А сега е ред на заключителната част — помисли си Октавиан. — Добре поне, че ще бъде кратка. Ахенобарб чете добре, но писмото никога не може да замести речта. Особено на един наистина добър оратор като Антоний.

— „Онова, което Рим наистина иска от Изтока — избоботи Ахенобарб, — е търговия и данъци! Моите назначения осигуряват и едното, и другото“.

Той седна сред овации и аплодисменти, но онези, които напуснаха Антоний след александрийския триумф и Даренията, останаха мълчаливи. Антоний окончателно ги изгуби с края на писмото — от него за всеки истински римлянин ставаше ясно, че Клеопатра владее Антоний. Не беше нужно кой знае какво въображение, за да се познае кой ще получи остатъците от Анатолия и Сирийска Азия. Разбира се, близкият роднина — Египет.

Октавиан стана, преметна гънките на тогата през лявото си рамо и отиде до мястото, където един слънчев лъч проникваше през мъничък отвор на покрива. Косата му блесна ярко и щом светлината се изместеше, Октавиан също се придвижваше. Никой, освен Агрипа не знаеше, че именно той бе поръчал дупката в покрива.

— Какъв изумителен документ — каза той, след като поздравите утихнаха. — Марк Антоний, прочутият авторитет по Изтока! Направо се изкушавам да го нарека местен. По природа може да се окаже и така, като се има предвид колко обича да се излежава по кушетките и да лапа гроздови зърна — хем течно, хем твърдо — как обича едва облечени танцуващи момичета и колко е пристрастен към всичко египетско. Но пък може и да греша, защото аз не съм никакъв авторитет по отношение на Изтока. Ммм… момент да видя… Колко години минаха от битката при Филипи, след която Антоний замина на Изток? Девет или някъде там… Оттогава е направил три кратки посещения на Италия, две от които включваха пътуване до Рим. Само веднъж остана малко по-дълго в града. Това бе преди четири години, след Тарент — няма начин да не си спомняте, почитаеми сенатори! А след това по обратния път към Изтока изостави сестра ми, неговата съпруга, на Коркира. Тя беше в напреднала бременност, но благодарение на добрия Гай Фонтей се прибра у дома.

Добре, тези девет години определено са направили Марк Антоний експерт по Изтока. В продължение на четири години той държи римската си съпруга у дома, докато другата му жена, Царицата на зверовете, е тъй неотлъчно до него, че вече не може да съществува без нея. Тя е на почетно място в обкръжението на Антоний, защото най-малкото е демонстрирала силата и решимостта си. Уви, не мога да кажа същото за останалите царе клиенти. Те са тъжна картинка. Аминт жрецът, Таркондимот разбойникът, Ирод дивакът, Антониевият зет Питодор — мазният грък, Клеон разбойникът, Полемон блюдолизецът, Архелай Сисен, синът на любовницата му… да продължавам ли?

— По-добре млъкни, Октавиане! — извика Попликола.

— Цезар! Аз съм Цезар. Да, наистина тъжна картинка. Вярно е, че започнаха да постъпват данъци от провинция Азия, Витиния и Римска Сирия, но къде са доходите от окаяните царе клиенти на Антоний? Особено от онова ослепително бижу, Царицата на зверовете? Човек би си помислил, че парите й отиват за отвари за упояване на Антоний, защото не мога да си представя, че ако е с разума си, той щеше да предаде римската плячка на Египет. Нито пък да дари целия свят на сина на Царицата на зверовете от някакъв си роб.

Никой не го прекъсна. Октавиан млъкна, премести се така, че отново да се намира под лъча, и търпеливо зачака коментарите, но те така и не последваха. Добре тогава, идваше ред на легионите и неговото решение на проблема със „ставането местен“ — като се прехвърлят непрекъснато от провинция в провинция.

— Нямам намерение да превръщам деня в изпитание, уважаеми сенатори, затова ще завърша със забележката, че ако легионите на Марк Антоний — неговите легиони! — са станали местни, защо настоява да им осигуря земя в Италия? Мисля си, че те биха се чувствали по-добре, ако Антоний им намери земя в Сирия. Или в Египет, където явно смята да се установи за постоянно.

За първи път от влизането му в Сената преди десет години Октавиан бе аплодиран от сърце. Дори някои от четиристотинте привърженици на Антоний ръкопляскаха, а собствените му последователи и неутралните бяха станали на крака. И никой, дори Ахенобарб, не посмя да го освирка или да възрази. Беше бръкнал прекалено дълбоко в раната, за да си позволят подобна реакция.

Той излезе от Сената с Гай Фонтей, който на майските календи бе станал консул по съвместителство. Самият Октавиан бе напуснал поста си на втория ден от януари, като с това повтори стореното от Антоний предишната година. Щеше да има и други консули по съвместителство, но Фонтей щеше да изпълнява длъжността до края на годината, с което му оказаха чест. Консулската длъжност се беше превърнала в дар от триумвирата.

Фонтей сякаш прочете мислите на Октавиан и въздъхна.

— Жалко, че напоследък всяка година има по толкова много консули. Представяш ли си Цицерон да се откаже от поста си, за да отстъпи място на някой друг?

— Или пък Божественият Юлий — ухили се Октавиан. — Съгласен съм, въпреки че и аз самият се отказах. Но с по-честата смяна на консули лошите погледи към дълго съществуващия триумвират стават по-малко.

— Поне ти не можеш да бъдеш обвинен в жажда за власт.

— Докато съм триумвир, аз имам власт.

— Какво ще правиш, когато триумвиратът приключи?

— А това ще стане в края на тази година. Ще сторя нещо, което Антоний едва ли ще направи — ще престана да използвам титлата и ще седна на предната банка. Достойнството и авторитетът ми са толкова неопровержими, че няма да страдам от липсата на титла. — Той погледна хитро Фонтей. — Накъде си?

— Към Карини, да видя Октавия — спокойно отвърна той.

— Тогава ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.

— За мен ще е удоволствие, Цезаре.

Минаването през Форума бе забавено заради обичайните тълпи около Октавиан, но той направи знак на двадесет и четиримата ликтори и двамата с Фонтей се озоваха помежду им, а германските телохранители застанаха отпред и отзад. Така можеха да продължат с по-жива крачка.

Когато минаваха покрай резиденцията на върховния жрец на Велия, Гай Фонтей заговори отново:

— Цезаре, мислиш ли, че Антоний ще се върне някога в Рим?

— Мислиш си за Октавия — отвърна Октавиан, който много добре усещаше чувствата на Фонтей към сестра му.

— Така е, но не само за нея. Не виждаш ли, че Антоний все по-бързо губи почва под краката си? Познавам сенатори, които буквално се разболяха, когато научиха за александрийския триумф и Даренията.

— Просто не е старият Антоний, това е.

— Наистина ли вярваш във всичко, което говориш за Клеопатра? Че го е обсебила?

— Честно казано, това започна като политическа машинация, но сякаш се получи така, че желанието стана реалност. Поведението му трудно може да се обясни по друг начин, освен с влиянието на Клеопатра, а в същото време изобщо не мога да си представя защо тя успява да му влияе така. Знаеш, че съм прагматичен човек, затова не бих повярвал на версиите за разни опиати и тъй нататък. — Октавиан се усмихна. — Но пък и не съм авторитет по Изтока, така че нищо чудно подобни неща да съществуват.

— Всичко започна при последното му пътуване, ако не и по-рано — рече Фонтей. — През онази бурна нощ на Коркира той изля сърцето си пред мен — за самотата, за липсата на посока, за убеждението си, че е изгубил късмета си. Мисля си, че още тогава Клеопатра го е измъчвала, но в никакъв случай по някакъв опасен начин. — Фонтей изсумтя презрително. — Хитроумно създание е тази египетска царица! Никак не ми хареса. Но пък и тя не си пада по мен. Римляните я наричат харпия, но за мен е по-скоро сирена — гласът й е невероятен. Омайва те, може да те накара да повярваш във всичко, което ти каже.

— Интересно — замислено каза Октавиан. — Знаеш ли, че двамата са изсекли монети със своите образи от двете страни?

— Заедно?

— Да, заедно.

— Значи е съвсем загубен.

— И аз мисля така. Но как да убедим тези твърдоглави сенатори? Трябва ми доказателство, Фонтее, доказателство!