Никой. Равен на Антоний ли? Категорично не.

— Тогава поне ти остани в Александрия — замоли я момъкът.

Тя го погледна изумено.

— Как можеш да си помислиш такова нещо? Аз плащам тази кампания и това означава, че съм партньор на Антоний в начинанието. Или ме смяташ за абсолютен новак във воденето на войни.

— Да, смятам те. Единственият ти опит е бил, когато си седяла на връх Касий и си чакала Ахил и армията му. Баща ми те е измъкнал от кашата, а не твоите несъществуващи военни умения. Ако тръгнеш с Марк Антоний, римските му колеги ще си помислят, че го контролираш и ще те намразят. Римляните не са свикнали с чужденци в командирската шатра. Не съм глупак, мамо. Знам какво говорят в Рим за теб и Антоний.