В края на май Антоний получи писмо от Октавиан на обичайната тема — проблемите със Секст Помпей и доставките на зърно, но този път и с молба за незабавна среща в Брундизиум. Съпровождан само от ескадрон германски конни телохранители, мърморещият Антоний потегли от Атина за Коринт, откъдето щеше да вземе ферибота до Патра. Преди заминаването си обаче той сопнато повтори мъките си пред Делий, започвайки от негодуванията си срещу Вентидий.

— Още стои пред Самосата и продължава онази нелепо проточила се обсада! Това го праща направо в отбора на Цицерон! Цял Рим знаеше, че Цицерон не би могъл да командва и лисица в кокошарник, дори когато Помптин вършеше истинската работа.

— Цицерон ли? — невярващо попита Делий и се разсея от темата, беше твърде млад, за да има спомен от по-ранните подвизи на оратора. — Че кога великият адвокат е водил обсада? За първи път чувам, че се е проявявал като военен.

— Десет години след консулството си замина да управлява Киликия и стана за смях заради една обсада в Източна Кападокия — истинско село на име Пинденис. На двамата с Помптин им отне цяла вечност, докато го превземат.

— Ясно — отвърна Делий, макар изобщо да не можеше да си представи най-отдалечения от военното дело римски консул в ролята на пълководец. — Аз пък имах впечатлението, че Цицерон е бил добър губернатор.

— О, така беше — ако одобряваш човек, който прави така, че римският предприемач да не може да се облагодетелства от провинциите. Но не Цицерон е важен в случая. А Вентидий. Надявам се, като се върна от срещата с Октавиан, вече да е разбил портата на Самосата и да брои плячката.

Делий очакваше Антоний да отсъства много по-дълго, но все пак беше готов с историята си, когато триумвирът на Изтока нахълта в атинската си резиденция, ругаейки Октавиан — младият нахалник не се беше появил на срещата и дори не бе пратил вест какво го е възпрепятствало. Като капак на всичко, Брундизиум отново беше опънал веригата и бе отказал достъп на посетителя. Вместо да се насочи към друго пристанище, Антоний бе обърнал обратно към Атина, сипейки огън и жупел.

Работата му през този период беше свързана предимно с жизненоважните решения кой да управлява всяко от множеството царства и княжества из Изтока, които Рим не управляваше пряко като провинции. Самият Антоний бе твърдо убеден, че моделът на клиентските царства е правилното решение и че няма нужда от допълнителни провинции. Това беше проницателна политика — така местните владетели обираха омразата заради събираните данъци и такси.

Бюрото му беше затрупано с документи за отделните кандидати. Всеки претендент имаше досие, което щеше да бъде проучено най-внимателно. Антоний често искаше допълнителна информация и понякога нареждаше един или друг кандидат да му се яви лично в Атина.

Но ето че не след дълго той отново насочи вниманието си към Самосата и обсадата. Недоволството му от Вентидий растеше все повече.

— Юни е към края си, а от него няма нито вест — намръщено рече Антоний. — Седи си със седемте легиона пред някакво си градче колкото Ариция или Тибур! Това е скандално!

Сега беше времето да си върне за онази унизителна среща в Тарс! Делий нанесе удара си.

— Прав си, Антоний, скандално е. Поне това, което аз чувам.

Изненадан, Антоний фокусира погледа си върху скръбното лице на Делий и раздразнението му отстъпи пред любопитството.

— Какво искаш да кажеш?

— Че вложените от Вентидий средства са скандални. Или поне така казва един мой човек от Шести легион в последното си писмо до мен. Пристигна вчера, изненадващо бързо.

— Какво е името на този легат?

— Съжалявам, Антоний, но не мога да ти го кажа. Дадох дума, че няма да издавам източниците си — Делий говореше меко, с полузатворени очи. — Всичко е строго поверително.

— Можеш ли поне да ми кажеш за естеството на скандала?

— Разбира се. Твърди се, че обсадата на Самосата се е проточила, защото Вентидий е приел подкуп от хиляда таланта от Антиох Комагенски. Антиох се надява, че ако военните действия се проточат, ще заповядаш на Вентидий да вдигне обсадата и да върне легионите обратно.

Потресен, Антоний дълго време не каза нищо. После изсъска през зъби и стисна юмруци.

— Вентидий да приеме подкуп? Вентидий? Не! Информаторът ти се е объркал.

Делий тъжно и скептично поклати малката си глава.

— Разбирам нежеланието ти да повярваш в такива обвинения по адрес на стар боен другар, но ми обясни това — каква полза има приятелят ми от Шести легион да ме лъже? Каква полза има от това? Нещо повече — изглежда, че легатите и на седемте легиона знаят за подкупа. Вентидий изобщо не го криел. Изтокът го е замаял и той мечтае да се върне у дома и да отпразнува триумф. Носят се също слухове, че подправял счетоводните книги преди да ги прати в хазната заедно с трофеите от цялата Кампания. Че успял да потули още хиляда таланта от плячката. Самосата е толкова незначително място, че определено няма да спечели много, така че защо да не се опита да прибере всичко?

Антоний скочи на крака и ревна за иконома си.

— Антоний! Какво смяташ да правиш? — попита пребледнелият Делий.

— Каквото ще направи всеки главнокомандващ, когато заместникът му не оправдае доверието му! — рязко рече Антоний.

Икономът пристъпи плахо в стаята.

— Да, господарю?

— Събери багажа ми заедно с доспехите и оръжията. Къде е Луцилий? Трябва ми.

Икономът побърза да се махне. Антоний закрачи неспокойно напред-назад.

— Какво смяташ да правиш? — отново попита Делий, който вече беше започнал да се поти.

— Да ида до Самосата, разбира се. Можеш да дойдеш с мен, Делий. Бъди сигурен, че ще проуча всичко до най-малката подробност.

Целият живот мина пред очите на Делий, той се олюля, изхърка, падна на пода и се загърчи конвулсивно. Антоний коленичи до него и извика за лекар, който пристигна час по-късно. Междувременно Делий бе сложен на легло, явно в критично състояние.

Антоний не остана при него. Още щом отнесоха Делий, той се зае да дава заръки на Луцилий и лично да се увери, че слугите знаят как да подготвят нещата му за кампанията — колко глупаво, че ординарецът или квесторът му не бяха наблизо!

Влезе Октавия, следвана от лекаря. Лицето й беше загрижено.

— Мили ми Антоний, какво става? — попита тя.

— След по-малко от час тръгвам за Самосата. Луцилий намери кораб, който може да ме откара до Александрийски порти. Това е на Исикския залив. — Намръщи се и се сети да целуне ръката й. — След това ме чакат триста мили по суша, скъпа моя. Задуха ли южният вятър, пътуването ще ми отнеме почти месец, а ако не задуха — най-вероятно два. Добави към това прехода по сушата и се получават три месеца само за да стигна дотам. Ох, проклет да е Вентидий! Предаде ме.

— Не мога да повярвам — рече тя и се повдигна на пръсти, за да целуне бузата му. — Вентидий е почтен човек.

Погледът на Антоний се премести върху лекаря, който бе свел глава и стоеше с треперещи колене.

— Ти пък кой си?

— О, това е Темистофан — отвърна Октавия. — Лекарят, който току-що прегледа Квинт Делий.

Антоний примигна, съвсем беше забравил за Делий.

— А! А, да. Как е той? Жив ли е още?

— Да, господарю Антоний, жив е. Чернодробна криза, предполагам. Успя да ми каже, че трябва днес да замине за Сирия с теб, но не може — твърдо го заявявам. Трябва няколко пъти на ден да му се правят лапи от въглен, меден окис, битум и зехтин, а също така редовно да приема очистително и да му се пуска кръв — каза ужасеният лекар. — Много скъпо лечение.

— Добре, нека тогава да остане тук — отвърна Антоний, макар да беше раздразнен, че Делий няма да може да му посочи раздрънкалия се легат. — За таксата се обърни към секретаря ми Луцилий.

Прегърна и целуна още веднъж Октавия и излезе. Тя остана леко учудена, после сви рамене и се усмихна.

— Е, май това беше последната ни среща до зимата. Трябва да съобщя новината на децата.