— По природа ти не си обърнат навътре към себе си. Обичаш конкретните факти и имаш склонността на Александър Велики при заплетени проблеми да използваш меч. Нямаш таланта на Октавиан да влезеш под кожата на обществото, да шепнеш лъжи и в крайна сметка да накараш хората да им повярват. Причината за твоята дилема е петното върху репутацията, което ти лепна Цезар. Защо например като триумвир избра да получиш Изтока? Сигурно ще кажеш — заради богатствата му и войните, които можеш да водиш там. Аз обаче изобщо не мисля, че е така. А защото това е достоен начин да бъдеш извън Рим и Италия, за да не ти се налага да се показваш пред хора, които знаят, че Цезар те е презрял. Задълбай в самия себе си, Антоний! Намери болката си, разпознай какво я причинява!

— Късмет! — възкликна Антоний за най-голям потрес на Фонтей. И повтори още по-силно: — Късмет! Късметът на Цезар бе пословичен, беше се превърнал в част от легендата за него. А когато ме отряза от завещанието си, той предаде късмета си на Октавиан. Как е успял да оцелее дребният глист? С късмета на Цезар, ето как! А аз изгубих своя. Изгубих го! И това е основното, Фонтее. Каквото и да направя, все нямам късмет — как може човек да се справи с подобно нещо? Знам, че не мога.

— Можеш, Антоний! — извика Фонтей, идвайки на себе си от необичайния обрат. — Щом си избрал да разглеждаш сегашната си меланхолия като загуба на късмет, изгради си ново щастие на изток! Това не е непосилна задача. Възстанови репутацията си пред конниците, като направиш Изтока идеален за търговски начинания! И си намери някой местен съветник, някой от Изтока и работещ за Изтока. — Замълча, мислейки си за Питодор Тралски, който се беше сродил с Антоний. — Съветник с власт, влияние и богатство. Благодарение на договора от Тарент имаш още пет години като триумвир. Използвай ги! Сам си създай неизчерпаем кладенец за късмет!

Ободряващи тръпки преминаха през тялото на Антоний и прогониха унинието му. Изведнъж той видя ясно своя път, начина, по който да възвърне късмета си.

— Би ли потеглил на дълго плаване през зимата? — обърна се той към Фонтей.

— Готов съм на всичко, Антоний. Искрено съм загрижен за бъдещето ти, а то не е в хармония с Октавиановия Рим. Друг фактор причинява меланхолията ти — че онзи Рим, който възнамерява да изгради Октавиан, е чужд на римляните, които ценят града такъв, какъвто е бил навремето. Цезар започна да се меси в правата и прерогативите на Първата класа и Октавиан е решен да продължи в същия дух. Мисля, че след като намериш късмета си, трябва да се заемеш да превърнеш Рим отново в онова, което е бил. — Фонтей вдигна глава, заслуша се в шума на бурята отвън и се усмихна. — Вятърът започва да утихва. Къде искаш да замина?

Въпросът бе риторичен. Естествено, че за Трал, при Питодор.

— За Египет. Искам да се видиш с Клеопатра и да я убедиш да дойде при мен в Антиохия преди края на зимата. Ще го направиш ли?

— За мен е удоволствие, Антоний — отвърна Фонтей, като се мъчеше да скрие изненадата си. — Ако в Коркира има кораб, годен за плаване в Либийския океан, тръгвам веднага. — На лицето му се появи печално изражение. — Кесията ми обаче не е от най-големите. Ще ми трябват пари.

— Ще имаш пари, Фонтее! — изпухтя Антоний. Лицето му бе преобразено от обзелата го радост. — Благодаря ти, че ми показа какво да правя! Трябва да използвам Изтока и да принудя Рим да отхвърли машинациите на Цезар и неговия наследник!

Когато мина покрай стаята на Октавия на път към своята, той все още преливаше от радостна възбуда и бе изпълнен с ново нетърпение по-скоро да стигне Антиохия. Не, никакво спиране в Атина! Ще продължи направо към Антиохия. След като взе това решение, Антоний отвори вратата на стаята и завари Октавия сгушена в леглото. Приседна до нея, отметна един кичур коса от челото й и се усмихна.

— Бедното ми момиче! — нежно рече той. — Трябваше да те оставя в Рим, а не да те мъча с Йонийско море по равноденствие.

— Утре ще съм по-добре, Антоний.

— Възможно е, но ще останеш тук, докато времето не се оправи и не си в състояние да стигнеш безопасно до Италия — рече той. — Не, никакви възражения! Не ми е до спорове, Октавия. Върни се в Рим и роди бебето ни там. Липсват ти децата, а те са там. Няма да ходя в Атина. Поемам направо към Антиохия, а тя не е място за теб.

Тъгата я изпълни цялата. С болка се взря в червеникавите му очи. Нямаше и не можеше да има никаква представа, че за последен път вижда Марк Антоний, любимия си съпруг. Сбогуване на остров Коркира — кой би могъл да предвиди това?

— Ще направя всичко, което смяташ за най-добро — рече тя и преглътна с мъка.

— Браво на теб. — Той стана и се наведе да я целуне.

— Нали ще те видя сутринта?

— Определено.

След като Антоний излезе, Октавия се обърна в леглото и зарови лице във възглавницата. Онова, в което се взираше, бе самотата.

Фонтей стана първи. Един сирийски търговски кораб също бе принуден да спре и да изчака бурята. Тъй като капитанът му така или иначе трябваше да прекоси Либийския океан, нямаше нищо против едно допълнително спиране в Александрия срещу закръглена сума. Трюмовете бяха пълни с галски колела с железен обков, медни съдове от Отсамна Испания и няколко качета гарум, останалото пространство се запълваше с лен от района на Петрокории. Съдът газеше ниско, но се държеше стабилно във водата, а капитанът бе готов да отстъпи покоите си под кърмата на префърцунения сенатор и седемте му слуги.

Фонтей махна на Антоний за довиждане, все още зашеметен. Колко ужасно се бе объркало всичко! И колко самонадеяно бе от негова страна да реши, че може да разчете мислите на Антоний и дори да ги манипулира! Защо беше толкова обсебен от късмета? Измислица, каприз на въображението. Фонтей не вярваше, че късметът съществува сам по себе си, без значение какво казваха хората за късмета на Цезар. А ето че Антоний се бе зареял над истината, която би трябвало да вижда. Късмет! Че и Клеопатра! Богове, какво е намислил, може би да направи нея свой източен съветник? Тя ще върти и ще суче и само ще засили объркването му. Във вените й течеше кръвта на Митридат Велики и на цял рояк склонни към убийства и лишени от задръжки Птолемеи, че и на неколцина парти. За Фонтей Клеопатра бе квинтесенцията на най-лошите черти на Изтока.

Фонтей искаше гражданска война, ако това бе начинът да се отърве от Октавиан. А единственият, който би могъл да победи Октавиан, беше Марк Антоний. Но не този Антоний, когото Фонтей виждаше в последните години. Трябваше му Антоний от Филипи. Клеопатра? Не, Антоний, лош избор! Фонтей бе приятел с вдовицата на Цезар, Калпурния, преди да се самоубие. Калпурния му бе описала изчерпателно онази Клеопатра, която тя и останалите жени познаваха в Рим. Описанието не будеше надежда у пратеника на Антоний.

Той пристигна в Александрия след едномесечно пътуване. Една буря ги бе принудила да прекарат шест дни на Параетониум — ама че място! Капитанът обаче успя да намери лазерпициум и изхвърли достатъчно плат през борда, за да направи място за двадесет амфори.

— Късметът ми се усмихна! — радостно рече той на Фонтей. — Щом Марк Антоний отива да живее в Антиохия, ще има такива гощавки, че ще поискам цяло състояние за това чудо! Няколко хиляди лъжички на амфора — истинско блаженство!

Макар да не бе идвал преди в Александрия, Фонтей не беше особено впечатлен от безспорната красота на града и широките му прави улици. Хрумна му, че Меценат би го нарекъл пустиня с прави ъгли. Все пак Царският квартал имаше своя чар благодарение на страстта на Птолемеите към строежа на разкошни сгради. Най-малко две дузини дворци, без да се брои залата за аудиенции.

Там, сред блясъка на злато, събудил благоговение у всеки римлянин, който бе стъпил тук, Фонтей срещна две марионетки. Това беше единствената дума, която му дойде на ума, когато видя вцепенените изрисувани фигури. Изглеждаха като две кукли от Сатурния или Флоренция, задвижвани с конци от невидим манипулатор. Аудиенцията беше кратка. Не го попитаха каква е целта на посещението му, оставиха го само да предаде поздравите на триумвир Марк Антоний.