— На стража, момчета! — викна той през рамо, ухили се и продължи покрай покритите със слуз езерца с рибки, през бурените и изоставената градина, превърната в лагер за неособено претенциозните германци.

Вътре веднага видя, че новата съпруга вече е оставила навсякъде своя отпечатък. Домът бе преустроен до неузнаваемост. Агрипа влезе в пищно обзаведено помещение, по стените му блестяха стенописи, плинтовете и хермите бяха облицовани с най-качествен мрамор. Появи се ядосаният Бургундин, но на лицето му се изписа усмивка веднага щом позна кой се осмелява да крачи с подковани ботуши по безценния под.

— Къде е той, Бургундине?

— В кабинета си. Марк Агрипа, така се радвам да те видя!

Да, той наистина бе в кабинета си, но не зад очуканото бюро, оградено от преливащи лавици за книги и картотеки за документи. Бюрото беше огромно, изработено от зелен малахит на ивици. Архивният хаос бе заменен от същия ред, характерен за бюрото на Цезар. Двама писари седяха зад не така пищно украсени, но доста представителни писалища, а трети се мотаеше с куп изписани свитъци в ръце.

Раздразненото лице, което се вдигна да види кой го безпокои, бе състарено и сякаш принадлежеше на четиридесетгодишен човек — не заради бръчки, а от черните петна около уморените очи, смръщените буйни вежди и устата, чиито устни почти не се виждаха.

— Цезаре!

Малахитовата мастилница полетя във въздуха. Октавиан скочи сред разпилените листа и се хвърли през стаята, за да прегърне възторжено Агрипа. В същия миг се сети и отстъпи ужасен назад.

— О, не! Триумфът ти!

Агрипа го прегърна и го целуна по бузите.

— Ще има и други триумфи, Цезаре. Наистина ли си мислеше, че ще остана отвън, когато Рим е толкова разбунен, че не можеш да излезеш от дома си? Цивилните не познават лицето ми, така че ето ме тук.

— Къде е Меценат?

— Носят го насам — ухили се Агрипа.

— Да не искаш да кажеш, че си дошъл без охрана?

— Никоя тълпа не може да се мери с напълно екипиран центурион, а всички ме взеха именно за такъв. Меценат се нуждае от охраната повече, отколкото аз.

Октавиан бързо изтри сълзите си и затвори очи.

— Агрипа, скъпият ми Агрипа! Това е повратната точка, сигурен съм!

— Цезаре? — обади се нечий непознат глас, тих и мъничко дрезгав.

Октавиан се обърна, без да изпуска Агрипа от обятията си.

— Ливия Друзила, животът ми отново е пълен! Марк се прибра у дома.

Агрипа видя дребно овално лице с кожа като слонова кост, плътни устни и огромни, блестящи тъмни очи. Дори да намираше ситуацията за странна, това не пролича в нищо, дори в дълбините на изразителните й очи. После лицето й се озари от искрена усмивка и жената постави ръка върху ръката на Агрипа и я погали нежно, както се гали любим.

— Марк Агрипа, това е чудесно — рече тя и се намръщи. — Но какво ще стане с триумфа ти?

— Отказал се е от него, за да ме види — отвърна Октавиан, като хвана жена си с едната си ръка, а с другата прегърна Агрипа през рамото. — Хайде, да седнем на някое по-закътано и удобно кътче. Ливия Друзила ми осигури най-доброто работно място, но пък изгубих уединението си.

— Новият вид на къщата твоя работа ли е, госпожо? — попита Агрипа, докато се отпускаше в позлатения стол, тапициран с мек пурпурен брокат, и приемаше кристален бокал неразредено вино. Отпи и се разсмя. — Много по-добро е от онова, което сервираше навремето, Цезаре! Да смятам ли, че липсата на вода означава, че празнуваме?

— Няма по-важно нещо от завръщането ти. Тя е същинско чудо, моята Ливия Друзила.

За изненада на Агрипа Ливия Друзила не се оттегли, както подобава на една съпруга. Тя си избра един голям пурпурен стол и седна, като подгъна крака под себе си, прие бокал от Октавиан и кимна в знак на благодарност. Охо! Явно дамата бе посветена в съвещанията!

— Трябва някак да оцелея и още една година като тази — рече Октавиан след наздравицата и остави чашата си. — Освен ако не смяташ, че ще можем да действаме догодина?

— Не, Цезаре, не можем. Според Сабин порт Юлий ще бъде готов най-рано през лятото, а това означава осем месеца за въоръжаване и обучение. Разгромът на Секст Помпей трябва да е толкова пълен, че той никога да не може да се оправи. Само че трябва отнякъде да намерим поне още сто и петдесет бойни кораба. Италийските корабостроителници не могат да се справят сами.

— Има само един, който може да ги осигури. И това е нашият скъп Антоний — горчиво отвърна Октавиан. — Той и само той е причина за всичко това! Сенатът яде от ръката му, не мога да си обясня защо! Човек би си помислил, че тези глупаци ще предпочетат да избегнат агонията. Как ли пък не! Верността им към Марк Антоний е по-важна от стържещите стомаси!

— Нещата не са се променили от времето на Катул и Скавър — каза Агрипа. — На него ли пишеш?

— Да, това правех, когато ти се появи на прага. Прахосвам купища качествен папирус, опитвайки се да подбера подходящите думи.

— Кога си го виждал за последен път?

— Преди повече от година, когато отведе Октавия и децата в Атина. Миналата пролет му писах с молба да се видим в Брундизиум, но той ме изигра — дойде без легионите си, и то толкова бързо, че аз все още бях в Рим и чаках отговора му. Той се върна в Атина и ми прати едно гадно писмо. Заплашваше, че вратът ми ще се запознае отблизо с меча му, ако и на следващата среща му изиграя такъв номер. После замина за Самосата, така че не сме се виждали. Дори не знам дали се е върнал в Атина.

— Да оставим това засега. Какво друго можем да направим за да доставим зърно? Трябва по някакъв начин да изхраним Италия, при това на по-ниска цена от онази, която спомена Меценат.

— Ливия Друзила предлага да заема нужната сума от плутократите, но само при мисълта за това ми призлява.

Виж ти, виж ти. Добър съвет от дребния черен леопард!

— Права е, Цезаре. По-добре заем, отколкото данъци.

Тя го изгледа изумено. Това беше срещата, от която се ужасяваше най-много. Ливия бе убедена, че любимият приятел на Цезар ще стане неин враг. Че защо да бъде иначе? Мъжете не гледаха с добро око на това жени да участват в съвета и макар да знаеха, че идеите й са много добри, хора като Сатилий Таурус, Калвизий Сабин, Апий Клавдий и Корнелий Гал гледаха с неприязън как се издига звездата й. Това, че Агрипа беше на нейна страна, бе по-голям подарък от детето, което все още не можеше да зачене.

— Жив ще ме одерат.

— По-добре, отколкото първо да те изправят на позорния стълб и после да те дерат — с усмивка отвърна Агрипа. — Парите на плутократите обаче са тук, а докато Антоний не си размърда задника да си оправи владенията, те не печелят нищо от Изтока, а той е основният им източник на доходи. Сега имат свободни средства за инвестиране.

— Да, така е — отвърна Октавиан малко напрегнато, несигурен дали му се иска да отстъпи пред съвета за неща, които сам беше премислил. — Не ми харесва, че ще трябва да им връщам заема с двадесет процента сложна лихва.

Време беше за отстъпление, Агрипа го погледна неразбиращо.

— Сложна лихва ли?

— Да, лихва на лихвата. Това ще ги превърне в кредитори на Рим за следващите тридесет или четиридесет години — обясни Октавиан.

— Съмняваш се в себе си, скъпи ми Цезаре, а не би трябвало — рече Ливия Друзила. — Хайде, помисли! Знаеш отговора.

Старата усмивка цъфна отново, той се засмя.

— Имаш предвид натрупаните съкровища на Секст Помпей.

— Точно това има предвид — обади се Агрипа и я погледна с благодарност.

— И на мен ми хрумна същото, но мисълта да се издължавам на плутократите със съкровищата на Секст Помпей ми е по-противна и от идеята за заем. — Октавиан ги погледна лукаво. — Ще им предложа двадесет процента сложна лихва и ще хвърля мрежата си достатъчно широко, за да уловя и някои от сенаторите на Антоний. Може дори да ми се наложи да похарча едногодишния приход на Секст, но отърва ли се веднъж от Антоний и стане ли Сенатът мой, ще мога да правя каквото поискам. Ще намаля лихвите със специални закони. И единствените противници ще бъдат най-големите риби в нашето море от пари!