Тя се вцепени.

— И какво казват за нас в Рим?

— Че си магьосница, че си омагьосала Антоний, че си го превърнала в свой роб, в играчка. Че ти го насъскваш срещу Сената и народа. Че ако той не беше твой съпруг, това, което става сега, нямаше да се случи — разпалено рече Цезарион. — Наричат те Царицата на зверовете и сочат теб като главен виновник за сблъсъка, а не Антоний.

— Отиваш твърде далеч — със заплашителен тон каза Клеопатра.

— Няма да съм стигнал достатъчно далеч, ако не успея да те накарам да се откажеш! Особено от личното си участие. Мила мамо, държиш се, сякаш Рим е Митридат Велики. Рим няма — и никога няма да има! — източен начин на мислене. Рим е свят от Запада. Желае да контролира Изтока единствено заради собственото си оцеляване.

Тя го наблюдаваше внимателно и очите й шареха насам-натам, сякаш се опитваше да реши как е най-добре да постъпи. Накрая взе решение.

— Цезарионе, ти още нямаш петнайсет — с успокоителен тон каза тя. — Да, вярно е, че си мъж. Но все още си много млад и неопитен мъж. Управлявай мъдро Египет и аз ще ти дам още власт, когато с Антоний се върнем като победители.

Той се предаде. Погледна я с насълзени очи, поклати глава и излезе.

— Глупаво момче — нежно каза тя на Ирас и Хармия.

— Прекрасно момче — отвърна Хармия и въздъхна.

— Не е момче и не е глупав — мрачно се обади Ирас. — Клеопатра, не си ли разбрала, че е същински пророк? Трябваше да се вслушаш в думите му, а не да ги подминаваш.

Когато замина с „Филопатър“, думите на Ирас продължаваха да отекват в ушите на Клеопатра. Именно те, а не думите на Цезарион бяха причина за лошото й настроение, което колегите на Антоний в Ефес само развалиха още повече. Но тъй като беше властна, всичко това само я направи по-високомерна, груба и арогантна.

Антоний нямаше вина, че корабът му спря в Самос — беше се появил теч, с който не можеха да стигнат до Атина, а Самос бе най-близкият остров.

Лигата на Дионисиевите веселяци беше превърнала Самос в свой генерален щаб. Докато чакаше, Антоний реши да види как вървят нещата при всевъзможните фокусници, танцьори, акробати, изроди, музиканти и всички други, които се мотаеха из възхитителните им къщурки в очакване на поредния фестивал. В момента такъв нямаше, уведоми го шефът на лигата Калимах, след като му показа един чуден номер, при който превърна някакви буболечки в прекрасни пеперуди.

— Довечера обаче решихме да организираме пир в твоя чест. Ще дойдеш ли?

Разбира се, че щеше да дойде! Въздържането от виното беше нищо в сравнение със страстта му да търси забавление в компания като тази. Скоро обаче откри, че трезвеността сериозно пречи на забавлението. Затова и посегна към чашата с вино.

Нямаше спомен за случилото се през следващите дни. Вярно беше, че с напредването на възрастта виното засягаше паметта му все повече и повече. Само секретарят му Луцилий успя да го върне в мрачния свят на трезвеността — и то с едно кратко и просто изречение:

— Царицата ще научи.

— Ох, богове! — изстена Антоний. — Богове!

Корабът беше поправен преди цял нундин, установи той, когато Луцилий и слугите му го качиха на борда едва ли не на ръце, треперещ и препъващ се. Наистина ли бе пил толкова много? Или го хващаше по-бързо? Към мъчителния махмурлук се добави и нов ужас — осъзнаването, че в крайна сметка разгулните години започват да си казват думата. Дните, в които повдигаше наковални, бяха отминали. Беше навършил петдесет и една и бицепсите му бяха по-меки и не се издуваха както преди. Петдесет и една! Възрастта на един почитаем бивш консул. А Октавиан беше едва на трийсет, щеше да навърши трийсет и една в края на септември. Още по-лошо беше, че най-добрите му пълководци бяха млади, докато тези на Антоний бяха като самия него — остаряваха. Канидий беше прехвърлил шейсетте! Къде се бе дянало това време? Стана му лошо, наложи се да изтича до перилата, за да повърне.

Прислужникът му донесе вода, намокри с гъба устните и брадичката му.

— Мъчи ли те нещо, господарю?

— Да — отвърна Антоний и потрепери. — Старостта.

Но когато корабът стигна Пирея, Антоний беше възвърнал донякъде физическата си форма от миналата година, макар че настроението му си оставаше вкиснато.

— Къде е жена ми Октавия? — попита той иконома на губернаторския дворец.

Мъжът го погледна неразбиращо… не, втрещено.

— Минаха няколко години, откакто господарката Октавия бе за последен път тук, Марк Антоний.

— Как така няколко години? Трябваше да бъде тук заедно с двайсет хиляди войници, осигурени от брат й!

— Мога само да повторя, че не е тук, господарю. Нито пък има войници в околностите на Атина. Ако господарят Октавиан е изпращал войници, те сигурно са отишли в Македония или по суша към провинция Азия.

Спомените се върнаха. Да, бяха минали пет години, откакто Октавия беше дошла с четири кохорти, а не с четири легиона. И той й бе наредил да му прати военните дарове от Октавиан в Антиохия, а самата тя да се върне в Рим. Пет години! Наистина ли беше толкова отдавна? Не, може би само преди четири. Или пък три? Ох, имаше ли изобщо някакво значение?

— Отдавна не съм бил в Рим — каза той на Луцилий, докато сядаше зад бюрото си.

— Последният път беше при срещата в Тарент преди шест години — отвърна секретарят му от собственото си бюро.

— Значи Октавия е дошла в Атина преди четири.

— Да.

— Напиши писмо, Луцилий… До Октавия от Марк Антоний. С настоящето се развеждам с теб. Напусни къщата ми в Рим и престани да отсядаш в която и да било от вилите ми в Италия.

Не ти връщам зестрата и повече няма да издържам теб или което и да било от римските ми деца. Приеми това като окончателно решение.

Луцилий пишеше, забил поглед в листа. Мила госпожо! Сега вече всички надежди за спасяване на Антоний са изгубени… Вдигна глава, стана и остави листа пред Антоний. Един от чудесните му таланти бе този, че почеркът му беше много добър и не се налагаше писмата да бъдат преписвани от професионален писар.

Антоний го прочете бързо и го нави.

— Восък, Луцилий.

Червеният цвят бе обичаен за официалните документи. Луцилий задържа восъка на пламъка на лампата толкова вещо, че той не изгуби цвета си от дима, и го отдръпна в момента, когато върху свитъка падна капка с размерите на денарий. Антоний постави отгоре й пръстена си и натисна силно. Херкулес, заобиколен от IMP.M.ANT.TRI.

— Прати го по следващия кораб за Рим — отсечено нареди Антоний. — И ми намери кораб за Ефес. Работата ми в Атина приключи. — Той се усмихна кисело. — Всъщност никога не я е имало.

„Май не мога да посоча точния момент, в който съм скъсал връзките си с Рим“ — реши Антоний, докато отплаваше от Пирея. Всичко бе започнало, когато научи, че се е заклел да посвети себе си и плячката на Клеопатра и Александрия. Любовта му към Октавия и римското намаляваше, докато любовта към Клеопатра обхващаше всичко. Той не знаеше причината за това. Знаеше само, че Клеопатра изпълва цялото му същество, че не може да я отритне въпреки нелепите й желания. Да, част от това се дължеше на пропуските в паметта, но и за тях не можеше да вини любовта си. Може би великата царица бе намерила път към сърцето му, защото тя поне бе открила някакви качества у него, тя поне го смяташе за силен, за човек, който заслужава внимание. Рим принадлежеше на Октавиан, така че защо да не го изостави напълно? Всичко се свеждаше именно до това. Ако искаше да бъде Първенец на Рим, Антоний трябваше да победи Октавиан на бойното поле. И Клеопатра ясно разбираше това, винаги го бе разбирала. Опасният му запой на Самос и ужасните последици от него му бяха показали, че най-добрите му години са в миналото. Но това беше само някакъв си запой. Неустоим запой, когато истинската причина да напусне Ефес бе желанието му да избяга от любовта си, от проклятието си, от клетвите си към Клеопатра.

„Тогава — помисли си той, пристигайки повече или по-малко излекуван в Атина — защо да не скъсам напълно връзките си с Рим?“ Всички, от Клеопатра до Октавиан, искаха точно това, очакваха го, не биха приели нищо по-малко. А сега беше време да се връща в Ефес, преди Клеопатра да е създала нови проблеми.