— Свободен си, Гай Фонтей Капитон — рече белоликата кукла на по-високия трон.

— Благодарим за посещението — обади се червеноликата кукла на по-ниския трон. — Прислужникът ще ви доведе на вечеря с нас днес следобед.

Свалянето на грима и останалите джунджурии разкриха две дребни фигури, макар че момчето не приличаше на малък мъж. Фонтей знаеше възрастта му — на десет години — и си помисли, че прилича по-скоро на тринадесет или четиринадесетгодишен, само че без характерните за пубертета промени. Двойник на Цезар! Още един участник на сцената на бъдещето и неочаквана, но изключително важна причина Антоний да не се свързва с тази жена. Цезарион бе единственият обект на нейната обич, която струеше от великолепните й златни очи всеки път, щом погледът й се спреше върху него. Иначе Клеопатра бе кльощава, съвсем дребна, почти грозна. Очите и прекрасната й кожа спасяваха положението, освен това имаше плътен, мелодичен и доста обигран глас. И майката, и синът говореха на безупречен латински.

— Марк Антоний те е изпратил да ни предупредиш, че идва ли? — попита нетърпеливо синът. — Как само ми липсва!

— Не, твое величество, Марк Антоний не идва насам.

Грейналото лице посърна, будните очи се извърнаха настрани.

— О.

— Разочароващо — отбеляза майката. — Тогава защо си тук?

— Марк Антоний вече би трябвало да се е настанил в Антиохия — рече Фонтей и си помисли, че сладководната скарида, която ядеше, няма вкус. Нашето море се намираше пред стъпалата на двореца й — защо не бе заповядала на рибарските си кораби да ловят морски скариди? Докато умът му се занимаваше с тази главоблъсканица, устата продължаваше да говори. — Смята да се установи за постоянно там поради две основни причини.

— Едната от които е близостта с партите — обади се момчето. — Ще започне кампанията си от Антиохия.

Ама че нахално малко чудовище! Да се намесва в разговора на възрастни! А на всичкото отгоре майка му намираше това за съвсем нормално, дори чудесно. Добре, малко чудовище, да те видим колко си умно в действителност!

— А втората? — попита Фонтей.

— Антиохия е същинският Изток, за разлика от провинция Азия, още повече от Гърция или Македония. Ако иска да усмири Изтока, Антоний трябва да се установи в него. Антиохия или Дамаск са идеални за целта — невъзмутимо отвърна Цезарион.

— Тогава защо не Дамаск?

— По-добър климат, но е твърде далеч от морето.

— Точно както се изрази и самият Антоний. — Фонтей бе твърде добър дипломат, за да позволи да покаже неудоволствието си.

— И защо си тук, Гай Фонтей? — попита царицата.

— За да те поканя в Антиохия, твое величество. Марк Антоний изгаря от желание да те види, но има и нещо повече. Нуждае се от съветите на някого, който има източно потекло и култура, и смята, че ти си най-добрият кандидат.

— Нима е мислил и за други? — рязко попита тя и се намръщи.

— Не, аз го направих — тихо отвърна Фонтей. — Предложих някои имена, но за Антоний съществуваше само едно — твоето.

— А! — тя се облегна назад на кушетката си и се усмихна като жълтеникавата котка, която лежеше до лакътя й. Тънката й ръка се протегна да погали гърба на животното и то обърна усмивката си към нея.

— Обичаш котките — отбеляза той.

— Котките са свещени, Гай Фонтей. Навремето, преди двадесет и пет години, мисля, един римски търговец в Александрия убил котка. Хората го разкъсали на мънички парченца.

— Брр! — потръпна той. — Свикнал съм със сиви котки на ивици или петна, но никога не съм виждал с такъв цвят.

— Тя е египетска. Наричам я Бастела — би било светотатство да бъде Баст, но пък латинските умалителни ми носят щастие. — Клеопатра се извърна от котката и посегна да си вземе една фурма. — Значи Марк Антоний ми заповядва да ида в Антиохия?

— Не заповядва, твое величество. Моли.

— Да, бе! — засмя се Цезарион. — Той заповядва.

— Можеш да му кажеш, че ще дойда.

— И аз! — бързо добави момчето.

Последва странна няма сцена между майка и син, не беше казана нито дума, макар че й се щеше да отвори уста. Борба на воли. Победата на момчето не изненада Фонтей. Клеопатра не бе властна натура по рождение, условията я бяха направили владетелка. Цезарион пък беше владетел още в майчината си утроба. Също като татко си. Фонтей усети гъдела на страха, който пропълзя по гръбнака и накара косата му да настръхне. Какъв само щеше да бъде Цезарион, когато порасне и стане зрял мъж! Кръвта на Гай Юлий Цезар и на източните тирани. Нищо нямаше да може да го спре. И именно защото знаеше това, Клеопатра щеше да се умилква около бедния Антоний. Без изобщо да я е грижа за него или за участта му. Единственото й желание беше синът й от Цезар да управлява света.

Фонтей бе посъветван да пътува по суша, съпровождан от египетска стража — било задължително, каза Клеопатра. Сирия била пълна с разбойници, откакто различните малки владения бяха рухнали при партската окупация.

— Ще те последвам при първа възможност — рече царицата. — Но мисля, че няма да бъде преди Нова година. Щом Цезарион настоява също да дойде, ще трябва да се погрижа за регент и съвет, макар че той няма да остане в Антиохия повече от няколко дни.

— Той знае ли това? — лукаво попита Фонтей.

— Разбира се — решително отвърна Клеопатра.

— А децата на Антоний?

— Ако иска да ги види, ще трябва да дойде в Александрия.

Месец по-късно Фонтей завари Антоний да работи здравата в резиденцията си в Антиохия. Луцилий се впускаше на бегом да изпълнява една или друга заповед, докато самият Антоний седеше зад бюрото си и преглеждаше купища листа и съвсем малко свитъци. Единствената му почивка бе да преглежда войската, разположена на зимен лагер след една енергична кампания в Армения. Проведе я Публий Канидий със същата ефективност, каквато бе показал Вентидий в предишните. Канидий беше останал на север с десет легиона да чака пролетта, останалите заедно с кавалерията бяха под командването на Марк Антоний. Единствената простъпка на Канидий в очите на Антоний беше предупреждението във всяко негово писмо, че на арменския цар Артавазд не може да се вярва въпреки твърденията му за вярност към Рим и враждебност към партите. Предупреждение, което Антоний предпочете да подмине — много повече внимание заслужаваше другият Артавазд, царят на Мидия. Той също предлагаше своето приятелство.

— Гледам, че градът е пълен с владетели и кандидат — владетели — отбеляза Фонтей и се отпусна в един стол.

— Да, най-накрая успях да се оправя с тях и ги привиках да научат съдбата си — ухили се Антоний. — Тя… тя ще дойде ли? — добави той и веселото му изражение се смени с трепетно очакване.

— При първа възможност. Онова нагло хлапе Цезарион настоя да дойде с нея, така че трябва да намери регент.

— Нагло хлапе? — намръщи се Антоний.

— Това е моето мнение за него. Всъщност е непоносим.

— О, но той е равен съуправител на майка си — и двамата са фараони.

— Фараони ли?

— Да, върховни владетели на река Нил, на истинското египетско царство. Александрия се смята за неегипетска.

— Определено съм съгласен с това. Градът е съвсем гръцки.

— Но не и в Царския квартал. — Антоний се помъчи да изглежда незаинтересуван. — Кога по-точно ще пристигне?

— В началото на следващата година.

Антоний оклюма и махна неопределено с ръка.

— Утре ще предам щедростта на Рим на всички владетели и кандидат — владетели — рече той. — На агората. Обичаят и традициите повеляват да нося тога, но не мога да понасям тази дреха. Ще бъда в златни доспехи. Имаш ли официални доспехи?

Фонтей премигна.

— Не, Антоний, нямам дори всекидневни.

— Значи Сосий ще ти даде назаем от своите.

— А доспехите… ъъъ… законни ли са?

— Извън Италия е законно всичко, което реши триумвирът. Мислех, че знаеш това.

— Честно казано, пропуснал съм го.