— Значи това трябва да се промени.

— Това не може да се промени. Никога. Наистина ли си му казала, че ще седиш в съдебната зала на Капитолий? — попита Антоний и се намръщи.

— Да. Щом победиш Октавиан и Рим стане наш, ще седна там като заместник на Цезарион, докато порасне достатъчно.

— Дори Цезарион няма да може да го направи. Не е римлянин, това първо. Освен това никой жив мъж или жена не може да живее на Капитолий. Той е посветен на нашите римски богове.

Тя тропна с крак.

— Не мога да те разбера! Първо обявяваш сина ми за цар на царете, после говориш с неколцина римляни и отново ставаш римлянин! Реши се най-сетне! Да продължавам ли да финансирам опита на сина си за световно господство, или да си събирам нещата и да се връщам в Александрия? Ти си глупак, Антоний! Голям, надут, нерешителен идиот!

В отговор той й обърна гръб. Време беше да й покаже, че и след победа над Октавиан Рим ще продължи да бъде това, което е бил винаги — република без цар. Междувременно тя плащаше цялата сметка. Това не я правеше собственик на римската армия, но пък й даваше пълни права върху тази кампания. Да, би могъл да я принуди да се върне в Египет. Точно това искаха от него всички гневни легати и броят на исканията растеше с всеки изминал ден. Но ако я изпратеше у дома, тя щеше да вземе със себе си военната каса — двадесет хиляди златни таланта. Някои като Атратин открито му казваха просто да убие свинята, да конфискува парите и да анексира Египет като част от империята. Знаейки, че не може да направи това, Антоний търпеше мълчаливо приказките на Клеопатра и напомняше на легатите си кой плаща сметката. Но в крайна сметка някои предпочетоха да служат на Октавиан, отколкото на Клеопатра.

— Как бих могъл да я отпратя? — попита той Канидий, един от двамата й римски поддръжници.

— Не можеш, Антоний, знам това.

— Тогава защо другите настояват да го направя?

— Защото не са свикнали да ги командват жени и не могат да набият в дебелите си глави, че който плаща, той поръчва музиката.

— Ще успеят ли някога да си го набият в дебелите глави?

Канидий се разсмя. Въпросът искрено го развесели.

— Не, няма да успеят. Обратното би означавало изтънченост, елинистични нагласи — все качества, които не притежават.

Другият поддръжник на Клеопатра беше Луций Мунаций Планк, когото тя бе подкупила с тлъста сума. Инвестицията й бе осигурила и племенника му Марк Тиций, макар че той беше по-недодялан от Планк и му бе трудно да крие неприязънта и презрението си към новия работодател на чичо си. Онова, което Клеопатра така и не можеше да разбере у Планк, бе безпогрешната му способност да избира победителя във всеки сблъсък между потенциалните римски първенци. Подобно на дядото на Луций Марций Филип, Планк беше роден ренегат и не виждаше нищо безчестно в това да променя позициите си всеки път, когато инстинктът му нашепваше подобно нещо.

— Започвам да разбирам защо Антоний става безсилен, щом се стигне до вземане-даване с онази жена — каза той на Тиций в края на първия месец в Ефес. — Пълни глупости са, че го упоява или че го омагьосва като някой укротител на змии. Не, собствените му недостатъци го свързват с нея — той е мъж под чехъл, а знаем какви са те. По-скоро ще отмъкне Цербер от портите на Хадес, вместо да се изправи срещу нея, било то за дребен или за голям спор. И аз усетих това, докато се заглеждах по Фулвия — тя можеше да блъфира, да тормози, да ме ръчка да направя каквото и да е и също като Клеопатра се опита да се намърда в командирската шатра. Е, наградата за нахалството й беше разводът с Антоний. А Клеопатра? Тя е неговата майка, любовница, най-добър приятел и съкомандир.

— Може би това е в основата на всичко — замислено рече Тиций. — От двайсет години цял Рим познава Антоний като чиста природна стихия. Той го вдигаше по десет пъти на нощ, оставяше след себе си следа от разбити сърца, копелета и рогоносци, блъскаше глави една в друга, сякаш бяха дини, караше колесница, теглена от лъвове… легенда, стремително превръщаща се в мит. Изпъкваше в Сената, служи доблестно при Фарсала и спечели блестяща победа при Филипи. Направо го боготворяха! А сега всички, които го обичаме, най-ненадейно откриваме, че идолът ни има глинени крака. Клеопатра му е стъпила неумолимо на шията. Смазващ удар.

— Неизбежната сила на Немезида… Така си плаща за легендарния живот. Е, Тиций, ще гледаме и ще чакаме. Все още имам приятели в Рим, ще ме държат в течение за действията на Октавиан в надигащата се криза. Наклонят ли се везните в негова полза — омитаме се от това място.

— Може би е по-добре да се ометем още сега.

— Не, рано е — отвърна Планк.

Арогантността и грубостта на Клеопатра се дължеше до голяма степен на едно ново и тревожещо чувство за несигурност.

Нейната култура и условията, в които бе живяла досега, не й позволяваха дори да си помисли, че една жена, още повече пък царица, е нещо по-низше от мъжа. Никога не й беше хрумвало, че нито положението й, нито несметните й богатства могат да накарат римските мъже да я приемат за равна на тях. Основната й грешка беше убедеността, че причина за антипатията към нея е чуждият й произход. Фактът, че не я приемат заради пола й, беше просто немислим и тя изобщо не го бе взела предвид. Затова, когато подражаваше на римските си врагове в кръга на Антоний, тя се мъчеше да изглежда повече като римлянка, отколкото като чужденка. Облечена в шлем с пера, с броня върху плетена ризница и къс меч в обсипана със скъпоценности ножница, тя обикаляше из щаба, ругаеше долно като всеки легат и оставаше с впечатлението, че изпълнените с ненавист погледи се дължат на това, че не успява да се покаже като римлянка. Когато обикаляше лагерите преди връщането на Антоний от Атина, облечена в доспехи и сипеща ругатни, легионерите й се смееха открито, центурионите са мъчеха да сподавят кикота си, военните трибуни я оглеждаха от глава до пети като някой изрод, младшите легати й подхвърляха обидни забележки или не й обръщаха внимание. Веднъж бе поискала от командира на един легион да бичува старшия си центурион за непристойното му държане. Но той отказа, без да му мигне окото.

— Бягай да си играеш с куклите, а не с дървени войници! — озъби й се командирът.

Той й беше дал верния отговор, но тя не го осъзна. Причината не беше в това, че е чужденка, — а че женски устни сипят мръсни думи и женско тяло е облечено в доспехи. Жените не се месеха в мъжките работи — поне не лично и не под носа на мъжете.

Когато Антоний се върна от Атина, тя настоя за възмездие, но той отказа и я посъветва да стои по-далеч от лагерите, ако не иска да изглежда като глупачка. Изобщо не му хрумна, че тя не разбира причината за римската неприязън. И макар да не го послуша напълно, тя се погрижи в бъдеще да посещава единствено лагерите на съюзниците от Изтока. О, те знаеха как да се отнасят към нея! Синът на Полемон Ликомед (самият Полемон се бе върнал в Понт да пази Далечния изток от мидийци и парти), Аминт Галатянски, Архелай Сисен от Кападокия, Дейотар Филаделф от Пафлагония и останалите царе клиенти, които бяха дошли в Ефес, се надпреварваха да се умилкват около нея.

Тя бе забелязала, че Ирод Юдейски липсваше и не беше пратил армия. Веднага щом оплакванията й от отношението към нея бяха безцеремонно подминати след завръщането на Антоний, тя насочи вниманието му към отсъствието на Ирод. Това го смути достатъчно, за да пише на юдейския цар. Отговорът на Ирод бе бърз и пълен цветисти и витиевати фрази, но като цяло писмото съобщаваше, че положението в Йерусалим не му позволява да дойде, нито да изпрати войска. Страната била на крачка от открит бунт, така че — хиляди извинения, но… Това беше истина, макар да не бе истинската причина Ирод да не изпълни дълга си. Инстинктът за самосъхранение на Ирод беше изострен като този на Планк и му подсказваше, че Антоний няма да спечели тази война. За да се подсигури допълнително, той бе написал едно любезно писмо до Октавиан, съпроводено от дар за храма на Юпитер — сфинкс от слонова кост, изработен от самия Фидий. Навремето творбата принадлежала на Гай Верес, който я бил отмъкнал от поверената му провинция Сицилия и я дал на Хортензий като такса за защитата му (неуспешна) по множеството обвинения за злоупотреби. Хортензий я продал на един Перквициен за хиляда таланта. След като се разорил, въпросният Перквициен я продал за сто таланта на финикийски търговец, чиято вдовица, пълна невежа в областта на изкуството, я продала на Ирод за десет таланта. По негова преценка истинската й стойност бе някъде между четири и шест хиляди таланта, а и беше чул, че Антоний затрупва Клеопатра с произведения на изкуството. Царица Александра знаеше за сфинкса и ако се раздрънкаше пред Клеопатра, вероятността статуетката да остане негова беше нищожна. Тъй като мразеше с цялото си същество египетската си съседка, Ирод реши, че е най-добре да прати творбата в Рим — на някое много свещено публично място. За да я отнеме от Юпитер Най-великия и Най-добрия, Клеопатра трябваше да се настани в съда на Капитолий. Сфинксът представляваше инвестиция за бъдещето на царството му и на самия него. Ако Антоний победи… о, само това не, щом като е така вързан за Клеопатра! Без да подозира, че повтаря чувствата на Атратин, Ирод реши, че единственият начин Антоний да се измъкне от сегашното положение е да убие Клеопатра и да анексира Египет.