Но преди да успее да стигне в Ефес, присъствието на Клеопатра там вече бе дало ужасни последици. Първо Сатурнин и Арунций заминаха за Рим, заявявайки, че предпочитат да служат на мъж, когото мразят, отколкото на някаква си жена. Октавиан поне беше римлянин! Последва ги Атратин заедно с група младши легати, вбесени от начина, по който Клеопатра обикаляше лагерите им, търсеше нередности и дори си позволи гадни коментари за занемареното оборудване и за старшите центуриони, които не й отдадоха чест.

Атратин пристигна в Рим и изля мъките си пред смаяните Ахенобарб и Сосий.

В самия Рим нещата също не вървяха добре. Хазната беше почти празна заради покупката на добра земя за хилядите ветерани. Милионите сестерции от съкровищницата на Секст Помпей бяха похарчени, колкото и невероятно да изглеждаше това. Земята бе скъпа, а малко легионери се съгласиха да се настанят в чужди земи като Испания, Галия или Африка. Те също бяха римляни, свързани с италийската пръст. Вярно, ветераните бяха доволни — но това струваше прескъпо на държавата.

Не можеше обаче да се отрече, че Октавиан бавно взема надмощие в Сената, сред плутократите и конниците. Възможностите на Изток намаляваха и хората и фирмите, които благоденстваха преди две години, започваха да пропадат. Полемон, Архелай Сисен, Аминт и по-дребните владетели, назначени от Антоний, бяха станали твърде самоуверени и издаваха закони, които спъваха дейността на римските търговци. Естествено, зад всичко това стоеше Клеопатра — паякът в центъра на паяжината.

— Какво ще правим? — попита Сосий, след като Атратин си отиде.

— Това се питам, откакто получихме писмото на Антоний. Мисля, че имаме една-единствена възможност.

— Казвай тогава! — нетърпеливо извика Сосий.

— Ще трябва да подсилим римското начало в управлението на Антоний на Изток. Това е първият зъб на двузъбата вила — рече Ахенобарб. — Вторият е да направим така, че Октавиан да изглежда нелегитимен.

— Нелегитимен? Но как?

— Като преместим правителството от Рим в Ефес. Двамата с теб сме консули тази година. Повечето претори също поддържат Антоний. Съмнявам се, че ще успеем да спечелим народни трибуни, но ако половината Сенат дойде с нас, ще се превърнем в безспорно правителство в изгнание. Точно така, Сосий, напускаме Рим и отиваме в Ефес! Така ще направим Ефес център на властта и ще попълним обкръжението на Антоний с, да кажем, петстотин достойни римляни. Повече от достатъчно, за да принудим Клеопатра да се върне в Египет, където й е мястото.

— Точно това направи Помпей Велики, когато Цезар… така де, Божественият Юлий, пресече Рубикон. Взе консулите, преторите и четиристотин сенатори и се премести в Гърция. — Сосий се намръщи. — Но по онова време Сенатът беше по-малък и нямаше толкова много парвенюта. Днес в него влизат хиляда души и две трети са нови римляни. Мнозина от тях са хора на Октавиан. Ако искаме да приличаме на правителство в изгнание, ще трябва да убедим поне петстотин сенатори да дойдат с нас. Не вярвам да успеем.

— Всъщност аз също не вярвам. Целта ми са онези четиристотин твърди привърженици на Антоний. Не са мнозинство, но са достатъчно, за да убедят повечето хора, че Октавиан действа незаконно, ако се опита да образува правителство на наше място — самодоволно отвърна Ахенобарб.

— Направиш ли го, започваш гражданска война.

— Знам. Но тя така или иначе е неизбежна. В противен случай защо Антоний ще съсредоточава цялата си войска и флот в Ефес? Да не мислиш, че Октавиан не е изтълкувал правилно този ход? Ненавиждам го, но много добре си давам сметката, че е блестящ ум. В главата на Октавиан живее умът на Цезар, повярвай ми.

— Откъде знаеш, че е в главата?

— Кое? — не разбра Ахенобарб.

— Умът.

— Всеки, който е стъпвал на бойното поле, знае това. Питай който си искаш военен лекар. Умът се намира вътре в главата, в мозъка. — Ахенобарб размаха раздразнено ръце. — Сосий, не му е времето да обсъждаме анатомията и местонахождението на душата! А как да отървем Антоний от египетското тресавище и да го върнем в Рим!

— Да, да, разбира се. Извинявай. Е, по-добре е да побързаме. Не го ли направим, Октавиан ще ни попречи да напуснем Италия.

Но Октавиан не им попречи. Агентите му съобщиха за внезапно раздвижване на някои сенатори — изтегляне на средства от банки, прибиране на активи, за да не им бъде наложен запор, събиране на покъщнина, съпруги, деца, педагози, наставници, бавачки, прислуга, фризьори, козметици, шивачки, телохранители и готвачи. Въпреки това той не предприе нищо, не спомена нито дума в Сената или от трибуната на Форума. Беше напуснал Рим в началото на пролетта, но се върна, беше нащрек като куче птичар и в същото време абсолютно бездеен.

Така Ахенобарб, Сосий, десет претори и триста сенатори забързаха по Апиевия път към Тарент на коне и в двуколки, оставяйки домочадието си да пътува в носилки заедно със стотици теглени от волове коли с прислуга, мебели, дрехи, ветрила, всевъзможни дрънкулки и храни. Накрая всички отплаваха от Тарент, най-близкото пристанище, от което можеше да се стигне до Атина покрай нос Тенар или Патра на Коринтския залив.

Само триста сенатори! Ахенобарб беше много разочарован, че не бе успял да убеди всички верни поддръжници на Антоний, още по-малко някои от неутралните. Все пак бройката беше внушителна и Октавиан не можеше да състави работещо правителство, без да се вдигне огромен скандал. Това заключение се основаваше най-вече на собствената му изключителност — Ахенобарб бе човек от Палатин и схващанията му за Рим съвпадаха с тези на палатинския елит.

Антоний много им се зарадва и незабавно организира анти-Сенат в общината на Ефес. Възмутените богати търговци без политическо влияние бяха прогонени от именията си. За щастие Ефес беше голям търговски център и разполагаше с достатъчно жилища, за да поеме огромния наплив от важни клечки и техните семейства. Местните плутократи се преместиха в Смирна, Милет и Приена, което доведе до прекъсването на търговския поток в пристанището, а това беше още едно преимущество — така се отваряше място за бойните кораби. Съдбата на града след заминаването на римляните изобщо не вълнуваше Антоний и поддръжниците му. За жалост — на Ефес щяха да са му нужни години, докато възвърне стария си блясък.

Клеопатра изобщо не се зарадва на появата на Ахенобарб и правителството в изгнание, което категорично й забрани да присъства на заседанията на анти-Сената.

Това предизвика размяна на пиперливи реплики между нея и Ахенобарб.

— Ще съжаляваш, когато седна в съдебната зала на Капитолий!

— Това няма да стане, госпожо! — озъби се той в отговор. — Седнеш ли там, аз ще съм мъртъв — наред с всички добри римляни! Предупреждавам те, Клеопатра, по-добре избий от главата си тези идеи, защото такова нещо никога няма да се случи!

— Да не си посмял да се обръщаш към мен по име! — ледено произнесе тя. — Ще ме наричаш „твое величество“ и ще се покланяш!

— На куково лято, Клеопатра!

Тя отиде направо при Антоний, който се бе върнал от Атина в мрачно и кисело настроение. Клеопатра реши, че то е резултат от запоя му в Самос, за който Луцилий й беше докладвал.

— Искам да присъствам на заседанията на Сената и наказание за онзи простак Ахенобарб! — извика тя, стиснала юмруци. Устата й се беше превърнала в тънка червена ивица.

— Мила, не можеш да присъстваш в Сената — той е посветен на Квирин, бога на римските мъже. Нито пък мога да… ъъъ… накажа възвишен човек като Гней Домиций Ахенобарб. Рим не се управлява от цар, а от демокрация. Ахенобарб ми е равен, както и всички римски мъже, дори и да са бедни и незначителни. В очите на закона римските мъже са равни. Primus inter pares, Клеопатра — в най-добрия случай мога да бъда пръв сред равни.